Кой тогава приемаше горещите чувства, които народът бе отказал нему?

В първата кочия след него бяха царицата и майка му: госпожа Теодора. Във втората — севастократорица Илина с куманската княгиня Сета. В третата — деспина Росана с жената на новия логотет Николина, госпожа Струна. Войводите и великите боляри бяха на коне около него. Коя можеше да бъде в четвъртата кочия освен някоя от съпругите на болярите или куманските вождове?

Изведнъж той разбра. Позеленя. Ядно стисна юздите на коня. Как не се бе сетил дотогава. В четвъртата кочия бе Мария.

Дъщерята на Иваница...

Нима за нея бяха тия възторжени поздрави, тия безкрайни ликувания, това несдържано притискане на тълпите?

В обичта си към сирачето народът показваше открито затаената си болка, дълбокото си негодувание, истинските си чувства. Почти затулено от снажните болярки, слабичкото момиче се раздвижи, големите му тъжни очи се оживиха, то се усмихна, махна с ръка.

За пръв път след смъртта на баща си то усети топло чувство да сгрява самотното му сърце.

Кочиите отминаха, почнаха да се изкачват по Боярския рът, изчезнаха зад портите на твърдината.

Дълго след това тълпите се движиха из тесните търновски улички, кръчмите се изпълниха с войскари, момите отново почнаха да се пременяват за следобедните веселби.

Народът беше безличен. Кому можеше да излее немощния си гняв омразният натрапник? И сякаш стореното предизвикателство усили радостното оживление, разшири предпразничното вълнение. На гъсти тъмни върволици почнаха да се изнизват търновци след пладне през градските порти по посока на тържествата, на свирните, на игрите.

Когато Борил се върна в покоите си, първото нещо, което каза на великия примикюр (церемониалмайстор), бе, че от този ден нататък княгиня Мария няма право да излиза вън от Царевец. Всеки, който би пристъпил заповедта му, би отговарял с главата си за това.

С треперещи от гняв ръце той подаде наметката си на примикюра, свали гривните и огърлията си, остави да му събуят червените царски обуща. След това се упъти към преддверието. Задушаваше се.

Срещна Мария при вратата. Ръцете й бяха пълни с цветя.

— Къде отиваш? — попита той с хриплив глас. И без да дочака отговор — той знаеше добре къде ходи всеки ден сирачето, — ръката му неволно се вдигна, яростта му светна като мълния.

И отмина. Заслепен, бесен.

Мария остана сама, безмълвна. С една ръка тя продължаваше да притиска до себе си уханните трендафили, с другата леко поглаждаше червената следа, която пръстите на Борил бяха оставили връз нежната й бяла буза.

Тя не разбираше. С какво бе заслужила несправедливия гняв на братовчеда си? От доста време насам, откакто баща й бе паднал в славна бран за родната земя и тя бе останала съвсем сама на света, бяха се случили много неща, които тя не разбираше. Защо мащеха й се бе омъжила тъй скоро за новия цар? Защо се шушнеше, че Иван-Асен и Александър не били заминали да учат в Рим? Защо Ана и децата й бяха отишли със семейството на ватаха тъй далеч? Защо не й позволяваха да се среща със стринка си, царица Елена, в манастира? Защо никога не споменаваха името на покойния й баща? Тия същите, които, докато той беше жив, пълзяха в праха пред краката му? Защо братовчед й Слав не се връщаше с майка си вече толкова време от Цепина? Защо Белослава и майка й се бавеха тъй дълго в Карвуна (Балчик)? Защо княз Белота бе вдигнал бунт против новия цар?

Какво се таеше тъй страшно и опасно в шепота на людете, защо като я зърваха, веднага всички млъкваха или почваха — тя ясно чувстваше това — да говорят за друго...

А ето — сега трябваше и да я бият.

Мария преглътна сълзите си. Сви вежди. Сърцето й се възбунтува в непобедима гордост. Кому да се оплаче? На царицата ли? Нима тя и при живота на Калоян не я изоставяше, без да я подири цели дни... При леля си Теодора? Тя сега бе твърде много заета — като царева майка — да приема и изпраща знатните търновски болярки. И после — тя имаше злите и студени очи на сина си. Не беше нежна и милостива като госпожа Тамара, Славовата майка. Нито имаше блага реч като царица Елена.

