Из мрака светваха внезапни искри, в наскоро изнамерените книги на древните, в мъдрите съчинения на Аристотел се разкриваха нови откровения, дълбоки непознати истини, които вълнуваха, смущаваха духа на людете... А тия, които трябваше да поемат пред непросветените грижата да успокоят съмненията им, да задоволят духовната им тревога — те самите бяха по-невежи, по-заспали от собственото си паство.

Явяваха се люде, непознати, излезли от мрака, готови всичко да тълкуват, на всичко да дават обяснение със своя собствен ум, по свой собствен опит. И така се явяваха безброй нови вярвания, хаос от противоречиви учения, произволни тълкувания... А всичко това се движеше пипнешком из тъмнината, рушеше старото, без да може да съзида нещо цяло и ново, което да обедини съмненията и лутанията на дирещите нови истини...

С натежало сърце Инокентий отпусна морна глава в неспокоен безреден сън...

...Камбаните на свещения град разлюляха въздуха в мощните вълни на своя звънлив бронз. Тибър влачеше лениво мътни води под сводовете на многобройни мостове, тесните улички на вечния град бяха препълнени с гъмжаща навалица: странници, монаси, продавачи, които високо крещяха за качествата на своята стока, рицари, йоханити и тамплиери (рицар, който дава обет да защищава светите места в Палестина), източни търговци, конници, занаятчии, благородни дами в кочии... Всички викаха, ръкомахаха, сочеха и вървяха все в една посока. Инокентий тръгна подире им. Изведнъж той усети как сърцето му вледенява в жестока болка. Пред очите му се яви страшна гледка: Латеранската базилика бавно се свеждаше встрани, подкопана от невидима беда.

Поиска да извика, да събере целия свят на помощ. Ала от гърлото му не изскочи нито един звук.

Тогава стана нещо чудно. Отнякъде, из мрачината, изскочи непознат монах. Бос, облечен в тъмнокафяво расо. С бързи стъпки той се затече към все повече снишаващата се към земята църква, вдигна ръка, закрепи падащите стени. След това без никакво усилие изправи храма, подпирайки го с плещи...

Поразен, щастлив, Инокентий се спусна към непознатия монах, поиска да стисне горещо ръцете му, да го попита за чудната му нечовешка сила. Ала той бе вече изчезнал.

Мъглива зора забули с прозрачна сребърна мрежа прозорците на латеранския дворец. Дълго време слънцето и облаците се бориха в равна бран, докато внезапен вятър очисти хладното небе.

Папа Инокентий се събуди с горещо чело и горчиво сърце. Сънят от преминалата нощ се прецеждаше с тънка отрова в кръвта му, изпълваше го с някакво необяснимо недоволство, спущаше още почерни була над челото му.

След скромната закуска той отиде в работната си стая и накара да повикат латеранския златар. Дон Спинело Мартино донесе най-скъпите си камъни и попита какво ще благоволи да заръча светият отец.

Искам да изпратя подарък на патриарха на Антиохия заедно с няколко реда за подкрепа в тежките и непосилни борби, които той трябва да води с ония безумни и необуздани съперници: краля на Армения, граф ди Триполи и великия майстор на тамплиерите, които не виждат надвисналата над главите им опасност от сарацините, а продължават да се обезсилват взаимно в безполезни разпри...

Инокентий сбърчи с видима болка високото си чело. Обикновено тъй спокойни и бистри, очите му потъмняха, устните му се отпуснаха в горчива гънка.

— Избери пет едри топаза. От тях ми направи хубав пръстен. Точно същия, като онзи, който изпратих на времето на българския примас.

Дон Спинело се поклони дълбоко. Връз прага на ниската дъбова вратичка застана дежурният капелан. Папата отправи към него въпросителен взор.

— Един просяк желае да говори с ваше светейшество.

— Днес не е събота?

— Не, ваше светейшество. Този просяк не е от ония, над които извършвате обреда на смирението. Той желае да говори лично по своя работа...

Инокентий се замисли. Тъкмо тази сутрин беше най-много зает. Трябваше да изпрати абата Гуидо в Южна Франция, за да замести наскоро починалия негов легат Милоне. Трябваше да пише писма до савойския граф, до вдовицата на Ричард Лъвското сърце — онеправданата от девера си Йоан кралица Беренгария, до тулузкия граф...

Какво можеше да иска от него този неизвестен просяк?

