Разтреперан, бял като платно, Пиер дьо Дуе се спусна към него.

— Сир, сир, човек като вас, който трябва да пази и управлява толкова кавалери, подчинени на властта му, не трябваше така безумно дръзко да се отделя от тях, както сторихте вие този път! Защото, ако поради някакво злощастие се бе случило да бъдете убит или пленен, нямаше ли всички ние да бъдем заедно с вас мъртви или опозорени? Да — нека ме прости господ, — ала ние нямаме тука друга защита, нито друго знаме освен бога и вас. Сега ще ви кажа, ако ви е угодно, нещо, което трябва да знаете: то е, че ако вие се хвърлите втори път — пазил ни бог! — в подобна опасност, ние всички още същия миг ще ви върнем всичко, което имаме от вас!

И Пиер дьо Дуе коленичи насълзен да целуне ръката на любимия си сюзерен, който се усмихна и отвърна:

— Вярно е, Пиер. Знам добре, че се изложих много непредпазливо, затова ви моля да ми простите тази дързост, като обещавам, че други път ще се пазя да не я повторя. Но причината, за да я сторя, бе Лиенард. Защото, ако той бе убит или ранен, това щеше да бъде голям срам за нас — и като се обърна към ранения, комуто набързо превързаха раните, добави: — Нека ме прости господ, Лиенард, ала ако има един човек на света, който да ви смята за разумен, бъдете уверен, че поне аз ви смятам за напълно побъркан. Виждате ли как аз самият щях да се посрамя заради вас?...

— Сир — приближи Жофруа дьо Вилардуен, — нека благодарим на Бога за щастливото ви завръщане. А сега чакаме вашите заповеди, за да знае войската какво да предприеме.

— Добре — отвърна императорът, като остави Морб на грижите на няколко рицари йерусалимитяни и даде знак на Оливие да снеме окървавените му от битката дрехи, — известете на херолдите да протръбят, че ще оставим преследването на българите към север, а ще свърнем на югозапад, към Филипопол. Там се надявам, че ще можем да намерим храна и спокойно място за почивка и въоръжение...

Тази вечер не беше приятно и лесно нещо да се заговори на българския цар. Като свиреп вълк се разхождаше Борил из шатрата си, махаше с ръце, заканваше се някому, бъбреше ядовити думи, по-бледен от всякога, с разсечено от бръчки чело и потъмнял взор.

— Не мога да си простя! В ръцете им беше... Сам-самичък. Кога ще се случи пак второ подобно нещо? Такова щастие... И да им се изплъзне! Да го оставят да се върне!

Войводите обикаляха изтръпнали край шатрата, готови всеки миг да се притекат при най-малкия зов. С покорност и безропотност да успокоят бесния гняв на повелителя си.

Най-сетне, когато Борил се поукроти малко, те влязоха за военния съвет, за който ги бе свикал.

Между войводите можеха да се видят повече смугли, широко-скулести кумански лица, отколкото образи на български войскари, които бяха предпочели смъртта или изгнанието пред позора да служат на един окървавен престол.

— Нека махнем с ръка на това, което не може да се върне, и да не тревожим с безполезни съжаления духовете си — каза цар Борил, като посочи на войводите да седнат в кръг около него, връз дебелата плъст, постлана на земята. — По-важно е сега да начертаем новия път за действие в тежката бран, която ни предстои и която е неизбежна.

— С латините трябва да се разправим веднъж завинаги, защото е време да се укроти онова куче Слав в Родопите и да се поиска от великия жупан да ни предаде бунтовника Стрез със зло, ако не ще с добро — се обади княз Иона, който седеше със скръстени на гърба ръце отдясно на царя.

— Преди малко гончии ми донесоха вест, че латините са спрели на стан пред Филипопол — каза Борил. — Но те са свършили вече припасите си. От един ромеец моите гончии узнали, че храната им стига още само за половин ден. Рицарите са гладни. А гладът е лош съветник. Не остава време за мъдра размисъл. Те са решили да намерят храна или да счупят главата си. Това трябва да се използва.

— Също както беше на времето при Адрианопол! — забеляза ухилен стратор Константин.

