Загрижени и мълчаливи, почнаха да влизат един по един високите кавалери. Дойдоха маршал Вилардуен, Конон дьо Бетун, Пиер дьо Дуе, Рене дьо Три, Ансо дьо Кайо, Пиер дьо Брашйо, Никола дьо Майн, Пайен д'Орлеан, Никола дьо Беар...

— Сир — започна маршалът, — ние трябва преди всичко да определим посоката, която мислим да следваме, и целта, до която трябва да стигнем.

Всички впериха внимателно взор в императора — най- доблестния, най-храбрия бранник между всички рицари от целия кръстоносен поход. Никога досега той не бе претърпявал несполука. Едни от най-големите победи на похода — битката при Авие на 11 ноември 1204 и битката при Андрамит на 19 март 1205 — бяха негови.

— Струва ни се, че посоката е ясна — отвърна твърдо Анри, — това е България. Значи, все на север. А целта ни е само една — да намерим Борила и да го убием.

— Позволете, сир — обади се Конон дьо Бетун, — но ако Борил се скрие зад планината и не успеем да му нанесем решителна победа?

— Тогава ще го следваме и зад планината — каза непоколебимо императорът.

Бароните се спогледаха. Сведоха сбърчени чела.

— Опасен е пътят зад планината... — каза тихо Ансо дьо Кайо, — който е отивал натам, никога не се е връщал... Непристъпен е Търнов, гнездото на българския крал. А пътят — неизвестен и пълен със засади, непроходими планини, девствени гори...

— Няма нищо невъзможно за добрия рицар... — отсече късо и сухо Анри, като сви вежди.

Борината, прикрепена на една халка над входа, хвърляше игриви сенки по навъсеното му лице.

— Добре, сир — се обади тогава едрият бранник Пиер дьо Брашйо, станал прочут при превземането на Константинопол, — ако така сте решили, ние се покоряваме. Ще следваме пътя на север, край Боруй (Верея, днешна Стара Загора), към планината. Но за това е нужно преди всичко да си осигурим тила. Защото откъде сме уверени, че като навлезем в опасните проходи, зад нас няма да изникне изневиделица войска, която да ни загради?

Императорът се усмихна.

— Мислех и за това, Пиер дьо Брашйо. На изток ще оставим войски, които да пазят десния ни фланг. В планината Родопа като владетел на областта Ахридос живее един висок благородник, на име Алексей-Слав. Той се намира по обикновеному в непристъпните крепости Цепина или Кричим. Този Слав е роднина на крал Борил, но е във война с него. Ще изпратя двама посланици, които да му предложат нашето приятелство и да искат помощта му против Борила, който, както казват, незаконно е узурпирал престола на наследника Иван-Асен. Като получим благоприятен отговор от деспота Слав, ще потеглим веднага. А в това време вие ще се погрижите добре за въоръжението и припасите на людете си.

Анри стана. Бароните се поклониха и бавно почнаха да се разотиват. Никой не посмя вече нищо да възрази. Ала всеки остана със затаено тревожно чувство в сърцето си.

Този поход бе най-дръзкото и опасно нещо, което кръстоносците бяха предприемали досега след битката при Адрианопол.

Пратениците се върнаха след една седмица с благоприятен отговор. Деспот Алексей-Слав приемаше на драго сърце предложенията на високите барони и обещаваше помощта си.

Значи, западният фланг беше сигурен.

Тогава Анри заповяда на цялата армия да тръгне в бърз поход към север. Сърцето му гореше по-скоро да се срещне със страшния враг и да премери сили с него.

Три дена латините галопираха в Тракийската равнина. Неприятел не срещнаха никъде. Изглежда, че Борил се бе оттеглил зад непристъпните си планини, след като бе опустошил цяла Тракия и ограбил всички храни на южните крепости.

Надвечер войските на Анри стигнаха при Боруй и разположиха лагера си за почивка. Рано сутринта преди изгрев слънце още те се вдигнаха и започнаха да обличат най-тежките си въоръжения. Най-напред се приготви авангардът, след това ариергардът.

Цялата войска бе в движение. Едни надяваха ризниците, запасваха набедрениците и наколенниците си, други слагаха покривалата на походните коне, трети подковаваха бойните коне, четвърти прибираха шатрите. Някои бързо закусваха на крак. Други натоварваха оръжия.

