Рушеше се престолът на свети Петър.

Не беше Инокентий III човекът, който да не забележи разложението и упадъка сред своя клир, измамното благочестие на висшите си духовници, невежеството и алчността на низшите. Той най-добре от всички виждаше, че повече жаждата за власт и богатство привличаше людете към свещеническия сан и монашеския живот, отколкото чистото християнско усърдие или желание за служба на бога и людете.

Колко пъти той вече бе опитал всяко средство, за да вразуми непокорните, да въздигне недостойните. Но времената бяха такива. За да се откъсне от своята среда, еснафът нямаше други начини да се качи в по-висша класа освен рицарството и църквата. Затова тъй често между Христовите слуги се срещаха най-безсъвестни търгаши, жаждащи земна слава и богатства, нечестни, измамни, недостойни люде. Чудно ли беше тогава, че недоволството, бунтът кръстосваха всички земи, разпространяваха се с бързината на мълнията, предаваха се с неумолимостта на жестока, прихватлива болест... Напразно той бе изпращал отците Гуидо и Раниери в Испания и Южна Франция да проповядват сред клир и народ вярата Христова... Не бе ли изкупил с живота си легатът Пиетро де Кастелнау дързостта да навлезе в самото гнездо на еретиците? Каква полза, че старият епископ на Каркасона сам се бе оттеглил от високата си длъжност, като бе помолил да изберат на негово място по-млад, по-усърден духовник, който по-лесно да изпълнява светите си длъжности... Напразни бяха тези слаби отзвуци на неговото горещо желание. Ден и нощ легатите кръстосваха заразените от ерес страни, проповядваха, насърчаваха, подканваха към връщане в лоното на едничката неделима Христова крепост: католическата църква. Народът им заключваше думите в устата, сочейки грешките, невъзможното държане, нехристиянския жив,от на католическия клир... Напразно той се бе опитал да покровителства лионските бедни, една от най-поносимите форми на ереста... Тулузкият граф продължаваше да превръща църквите и манастирите в рицарски твърдини, да натоварва поданиците си с данъци, да продава висши длъжности на евреи, да преследва католическия клир...

А ето сега, когато с огън и меч Симон дьо Монфор бе опустошил земите на Прованс, кръстоносният поход против еретиците се бе превърнал в обикновена стръв за земи и плячка. И трябваше католици и еретици заедно да защищават градовете и кулите си от настъпващите победоносни войски на северняците, които не знаеха пощада и милост, сриваха до основи замъците на еретическите покровители, минаваха под нож цели населения, жени, деца, старци, изкореняваха лозята, изтръгваха из корен дърветата, подпалваха селата, унищожаваха посевите...

Ала не бяха минали няколко месеца от жестоката победа на Симон дьо Монфор, когато южняците се надигнаха в буен устрем и почнаха да си възвръщат една по една всички отнети крепости...

С чист и неизменен зов се издигаше хорът на младите послушници. Само от време на време светлият звук на звънчето пресичаше стройния им порив нагоре към затихналите в свята тишина сводове на катедралата, сякаш ек от далечни безстрастни светове.

Заобиколен от кардинали и епископи, папа Инокентий III запя Gloria in excelsis Deo (Слава Богу във висините)... Високият му тенор се разнесе спокоен и равен, със звънлива острота между всички останали гласове. Нито един трепет, нито едно заглъхване не издаде дълбокото отчаяние на сърцето му.

Службата свърши. Бавно се заточи бляскавото шествие от главния олтар, чийто покров се подпираше от четири порфировани колони към постлания с мраморни плочки атриум на папа Сергей, минаха край позлатения бронзов бор, от който струяха бистри пръски вода, излязоха през портиките на великолепната стълба от 35 стъпала, по която се разстла с ярко велелепие цялата свита на понтифекса: пурпурните и виолетови наметки на кардиналите се смесиха с позлатените одежди на епископите, с тъмните туники на монасите.

Архидякон Корадо се затече, подаде на папата стремето на коня, предложи му лакътя си, за да се подпре, поднесе юздите.

От „Свети Петър” до градските порти папското шествие мина между гъсти, вълнуващи се тълпи, които коленичеха и молеха благослов. След като минаха през портата на Монте Марио и се отправиха към латеранския дворец, тълпите станаха още по-много и неспокойни. Внезапно измежду навалицата се изстъпиха напред двама души, жълти, с дълги коси, прашни, облечени в парцали.

