Ако тя подозираше, ако тя бе знаела...

Беше ясно: Борил си беше послужил с нея като средство, за да постигне въжделената си цел — престола. Сега тя му бе ненужна, излишна. И той не се стремеше дори да скрие това.

Тя можеше да се бори с него. Все още родните й кумански вождове бяха предани на сестрата на главатаря си. Ала някакво безименно смирение, някакво чудно желание за подчинение я държаха в плен, може би дълбоко в своята женска същност доволна, че служи и се покорява...

— Да отидем на лов в горите на Орловец! Утре може да завали дъжд... Слънцето така прежуря, че времето няма да трае още дълго тъй ясно...

Госпожа Теодора се навъси, изправи високата си суха снага и каза строго:

— Днес, когато синът ми се пече по равнините на Романия, а може би да е ранен вече или нещо по-лошо... Днес ти можеш да мислиш за лов. Когато още не се знае изходът на битката... Когато животът на всеки тук е може би застрашен...

— Борил ще победи — каза спокойно и равнодушно Целгуба — и страховете ти са напразни... Знаеш много добре, че латините не могат да се мерят с нашите по сила и юначество... — Тя също стана и почна да свива ръкоделието си. — Тогава нека отидем малко на въздух към Света гора... — и тя бързо се извърна, за да не може старата жена да забележи внезапната бледост, която думите на госпожа Теодора бяха извикали по лицето й.

Тъй лекомислено те бяха премахнали Иваница. И наистина тя винаги по-рано нито за миг не бе допускала мисъл за поражение и разруха на царството. Докато Иваница бе жив, кой можеше да премери сили с Ромеоктон, с победителя при Адриановград...

Но сега... Когато силната Калоянова ръка бе изчезнала — вече никой не се чувстваше сигурен. От всички страни се къртеше спойката на Асеновата държава... От юг деспот Слав бе откъснал богатата област на Родопите — Ахридос. В Долна земя непрестанно боботеше подземно брожение, което можеше всеки миг да избухне. На запад сърбите бяха заели Нишката област и Поморавието чак до град Равна, а венгрите бяха нахлули в Белградската и Браничевската област.

Щеше ли това да бъде възможно, ако бе жив Калоян?

Днес само една победа можеше да закрепи царството...

Когато госпожа Теодора понечи да стъпи във впрегнатата кочия, която ги чакаше пред Малката порта, тя се озърна, сви вежди и попита:

— Ами къде е Мария?

Царицата, която чакаше да се качи подир нея, отвърна с престорено учудване:

— Защо питаш?

Госпожа Теодора се навъси още повече.

— Защо? Нима ще оставим момичето в къщи, в тази задуха? Нима не виждаш напоследък колко е изтъняло и пребледняло, сякаш троха не слага в устата си... — И тя заповяда на стратор (началник на конна част) Тодор, който седеше до кочияша:— Повикай веднага царкинята...

Виновна и засрамена, Целгуба побърза да заглади грешката си:

— Ще отида аз да я подиря.

Спалнята на Мария бе на най-горния кат на палата. Когато царицата, изморена и запъхтяна от високите стръмни стълби, отвори вратата, отначало не можа нищо да различи в полутъмната стая, осветена само от тясно сводесто прозорче, издълбано високо в дебелата стена. След това, като свикна със светлината и се озърна, тя видя, че момичето го нямаше в стаята...

Целгуба надзърна зад широкото ложе, отвори раклата, забеляза вътре непокътната вълната, която бяха дали за предене на девойката, извади я навън, за да й напомни, че трябва да работи, извади също и гергефа, върху който стоеше опънат зелен аксамит за везмо, също тъй недокоснат, след това забеляза на дъното на сандъка някаква дребна кутийка от пожълтяла слонова кост, взе я и я разтвори.

Прехапа устни.

Вътре искреше в живи зелени пламъчета пръстен с огромен изумруд...

Значи, тук беше пръстенът на Иваница, който тя напразно бе дирила толкова време...

Къде го беше намерило момичето? Тя се поколеба няколко мига, след това сложи пръстена на показалеца си. Затвори раклата и бързо излезе навън. Изпрати слугини да дирят из градините. Слезе в трапезарията, надникна в. покоите на госпожа Теодора, в престолната зала...

Момичето го нямаше никъде.