Момичето притисна още по-силно цветята до себе си.

То знаеше къде само може да изплаче всичката си горчивина, всичката си болка и самота.

Но когато тръгна по настланата с гладки плочи пътека, която водеше към Малката порта, нечии припрени стъпки я настигнаха, една силна ръка стисна малката й десница и тя чу гласа на примикюра да казва нещо невероятно.

От този миг нататък отнемаха едничката й радост.

Мария нямаше вече право да пали свещ и да носи цветя на гроба на баща си.

Целия следобед и цялата нощ Търнов ехтя от викове, свирни и песни. Наемните войскари бяха получили богати плати и обилно пилееха надниците си за подаръци и вино. Кумани и власи имаха благоволението на новия цар. докато редовните български войски, които болярите събираха в земите си, трябваше да получават храна и оръжие от владетелите на родните си пронии.

За да видят игрите и забавите, бяха се стекли люде от цялата околност, дори и от доста отдалечени краища. Гъдулари пееха най-новите песни в чест на Асен-Борила и красивата куманска царица, други изричаха наизуст дълги стихотворения за бранни подвизи на деди и прадеди.

Край реката се бяха насъбрали млади моми около една гледайки. По-нататък се тълпеше огромна навалица, да следи борбите на двама влашки пехливани. Другаде се блъскаха да гледат ловки фокусници, които прескачаха по няколко кръжила на разстояние три лакти едно от друго, вървяха на ръце, подхвърляха във въздуха ножове и оловни топки, премятаха се презглава и падаха нарочно, за да разсмиват жените.

Голям кръг деца се беше натрупал около една ломбардска пътуваща дружина с обучени животни. Но и възрастните пляскаха с ръце и крещяха като невръстни от възторг при вида на маймуна, която язди кон, куче, което върви на задните си крака, коза, която свири на арфа, мечка, която танцува.

Войскари, побирчии, перпираки, майстори и калфи бяха свили кръг около трима арменци, които при съпровод на гайда играеха танца на сабите. Ловките играчи подхвърляха мечовете си във въздуха и след това бързо и леко ги улавяха за върха на острието.

Най-много жени имаше около групата на въжеиграчите. С високи писъци те следяха майсторството на фокусниците, които при звуците на дайрета скачаха върху въжето, премятаха се, ловяха се за него със зъби или увисваха за краката си, люлеейки тялото си.

В шатрите търновци следяха с удивление играта на шах и табла, която кръстоносците бяха донесли отвъд морето, научена от сарацините, и която бе най-новата страст за целия християнски Запад. Край раззеленилите се гори се виеха безкрайни хора, сред които от време на време избухваха дълги кикоти, песни, волни провиквания.

Мръкваше.

Откъм жаравата с въртящите се шишове идеше топла, мамеща миризма на печено месо. Хлябът и виното се раздаваха обилно, без мяра. Гайди и гъдулки скокливо разлепваха кръвта на тълпите.

Народът се веселеше.

А главите на княз Белота и великия боляр Саца още не бяха оголили черепи по върлините на градските порти...

Глава II

От тясното високо прозорче, покрито с цветни стъкла, се прецеждаше бледа светлина, която хвърляше нежни петна връз мраморните плочки на пода. Беше съвсем тихо. Глухо отекваха сред този покой само бавните стъпки на царя —който се разхождаше околовръст на голямата стая, — смесени със скърцането на пачето перо на писеца.

— Чакай малко — спря го Борил. — Преди да поздравим брата на великия жупан, трябва малко да си помисля дали това е удобно. Струва ми се, че напоследък Стефан-Владислав не беше много добре с Вълкана. Виж, с монаха Сава се погаждат, защото няма какво да делят. Но Вълкан е малко вироглав и прави доста бели на братята си. Все пак пиши така: „И на края, като ти припомням за последен път, че помежду нас мир и братство няма да има, докле не върнеш оня проклет враг на държавата ми, изменника и бунтовника Стрез, който няма да се успокои и смири, догдето не падне в моите ръце, изпращам...” — Борил прекъсна думите си и се ослуша. — Не ти ли се струва, че нещо изшумоля зад вратата?