Част първа

Глава I

Търновград се веселеше. От време на време хладният пролетен вятър отвяваше радостните викове на тълпите, думкането на тъпаните и проточения писък на гайдите от широките ливади извън градските стени нагоре, към непристъпната горда твърдина на Царевец.

И тия ликуващи провиквания, тоя пъстър глъч, свирните, необузданата веселба изпълваха с възторг и тържество сърцето на този, който се бе увенчал преди няколко месеца като Асен-Борил, цар на българите. Изпълваше с гордост и ненаситната душа на оная, която не се бе посвенила да свали вдовишкото було и да го замени с нов брачен венец, преди да измине дори половин година от смъртта на великия Иваница.

Народът се веселеше. Имаше ли хляб и зрелище — той можеше да забрави, че от Солун непобедимите Калоянови войски бяха върнали мъртвото, осолено тяло на своя цар, починал при твърде чудни обстоятелства. Може би истината се носеше като опасна мълва от ухо на ухо, все пак едва ли някой се съмняваше в черната измама, която крепеше новия царски престол, но по- удобно беше в тия неспокойни времена да се приеме за вярно само това, което беше угодно на силните.

Тия, които бяха на обратното мнение, отдавна вече не съществуваха в пределите на българската държава: изгонени, заточени, избягали, посечени.

Останалите бяха свели примирено глава пред новия повелител. Някои — от слабост. Други — помамени от жажда за власт и слава.

Асен-Борил знаеше това много добре.

И затова той щедро раздаде милости и отличия, провъзгласи нови деспоти (титла, давана на царски сродници) и севастократори (висока титла, първа след царската), издигна слаби властели (боляри) във велико болярско достойнство, позволи на кумански войводи да си строят кули в области близо до престолнината, назначи верния си велик боляр Николица за държавен логотет на мястото на княз Белота, а куманския вожд Коча направи протостратор (началник на леката конница) на цялата българска конница.

Така той награди куманската партия, която му бе помогнала да се възкачи на престола. А за народа уреди веселби и тържества, по които широко разпиля част от царската хазна. Едва бяха стихнали безкрайните празненства по случай женитбата му с вдовицата на Калоян, започнаха церемониите по царското увенчаване. След това дойдоха на свой ред веселбите за щастливото потушаване въстанието на царския сродник Стрезомир и неговите привърженици. А сега щеше да се отслужи тържествен молебен по случай заминаването на цар Асен-Борила в поход против латините.

Още стояха връз градските стени, набучени на кол, главите на княз Белота, на великия боляр Саца, на всички най-видни участници в Стрезовия бунт, които не бяха успели да избягат в чужди земи.

Ала народът лесно свикваше на всичко. И колкото по- страшни, колкото по-зловещи бяха събитията от последните времена, толкова по-буйно и по-неудържимо той се хвърляше в хаоса на тържествата и веселбите — за да забрави, за да не помни позора на преживяното.

От далечни страни Борил бе заръчал да дойдат пътуващи дружини свирачи и певци, жонгльори и трубадури. Днес, след молебена за преуспеха на царското оръжие, което щеше да добави нова слава към безбройните победи на несломимата българска войска, в ширните ливади извън градските стени щеше да има голямо народно увеселение.

Молебенът щеше да стане в голямата църква „Свети Петър и Павел”. Тази част от болярството и клира, които бяха останали верни на православието и затова ненавиждаха Калоян, давайки поддръжката си на Борила, днес недоволно свиваха чела, като научиха, че тържеството ще стане пак в униатската катедрала. Борил настоя, че тази църква е по-широка и побира повече народ, защото не можеше да каже, че старата Асенова църква „Свети Димитър” е страшна и непоносима за сърцето му, откак край тежките плочи, които закриваха гробовете на Асен и Петър, сега имаше нова, от синкав мрамор, връз която изкусното длето на майстора бе издълбало името на цар Иваница.

На отиване за „Свети Петър и Павел” Борил избра най-късия път, като слезе откъм северната порта.

Но на връщане пищно царско шествие се разстла покрай Етър (Янтра), нагоре към Боярски рът, за да може ликуващият народ да поздрави на воля своя нов господар, да утоли алчното си любопитство към великолепната и рядка гледка. Все пак редица войскари заграждаха пътя, по който щеше да мине Асен-Борил, като удържаха с мъка напиращите тълпи.