Инокентий даде знак с ръка на златаря, че е свободен да си отиде, и на капелана, че може да доведе странния гост. След това се отправи към ниското си светло кресло от сребро и слонова кост. изкачи две стъпала, седна с отправени към вратата очи.

И изтръпна.

На прага бе застанал дрипавият монах, който през нощта бе подпрял с чудна нечовешка сила падащата базилика на Латерана. Инокентий вдигна треперяща ръка, притисна я до сърцето си. Затвори за миг клепачи. Отвори ги. Не. Той стоеше все там, смирен и немощен едновременно, с кротък блясък в спокойните властни очи, бос, облечен в парцалива тъмнокафява туника, превързана с въже през кръста.

— Кой си ти? Как се зовеш? — попита тихо Инокентий, изправи се, приближи към странника.

— Името ми е Франческо... — отвърна с чист и ясен глас непознатият. — Някога се зовях по баща Бернардоне и бях рицар, който смяташе, че с оръжие в ръка, проливайки кръвта на неверниците, може да служи Богу... Но после разбрах, че не любов и християнско чувство към ближния са ме подтиквали да взема в ръка меча на кръстоносеца, а жажда за земна слава и богатства, за издигане над другите люде и за весел живот...

Инокентий слушаше като насън чудните думи на постника, не можеше да свали от него очи, сякаш стоеше пред невероятно, извънсветовно видение.

— Откъде идеш? Коя е родината ти? — попита само с побледнели устни.

— Роден съм в Асизи... — отвърна просякът, — но моята родина е светът на страдащите и угнетените... На тях съм се обрекъл да служа. Ала не в пурпура и златото на твоите кардинали, не сред разкоша на епископските дворци и владения, а само с една тояга в ръка, бос и свободен като нашия спасител Христос...

Инокентий сви вежди. Не бяха ли тия думи на еретик? Не беше ли този безумник попаднал в мрежите на сатана изкушител? Нима тия слова на горчивина и укор можеха да подкрепят загиващата църква на Латерана? Ала не. Все пак имаше нещо, което отличаваше този човек от патарените. Той се взря внимателно в него.

Франческо от Асизи издържа спокойно остротата на питащия взор.

— И как смяташ ти да служиш на Христа? — попита тихо Инокентий.

— Само като следвам неговия пример. Ето навън ме чакат моите дванайсет последователи, с които живея в комуна. Заедно с тях аз обикалям селищата, просвещавам, насърчавам, изобличавам.

Папата въздъхна тежко. Върна се и седна на престола. Направи знак на странника да седне при краката му, връз стъпалото от слонова кост.

Бедност... Простота... Комуна...

Не беше ли това учението на валдейците и леонистите? Странникът имаше право. Думите му проникваха като жива истина право в сърцето. Нима най-сетне и сам папата щеше да бъде увлечен в ерес? Тежка тревога задуши гърлото на Инокентий. За пръв път в живота си той видя, че нещо е сбъркал. Но не можеше да разбере откъде идеше грешката му. Имаше някаква вина, но не можеше да открие корена й.

Ситна пот изби по бледото му лице. В лявата страна на гърдите остра мъка го разкъса. Обади се болното му безнадеждно сърце. А думите на просяка — чудни и нечувани дотогава, светли и проникващи — го посипваха отвсякъде като облак остри, измъчващи стрели.

— Обикаляме всички краища, влизаме във всички къщи. Не се боим да влезем в дома на прокажения, нито в палата на гордия богаташ. Тук ни посрещат с присмех и злоба. Там с укор и хула. Ала някъде словото ни стига до закоравели сърца, до заблудени души. И това ни стига. Това е нашият живот и нашата радост. Да обичаме, да помагаме, да просветляваме. Тъй както бог просветли душата ми в оня чуден миг, когато надменният рицар Франческо Бернардоне, единствен син на богати и любещи родители, излезе от църквата, хвърли меча и кесията си, събу скъпите си кордовански ботуши, съблече копринената си туника и стана само брат Франческо, призваният да служи на людете и на божията истина... Защото в оня незабравим час сякаш мълния изгори душата ми, когато чух словото на свещеника, думите на евангелието: „Нямайте ни злато, ни сребро във вашата кесия, ни торба за из път, ни обуща, нито тояга..." И разбрах божията воля. Неговите слуги не можеха да бъдат земни хора, алчни за бисер и сребро, за дворци и угода...