Майка му изписка високо, със страшен нечовешки глас. Сестра Ива се спусна към нея, прегърна я, помъчи се да я отведе в съседната стая.
Тихо се понесе шепотът на богомилите:
— Да се поклоним Отцу и Сину и Светому духу. Амин. Отче свети, приеми своя раб в твоята правда и низпосли милостта си и светия си дух над него...
Три пъти те коленичиха и вдигнаха ръце нагоре с вдъхновено, напрегнато лице:
— Благословете и пощадете, амин. Да бъде нам според словото ти... Амин.
Дедецът скръсти смирено ръце на гърдите си. Обърна се към „добрите люде”. Лицето му сияеше в спокойна ведрина:
— Злото престана да има власт над плътта му.
Зашушнаха, заблъскаха се богомилите да пристъпят към своя главатар, да целунат десницата му. След това един по един преминаваха в съседната стая. Там те се събраха безшумно около апостола Добромир и почнаха да го разпитват за новини от краищата, през които бе преминал.
— Навсякъде всички се държат... — каза момъкът — нищо няма да помогне на Борил... Нито кладите, нито страшните мъки ще го спасят. Навсякъде по пътя си срещам невиждани и нечувани работи... В Преслав видях как завързаха брата Михаил за опашките на четири коня. Отначало почнаха полека да им подвикват, след това изведнъж силно ги шибнаха с камшик и четирите жребци се впуснаха на четири страни...
Добромир въздъхна дълбоко и закри лице с ръце.
— Да не съм жив втори път да видя подобно нещо... Останаха само главата и трупът на нещастника. И той още виждаше и говореше...
Всички слушаха изтръпнали. Побледнели. Спогледаха се. Колко ли от тях щеше да постигне същата участ?
— А като идвах насам — продължи Добромир, — видях извън града, на около десет поприща път, двадесет души,увиснали на въжето, един до друг, наредени върху грамадна греда, подпряна с камъни и тухли.
— И у нас е същото — каза един гост албигоец, който знаеше езика на бугрите. — О! Може би по-страшно... Живи заровени, набучени на колове... Само в Безие, в църквата „Света Магдалина”, северняците изклаха седем хиляди души: жени, мъже, старци, деца... Ала най-ужасното беше, че кръвожадните зверове убиваха наред и свои, и чужди, без разлика дали са католици, или катари... Когато людете на Симон дьо Монфор попитали по какво ще различават католиците от бугрите, един от абатите им казал: „Карайте наред. Бог ще познае кои са били негови...”
Богомилите зашепнаха развълнувани. Измиха ръцете си. Насядаха гъсто един до друг пред дългата маса, постлана със светла покривка. Почнаха да посягат към яденето чак когато дедецът каза два пъти „Отче наш”, разчупи хляба и подаде всекиму по къшей. Храната бе скромна и оскъдна: мляко, риба, плодове. Оттатък, при мъртвия, останаха да бдят няколко жени.
Разговорите бяха сподавени и кратки. Повече говореше Добромир. Разпитваха го за пропадането на заговора в Търнов, за предателството на коместибуляр Сергии, за бягството на съзаклятниците, за яростта на Борила. Други се оплакваха от произволите на необуздани боляри и владици. Технитарите не смогваха да гледат занаята си от ангарии по строежа на съборени стени и кули в болярските имоти, на изровени друмове, отвлечени мостове. Закупвачите на кумерка събираха данъка двойно повече. Който се оплачеше, го обвиняваха в ерес. Пазачите на забелите искаха подкуп за всяко отсечено дърво.
Към полунощ някои от богомилите започнаха един по един да си отиват. Мрачни. Замислени. Никой не знаеше какво го чака на следната сутрин. В чия къща ще се явят стражите с молба да ги последва в дома за разпитване и изследване. А комуто стъпеше кракът веднъж в този дом... По-добре жив да не излизаше.
Глава ХХVIII
Добромир, Витлеем и съвършен брат Стефан се прибраха долу, в скривалището. След малко при тях дойде сам дедецът.