— Когато латините пратят отред, за да им дири припаси, няколко наши стотни ще трябва да ги нападнат ненадейно както при Боруй. Тогава останалите латински войски ще им дойдат на помощ, а ние, както и други път, ще връхлетим изневиделица с главните си сили, които ще дебнат отдалече — каза бавно цар Борил.

Войводите се умълчаха. След това Коча се опита да възрази:

— Не сме ли вече доста пъти злоупотребявали с тази игра, царю честити? Латините накрай ще свикнат и няма вече да се хванат за нея.

— Император Ерик е млад и буен. Лесно се увлича. Видяхте ли как се хвърли в боя, за да спаси един от кавалерите си? В такъв миг не се разсъждава — отвърна с прикрито озлобление Борил.

Той не можеше да понася, като му се напомня, че си служи с вече познатите Калоянови бранни хитрини.

— Това е мое решение. Още сега Коча да тръгне с две стотни и да дебне действията на латините. Щом забележи, че от стана им се отделят отреди за припаси, да ги проследи, да ги предизвика, да ги загради така, че те все пак да могат да изпратят гончия за помощ при своите люде. А ако пристигнат и главните им сили, да се престорят, че бягат по посока на равнините, които се намират на северозапад от Филипов-град... Там ние, скрити в теснините на Трояновата врата, ще дебнем удобен миг.

— Това ще бъде само празно губене на време. Защо да не използваме още сега уплахата и разнебитеността на латините и да ги нападнем през нощта в стана им, без да им оставяме много време да се нагласят и окопитват? Аз смятам, че най-добре ще бъде веднага да се използва тяхното вчерашно поражение и без прекъсване да се продължи нападението, докато ги изтикаме чак към морето. Така Иваница ги гони, без да ги остави да си отдъхнат, чак до Родосто през 1205 година... — се намеси решително алагатор (началник на конна дружина) Рекирад, без да обръща внимание на гнева на царя, който бе почнал ядно да стиска челюстите си и да потрива нетърпеливо ръце.

— Рекирад, аз искам да изляза на открита бран с латините. Искам да срещна този надменен красавец Ерик очи в очи, искам пред мене лично той да бъде пленен или убит. Не искам да го гоня в позорно бягство към Силиври и Родосто, а да ги обградя и унищожа с цялата им войска тук, в полето на Филипопол. Един да не остане да се върне към юг. За да се запомни битката край Филипопол, тъй както се помни битката край Адрианопол.

Неколцина от войводите свиха недоволно рамене. Омръзнало им беше постоянното сравняване, което Борил правеше между себе си и делата на Иваница. Защото споменът за великия бранник гнетеше съвестта с отровата на неизкупимото.

Навън засвириха тръби за поход.

В същия час в шатрата на император Анри се водеше следният разговор:

— Пиер дьо Дуе, Рене дьо Три, Ансо дьо Кайо, на вас разчитам. Употребете най-голямата си храброст, най-крайната си предпазливост, всички ловкости и изкуства, на които сте способни, за да преминете незабелязано до стените на града, без да привлечете вниманието на ония проклети ненавистници. Знайте, че войската вече гладува. Тук всичко е опустошено. Борил е накарал да изгорят и задигнат каквото е намерил. Повече да стоим и да чакаме в тия непоносими горещини, е невъзможно. А да се върнем в Константинопол без решителна битка, ще бъде позор. Помъчете се да влезете в града с людете си и с възможна скорост ни донесете храна. Днес някои от бароните закусиха, но за някои не стигна. А утре какво ще бъде — не знам... Бог да ни е на помощ, приятели мои...

Ала не мина много време, близо към разсъмване, един гончия със запенен кон пристигна пред шатрата на императора, хвърли юздите в ръцете на тревожно притеклия се оръженосец и без да предизвести, се втурна при Анри.

— Българите заградиха нашите отреди и не им дават възможност да се върнат обратно! Помощ, господарю!

Анри скочи с проклятие от мечешката кожа, връз която спеше.

— Обяздете ми Байар! Дайте ми оръжията! Сабята, копието, щита... Оливие! Франсоа! Развейте знамето! Въоръжете две хиляди копия!

При все, че преди да тръгне, императорът заръча на войските си да бъдат спрямо българите дръзки като соколи против ястреби-мелези, не стана нужда те да послушат зова на своя вожд.