Най-сетне, когато се отчая да го търси, тя хвърли поглед в бившата работна стая на Калоян и остана замръзнала от почуда.

Седнала в дълбокото кресло на баща си, Мария бе заровила глава в някаква дебела книга. На главата й стоеше вехт бранен шлем. Върху пода до нея лежаха разхвърляни ръждясали мечове и копия, щитове от върбово дърво, покрити с кожа, лъкове и колчани...

— Какво правиш тука? — извика царицата, като се окопити. — Картинки ли гледаш? Защо си вадила от килерите оръжия?

— Не. Чета... А пък с оръжията си играех на бран.

Целгуба пристъпи по-близо и надникна през рамото й. Наистина книгата не беше украсена с рисунки. Момичето гледаше буквите, като следеше с пръст редовете.

Куманката дълго я гледа недоумяваща. Шегуваше ли се Мария, игра ли й устройваше?

— Кой те научи да четеш?

— Сама. — Момичето не искаше да скрие досадата си от разпита и желанието си да остане по-скоро само, за да продължи приятното занимание...

— Как така сама... Откъде знаеш буквите?

— Питах писец Дейко... Днес за една, утре за друга... Научих ги.

— Но не се научи още, когато ме видиш, да ставаш права. Кога ще разбереш, че трябва да се държиш прилично? Каква мома ще стане от тебе? Я остави книгата, ела тук... Или не, дай книгата. Какво четеш? Снеми това от главата си.

— Приказките за добрия крал Артур...

— Какво? — куманката грабна книгата. Взря се внимателно.

Действително книгата бе написана с латински букви. Това бе вече премного. Тя изгледа поразена завареницата си.

— Четеш на латински! Фрушки приказки... Откъде знаеш езика, кой те научи на тяхното писмо...

Мария се усмихна. Сне шлема от главата си. Големите й светли очи засияха като звезди.

— Питах тълмач Христофор. А фрушки знам от леля Агнеса.

Целгуба седна върху дървеното кресло и не можа нищо да отвърне. Наистина откога тя не се бе занимавала с момичето? Много години още преди смъртта на Калоян тя бе занемарила детето му, като бе оставила напълно на етърва си, царица Елена, на Калояновите сестри, госпожа Тамара и госпожа Теодора, заедно с прислужниците да се грижат за него.

Как бе расло то, какво бе мислило, с какво се бе занимавало през времето на ония страшни и тъмни дни, когато тя, увлечена в безумен копнеж по Бодуена, бе готова да остави съпруг и царство, за да го последва на край света, когато по-късно бе започнала тайната й подземна борба с Калоян, победата й, смъртта му...

Нищо не бе узнала тя тогава за живота на Мария... И сега трябваше да се изненадва от това чудно момиче. На студенината му към нея, на упоритостта му, на особеностите му...

Засегната, Целгуба започна да прелистя старите книги с пожълтели листи, подвързани в кожа с позлата.

— А тия книги за какво разправят?

— За Ахил и Александър...

Мария се спусна и грабна любимите си книги, сякаш се боеше да не й вземат „Александрия” и „Троянската притча”, с които лягаше и ставаше. Царицата посегна да погали косите й, но девойката рязко се дръпна с дива гордост. Не обичаше да я галят, нито да я съжаляват.

— Остави сега книгите. Ела с нас. Отиваме с леля ти Теодора към Света гора... Ще береш цветя, ще подишаш чист въздух... А като обичаш да четеш, ще ти дадем учител по латински, но по-добре ще е да слизаш по-често долу да се учиш в тъкачницата, а отдавна трябваше вече да знаеш да везеш и плетеш. Хайде сега да потичаш из ливадите на воля...

И в същия миг, когато тя изрече думите, веднага видя колко са безсмислени. Мария не бе вече дете, което може да тича из поляните. Израсла необикновено много за възрастта си, тънка, мършава, крехка, макар че бе сторила петнадесет, отдалече девойката изглеждаше като че ли е на осемнадесет най-малко. Само дълбоката светла невинност на взора й сочеше младата възраст.

Но Мария поклати глава и отвърна рязко:

— Искам да си дочета приказката. Не мога да я оставя незавършена тъкмо на най-хубавото място. Искам да видя дали рицарят Манфред ще победи ламята...