В мига, когато императорът казваше на Франсоа дьо Колеми да заръча на началника на конната гвардия да оседлаят хубавия му червен жребец Морб, далече в равнината се появи едва забележима тънка, тъмна ивица, която всеки миг нарастваше и приближаваше с невероятна бързина.

Българите неочаквано нападаха стана.

Сред латините избухна смут. Неописуем шум и безпокойна глъчка се вдигна между изненаданите рицари. Всички се хвърлиха към конете и оръжието си. Някои се опитваха с треперещи ръце да завържат шлема си, да изтеглят сабята си. Ариергардът и авангардът заградиха невъоръжените, за да ги бранят, докато успеят да се натъкмят.

С отчаян и тревожен зов кавалерите викаха копиеносците си, други диреха щитовете си, трети се спуснаха храбро напред без ризници, без шлем.

Между тези малцина бе и сам императорът. Грабнал в лявата си ръка щит, в дясната копие, последван от Франсоа и Оливие, той застана в първите редици на бранниците.

— Херолдите да свирят само за отбрана! — едва успя да извика той и вече българите връхлетяха като тъмна буря върху тях.

Ужасените латини се лутаха без ред и цел, изложени на жестоките нападения на врага. Херолдите напразно тръбяха заповедите на императора. Никой не можеше вече да разбере развоя на битката, дали трябва да се впуснат в опасна, жестока бран, дали трябва само да се защищават, дали трябва да подготвят оттеглянето си. Незащитените от желязо бранници заприличаха на таралежи от многобройните стрели и гавелоти, които куманите пращаха като облак към тях. А тръбите, барабаните и страшните викове на нападателите отнемаха и последната им капка дързост. Сякаш стадо подплашени овце, те се тълпяха на куп, като се мъчеха да се защищават зад щитовете и труповете на убитите си коне.

Българите бяха толкова наблизо, че се чуваха подигравателните им възклицания и надменни предизвикателства.

Тогава един от рицарите не изтърпя.

И както на времето при Адрианопол Люи дьо Блуа не бе издържал присмеха на гордия нападател и се бе пуснал в неравна битка, за да загуби живота си и да повлече подир себе си гибелта на цяла една войска, така и сега мъжественият кавалер дьо Мелезъм извади дългата си широка и остра сабя, размаха я кръгообразно над главата си, вдигна с лявата си ръка щита до гърдите си, спусна се към врага.

Никой не последва безумния му пример.

Настръхнали и недоволни, латините гласно изказваха възмущението си от неговата неразумност. „Ако му се случи зло, не заслужава да бъде съжалявай!” — викаха всички в един глас, за да прикрият и оправдаят собственото си малодушие.

Тогава стана нещо неочаквано.

Изведнъж рицарите видяха как император Анри се метна на Морб и тъй както си беше без желязна ризница и наличник, се спусна след своя съотечественик. Защото явно беше, че Лиенард дьо Мелезъм го очакваше-само смърт или плен.

Анри пришпори коня си, спусна копието си хоризонтално към врага.

— За Фландрия! — се изтръгна яростен вик от устата му.

И в същия миг той вече връхлетя сред купчината власи, които бяха заградили Лиенард. С ловък, бърз удар Анри прободе един влах с копието си така, че краят му изскочи откъм другата страна на тялото, измъкна копието, с втори удар повали още един влах на земята. Останалите напуснаха ранения Лиенард и побягнаха. Анри ги преследва известно време. След това се опомни, видя, че Морб е ранен на две места, спомни си за хитрите примамки на българите, които подвеждаха врага след себе си, а подир това внезапно се връщаха, заграждаха го от всички страни и го убиваха...

Веднага, с внезапен обрат, той обърна Морб назад и го пришпори с всички сили към лагера.

Българите се изгубиха от очите му. И не се върнаха вече.

В лагера между рицарите владееше страшна тревога. Нима трябваше за втори път българите да пленят пред очите им латински император? Мнозина, след като бяха вече прибрали ранения Лиенард, горчиво се разкайваха за малодушието си. Ала когато зърнаха Анри да се връща с окървавен кон и окървавено копие обратно към тях, всички извикаха в един глас от радост и възторг.