Витлеем пламна. Скочи. Обиколи два-три пъти стаята. След това спря пред дедеца, подпря се с две ръце на масата, доближи лице към него. Очите му блещукаха.

— Кръстът е знакът, с който нашият спасител ни избави... — отвърна развълнувано монахът. — Той е, който трябва непрестанно да ни спомня за неговата жертва, за неговите божествени слова, за примера, който трябва да виждаме в него. А колкото за златните корони и одежди на епископите, църквата заобиколи своя клир с блясъка на светските господари, за да покаже на людете, че почитта, която се дава на императори и князе, получили своята власт по наследство, е равна на почитта, която се отдава на князете на духа, получили своята власт по лична заслуга и дарба. Главата на църквата трябва да бъде над всички световни господари. Пред папата коленичат императори. Пред силата на духа коленичи силата на земната власт. Случва се, разбира се, понякога средството да стане цел. Но колко неща са присъщи на човешката природа. .Защо всеки християнин да не може по своему да проповядва светото писание и със своя прост ум да дава най-повърхностни и чудни обяснения на неговите дълбоки тайни? Ето как винаги отново се повтаря първоначалният грях! Всеки смята, че му е дадено да яде от дървото на познанието... Едни смятат, че град Витлеем означава богомилската община, а цар Ирод е православната църква, която иска да убие роденото от богомилите. Други смятат свети Йоан Кръстител за един от най-главните демони. Простият християнин можел да проповядва по-добре от неукия епископ! Добре! Ала какво излиза от това? Щом всеки християнин може с обреда на утешението да изпроси за умиращия опрощение на греховете, някои хитри люде намерили за по-удобно да живеят сред грях, за да се спасят чак в последния си час, като се изповядат пред някой съвършен брат. И ето откъде иде разпуснатият живот на провансалските графове и барони. Струва ми се, че ви е твърде известен! Еретическият тулузки граф Раймонд, който от сутрин до вечер вдига чашата в чест на песните и танца, обграден с наложници, разсмивачи и трубадури, не забравя да държи винаги край себе си и по някой съвършен брат, за да го изповяда в случай на внезапна смърт... И това е в природата на човека... Но не бива да бъдем тъй строги само към църковния клир, а да си затваряме очите пред нечинствата на своите...

— Много ги защищаваш твоите епископи, ставаш по католик от самия папа! — каза Добромир, който дотогава слушаше оживения спор с напрегнато внимание. — Не забравяй, че дори сам Инокентий ги укорява и не желае да скрива недостатъците им! Не търгуват ли и те с индулгенциите?

— Не искам да скривам ничии недостатъци, ала не мога да търпя, когато виждам как се руши мощта на църквата и вярата! Добри или лоши, те единствени крепят слабия човек в борбата му с греха, с падението, с изкушението... Църквата може да има тъмни места. Те ще се изрежат из корен. Ала почитта към църквата не бива да се осквернява! Разбирам, че Валтер фон дер Фогелвайде може да пише такива отровни песни против папата, ала той работи в защита на своя господар, алеманския император, най-големият враг на Рим. А ние?

— Ние служим на Йоан-Асен, когато се борим против... — изведнъж Добромир пресече думите си, ослуша се.

Всички затаиха дъх. Отдалече се носеше буен тропот на конски копита, неясен глъч. След миг вратата бързо се отвори, сестра Ива се втурна бледа като вар.

— Тука идат! Брат Храбър ги превари и съобщи, че дирели някакъв божек! Бягай, братко Добромире! По-скоро!

В стаята нахлуха останалите богомили. Всеки шепнеше тревожно, даваше съвети, суетеше се, помагаше с разтреперани пръсти на Витлеем да съблече монашеските си дрехи и да ги смени с тия на божека. Добромир набързо облече широкото расо на брата си, сложи монашеската му шапчица.

Навън вече хлопаха войскари с петите на сулиците си.

Добромир грабна борината от ръката на сестра Ива, изтича по стълбите, отвори вратата.

— Тука се крие божекът, който днес направил знак на севаст Ратен! Имаме повеля да го разпитаме отде е дошъл и какво дири насам... — извикаха стражите и нахлуха вътре.