— Долу епископ Фулк! Долу Алмерих дьо Поаси!

И те почнаха с проточени викове да се оплакват и да разправят за бедствието на бежанците от Южна Франция. Пристигнаха стражи с дървени боздугани, които почнаха да разгонват тълпите, струпани около двамата провансалци.

В Латерана Инокентий намери да го чакат трима пратеници.

Единият носеше вест от Симон дьо Монфор, който съобщаваше за големите размери на бунта на еретиците, в чиито ръце вече паднали четиридесет от превзетите крепости, молеше за помощ и подканяше за натиск пред другите католически господари, които го бяха изоставили сам да се бори.

Вторият беше изпратен от епископа на Регенсбург с оплаквания против прочутия минезингер (немски трубадур) Валтер фон дер Фогелвайде, който напоследък прочел в присъствието на мнозина видни личности, като тюрингския ландграф Херман, като Хайнрих фон Морунген и други, разни оскърбителни за папата и църквата стихове.

Третият беше от император Анри Константинополски, който се оплакваше, че много негови люде, привлечени от голямата плата, отишли да служат на Михаил Епирски. Смелият ромеец не се смутил от родството си с латините и почнал отново да ги напада. За голяма беда паднал в ръцете на Ласкариса като пленник прочутият рицар Пиер Дьо Брашйо, когото жестокият ромеец накарал жив да одерат.

Все прекрасни новини.

Инокентий остави да свалят златовезания му „пивиале”, махна високата лъскава тиара от главата си, повика писеца си и веднага почна да диктува отговорите. Ала още по средата на първото писмо той почувства умора и досада. Някакво тежко необичайно безволие го притисна и той направи знак, че иска да остане сам. Дълго се разхожда „князът на църквата” из ширната зала, чиито стени бяха украсени с изкусна мозайка от ситни зелени, сини и кафяви плочки.

Беше крайно време да се вземат сериозни мерки за борба. Ала борба на живот и на смърт. С всички средства. Християнството, единството му, учението на Исуса се застрашаваше от всички страни. На юг маврите, водени от своя непобедим крал Алманзор, се канеха отново да нападат кастилците и астурийците. Край Балтийско море прусаците още не бяха разкрили сърцето си за истинската вяра. А Ерусалимското кралство бе притиснато от постоянната заплаха на Саладиновата мощ и неспирно растящата държава на иконийския султан.

Към всичко това се прибавяше и страшният размер на ереста, която гореше — огромен и неугасим пожар — вече из всички страни: босненските жупани начело със самия бан открито покровителстваха бабуните (название на богомилите в Македония и Босна). В Бавария игуменът Трифенщайн учеше людете, че не трябва да почитат Христа наравно с бога отца, понеже човешката природа е подчинена на божествената, в Астурия град Леон бе станал за испанците това, което бе Тулуза за Южна Франция и Милан за Италия. А еретиците от България бяха в непрестанна връзка със своите поселения в Милано и Оверн. В самия университет на Париж ереста бе представена от учениците на знаменития професор Алмериго да Бене. Валдейците проникваха навсякъде — в Алемания, Полша, Бохемия, Моравия, Англия, Венгрия (Унгария)... И всяка секта си имаше свое особено учение, по своему разглеждаше и тълкуваше най-висшите истини на теологията, внасяше хаос и раздвоение в установените догми, подкопаваше вярата, разпиляваше усилията на толкова векове...

Блянът на свети Петровите наместници загиваше: обединено човечество в една-единствена общност — християнската възвишена вяра.

Инокентий се отпусна съкрушен връз ложето си. Чувстваше, че силите му го напущат, властта се изплъзва от ръцете му. Той нямаше вече средства да се бори против злото. Твърде много бяха вече покварени неговите служители, за да може да разчита на тяхната помощ. А какво бяха усилията на малцина легати и дякони, решили да жертват живота и здравето си в апостолска мисия из света, пред огромната, тежка сянка на разнебитения клир. На тези, които по длъжност и призвание трябва да държат високо ярката светлина на християнската любов и служба към близкия...