Добромир се изми, обръсна, промени целия си външен вид. След това им разкри новия план на съзаклятниците. Цялата страна трябваше да се покрие с мрежа от бунтовни гнезда. В един определен ден всички парици трябваше да откажат да орат, косят, жънат, копаят земите на боляри и владици, да откажат да им блюстят тъмниците и градят крепостите, да престанат да плащат травнина, димнина, волоберщина и десятък. Отроците щяха да напуснат домовете на своите господари и да се освободят от нечовешките окови, които ги смазват. Борил можеше да се бори против двама или трима разбунтувани войводи, или няколко недоволни пронии. Но против цял народ не можеше. Войските му щяха да го напуснат, наемниците, лишени от голяма плата, щяха да се разпръснат. Й тогава можеше да се върне в България законният наследник Йоан-Асен.
Само при произнасяне на името му лицата на четиримата мъже се проясниха.
Йоан-Асен...
Какво биха правили българите, ако не носеха скрито в сърцето си това скъпоценно име... Единствената им надежда, най- голямото им упование. Той щеше да възвърне на родината загубените земи, той щеше да разгони покварените и невежествени властници, той щеше да издигне Христовата вяра към първата й свята простота, към истинския й чист блясък... Щеше да успокои тази разсипана, пропадаща държава, щеше да й възвърне старата мощ, миналото величие. За да не може всеки самозванец да я заплашва, всеки случаен властел да я разкъсва...
Очите на цял народ се отправяха с нестихващ копнеж към север, към далечната бяла земя, където чакаше своя час синът на Асен стария...
— Дълъг и опасен труд... — пошепна дедецът и поклати глава. — Колцина от вас ще останат живи? Колцина ще издържат изпитанията и гоненията?
Изведнъж той сякаш се сети нещо, отправи благ и изпитателен взор към Добромир.
— Спазваш ли добре въздържанията, които ти са наложени, сине мой? Надявам се, че си ги изпълнил и че душата ти ще се сподоби с живот...
Лицето на божека стана строго, почти сурово.
— Пазя ги всичките, отче.
— Страниш ли от лъжа, от клевета, от измама и лицемерие?
— Страня, отче.
— Пазиш ли въздържание от месо, от вино, от танци, от леност и всяка сласт?
— Пазя, отче.
— Пазиш ли обета на непорочност, целомъдрие, истинност и мълчаливост?
— Пазя, отче.
— Казваш ли по четири пъти на ден и по четири пъти на нощта както преди всяко ядене, така и преди всяко пиене молитвата „Отче наш”?
— Казвам я, отче.
— Остави ли всички свои имоти и земни блага на разположение на бога и на църквата, за полза на християните и християнките?
— Своя дял от бащиното си наследство оставих за полза на християнската община в родната ми прония, отче. Раздадох на отроците си земя и ги направих парици на братовия ми и майчин дял.
Дедец Петър кимна благосклонно с глава.
— В първото си послание Йоан Богослов е казал: „Ако някой обича света, той не милее за отца. Защото всичко, що е на света — въжделението на плътта, пожеланието на очите, тщеславието на живота, — не е от отца, а от света... И светът ще премине, както и неговото въжделение, само който върши божията воля, той ще пребъде във веки...” Аз виждам ясно, Добромире, че ти ненавиждаш тоя свят и спазваш божиите заповеди. Ти можеш вече да станеш съвършен християнин. А по- нататък, аз съм вече стар, дните ми може би са преброени, можеш и да ме заместиш...
Витлеем бързо се обърна и впи очи в брата си. Бялото му гладко чело се изпълни с бръчки. Той попипа в джоба на дългата си ленена туника писмото на Белослава и въздъхна. Добромир още не бе поискал да го прочете.
Макар че Добромир не отговори нищо, дедецът продължи, сякаш не бе забелязал мълчанието на момъка:
— Виждам, че ти си тръгнал по пътя на спасението... Сатанаил няма вече власт над тебе. Защото Господ даде власт на дявола над тези, които вършат волята му...
— Не — обади се внезапно и горещо Витлеем. — Не господ е дал власт на дявола над людете. А те сами доброволно могат да идат при него.
— Това си чел у презвитер Козма — забеляза кротко дедецът. — Наистина той смята, че ние, богомилите, сеем плевелите си само между простите и неучените. А ти, Витлееме, не само че не си прост и неук, но тъкмо наопаки. Премного са те изучили свети отци в Рим, за да не можеш днес да видиш чистата истина на нашето учение. Ала аз не се боя от остротата на твоя разум. И мога на всеки твой отговор да ти отвърна с десет. И то така, че да не можеш да ги отречеш. Защото знаеш, че наш пръв дълг е винаги да казваме само истината.