— Тук има мъртвец... — отвърна спокойно Добромир и вдигна ръка, сякаш да помоли за смирение и тишина. — Събрали сме се да се молим... А божека, когото прибрахме да се нахрани и пренощува, не го знаем откъде е и кой е...

Стражите обиколиха навсякъде, хвърлиха бърз изпитателен и недоверчив поглед към молещия се при мъртвеца монах, после към божека, поклатиха глава.

— Не. Не е този. Оня беше по-едър, много по-стар, мръсен и грозен... А тоя... не прилича и на божек... Какво дири насам!

— Не го знаем кой е и какъв е — отговори сестра Ива. — Глухоням е горкият човечец. Разправя се само с ръце. Ако можете го разпита така...

— Какъв ти ням! — отвърна един от стражите и я изгледа изпитателно. — Оня, казват, пеел и разправял всякакви бивали и небивали работи! Не, не е тоя! Прощавайте, че ви развалихме бдението. Не знаехме, че Бойко е починал... Бог да го прости... Прощавайте, люде. Та може и скоро пак да се видим! Сестра Ива може да ни даде някои особено ценни сведения за тайните гончии, които минават нощем през Истър...

Съвършената леко побеля. Не каза нищо. Само вдигна високо чело, изгледа ги с открит и ясен взор.

Докато божекът пое пътя си из друмищата, в това време монахът слизаше с бързи стъпки към Истър. Верни люде го чакаха с малка ладия, за да го откарат в Никюп.

В утринния здрач голямата река се белееше като разляна светла мъгла. Някъде откъм тръстиките се зачу глух тропот и пъстра врява. Блюстители водеха стадото на бдинския епископ на водопой. Тогава Добромир остави мисълта да избяга през Истър. Опасно беше да го зърнат толкова люде. И свърна обратно през потъналите в сън улички. Трябваше да премине през градските порти. Нямаше време за губене. Подозрителните блюстители пак щяха да подирят монаха, който им бе отворил вратата, а едва ли за дълго щеше да им убегне из окото, че бледите ръце на божека не са свикнали с броднически посъх по друмищата.

Този път щастието не му измени. Тъкмо когато искаше да плати данъка си за преминаването през портите, свел лице под монашеската качулка, мъчейки се да не погледне в очите недоверчиво гледащия го блюстител, откъм бранническия друм се зададе чудновато шествие, което привлече цялото внимание на стражата.

Пияни войскари бяха заградили някакво дребно магаре, връз което яздеше черно същество. Това бе един от местните видни богомили, когото сръбналите войскари бяха заловили среднощ някъде из селата, съблекли го съвсем гол, намазали го с мед, след това със сажди. После го накарали да яхне магарето с лице към опашката, която държеше в ръце. От време на време те го бодваха с върха на сулиците си, заливаха се в дълги смехове.

Всички се струпаха около тях. Екнаха викове и закачки.

— Карахме го да ни каже едно „двойно”, ала не рачи. Тогава за наказание го докарахме така, за да го поразходим из града...

Добромир мина изтръпнал край оскърбения и опозорен нещастник, дръпна по-ниско качулката над очите си, излезе извън града. Чак когато се убеди, че никой не го следи, той се спусна с бързи крачки към близката бранница, потъна в гъстите й сенки, отправи се по най-прекия път към Никюп. На другия ден там щяха да го чакат братя, събрани от местната околност.

При едно движение, с което искаше да отстрани някакъв клон, Добромир усети в джоба на Витлеемовата туника, която бе облякъл под расото, писмото на Белослава.

Като че ли нещо го прониза с тънко ледено острие.

Колко далеч бяха сега мислите му от Белослава... Тъй избледнял, несъществуващ сякаш бе скъпият образ. Какво му пишеше тя? Не искаше да го прочете. Не биваше. Нямаше и да й отговори.

Така, далеч от него, тя по-лесно щеше да се помири с мисълта, че Добромир ще стане съвършен брат и трябва да даде обет за безбрачие... Белослава не можеше да го разбере. И никога буйната й ромейска кръв нямаше да се смири в строгите правила на богомилството. Напразно той се бе мъчил досега да я въведе поне в първите стъпки. Белослава бе завинаги загубена във властта на Сатанаил.