За пръв път след увенчанието си царят щеше да се покаже открито на народа. А след тлеещия под привидното доволство бунт беше още твърде опасно узурпаторът да се показва така дръзко на заплахата от незнайна кама или стрела без защитата на бойни доспехи.

С твърде чудни и злокобни предзнаменования беше започнала тази 1208 година. На 30 януари слънцето се бе разделило на три. А през февруари се бе появила кървава опашата звезда, която вещаеше смърт на владетел.

Наистина на 16 февруари един рицар на граф дьо Тулуз бе извършил нечувано дело, като бе убил с меча си папския легат в земята на фръзите (французи) Пиер дьо Кастелнау. Но това не беше все пак смърт на владетел. И всеки господар се топеше в скрита боязън, очаквайки всеки миг незнайна ръка да послужи за проводник на съдбата.

Затова сега цар Асен-Борил се мъчеше да потули зад благоволителна усмивка бързата тръпка, която разкривяваше бледото му слабо лице. Безцветните му очи тайно хвърляха взор встрани, дирейки първи да зърнат движението на измяната, знака на предателството.

Но запленен в пъстроцветната игра на кадифените и сатенени талази, на скъпите камъни и златото, народът мълчеше, забравил да поздрави своя цар. Тук-там само се издигаха несмели възклицания, смесени с виковете на войската и куманите, тук-там само се развяваха калпаци и женски кърпи.

Не беше така преди, по времето на цар Иваница.

Борил чувстваше това много ясно и русите му вежди се свиха в ядна омраза.

Какво искаше този народ? Какво повече? Не му ли стигаха толкова веселби, толкова тържества, толкова щедро отпуснати помощи?

На огромни шишове се въртяха цели телета, овни, млади говеда. Виното се лееше без мяра в черпня на тълпите. Хлябът се раздаваше на воля. Свирните не преставаха. Осем месеца никакви походи не бяха събирали людете на прониите за тежка бран. Едва сега, през най-удобното и приятно време, Асен-Борил зовеше българите заедно с куманските си и влашки наемници за борба против омразните латински натрапници. След победата над тях той щеше лесно да се разправи с непокорния деспот Слав, който се бе затворил в непристъпната Цепинска крепост, като бе отнел цялата област Ахридос (област в Родопите край средна и долна Арда). А подир това оставаше само да се поискат обратно от сърби и венгри (унгарци) областите, които те незаконно си бяха присвоили, използвайки безредията след смъртта на Калоян.

Това бяха чертите на Бориловата политика. Той нямаше да догонва безумно дръзките планове на Асен и неговите братя. Защо тогава народът му отказваше своята обич?

Възмутен и недоволен, Асен-Борил все повече сбърчваше челото си, като се затваряше в непристъпна гордост, бодвайки коня си да върви по-бързо напред, за да отбегне глухия ропот, прикритата неприязън, омразата, която се излъчваше от затихналата навалица.

Не заслужаваха тия тълпи неговото благоволение. И той нямаше никога вече да се унизи в просба на тяхната любов.

Изведнъж той трепна. Далече зад него се понесоха несдържани, нестихващи, възторжени ликувания. Войскарите се раздвижиха, стегнаха редиците си, струпаха се да правят път на една кочия.

Борил пресметна бързо на ума си. Всички опасни съперници, всички врагове, всички съмнителни приятели бяха очистени. Нито един не беше останал в Търнов.

Царица Елена бе изпратена в манастир. След като беше родила второ момиче — Белослава, — младата невенчана жена на княз Иван-Асен бе изпратена също в манастир. Семейството на ватах (съдебно-финансов чиновник) Андрея бе заточено в далечната Долна земя. Стрез бе избягал при сръбския жупан. Слав се бе затворил в Родопите. Майка им, госпожа Тамара — която бе овдовяла преди две години, — бе избягала заедно със Слав. Княз Белота бе убит, а жена му Зоя с дъщерите си бе заточена в земите си из Карвунската хора. Великият боляр Сеслав бе починал от болест в тъмницата. Добромир бе изпратен в Бдинската крепост. Всички тия, които Калоян в писмата си до папата наричаше „principes imperii mei”, бяха отстранени.