— Там! Там е Ерик Фландър... Напирайте към неговата страна! — вика той, алчен за подвиг и слава.

А сам императорът, заобиколен от бляскави рицари, облечен в туника от ален сатен, посипан със златни кръстчета, с позлатен шлем и ризница, с веещо се алено перо, яхнал буйния Байар, също сочи с копие към българите, там, където едва има място да се размахва сабя.

— Там! Ето го изменника Борил! Този, който против всяко право и разум се провъзгласи за император! Пробийте защитата му! — вика той, жаден за подвиг и мъст.

— Монжоа! Фландрия! Божи гроб! — отекна като гръмотевица викът на рицарите.

Ала Пиер дьо Брашйо все по-мъчно си пробива път към Борила. Ризницата му е червена. Ръцете му са червени. Повалени от стрелите на българите, хората му падат на купове край него.

— Дайте ми сабята! Копието! За Фландрия! — се обръща императорът към оръженосците си. Гласът му тръпне от зле сдържан порив. Припряното му сърце не трае.

Но Франсоа и Хюг не смятат да изпълнят заповедите му. Бароните са заплашили със смърт всеки, който помогне на императора да излага напразно живота си.

Той повтаря заповедите си. Тогава Хюг отмята на лявото си рамо тежката сабя. Франсоа развява хоругвата. Анри сваля наличника си, стиска копието под дясната мишница. Стегнат от юздата, Байар подрипва, издигайки високо глава във въздуха.

Изведнъж българите започват да се огъват, лявото и дясното им крило се отдръпват назад. След миг те полетяват обратно като ято чучулиги, подгонени от ястреби. Бързите дребни коне на куманите бягат като опънати стрели по посока на планината.

Императорът издига до уста своя рог от слонова кост и свири за преследване. Дългият звук зове към подвиг и саможертва. Сърцата тръпнат в буйна тревога. Цялата конница на рицарите се спуща във вихрен бяг подир врага.

— Уловиха се най-сетне! — шепне тържествуващ Борил. Защото в подножието на планината чакаха скрити още десет негови отреда кумани и власи.

Ала в същия миг пред авангарда му екна оглушителен звън на оръжие, зов от тръби и кларнети, яростни и мощни викове:

— Монжоа! Фландрия! Божи гроб!

Какво бе това? Борил прехапа устни в смъртна тревога. Лицето му стана бяло като платно.

Те паднаха сами в клопката, която бяха устроили на латините. Сами ги бяха научили на своите бранни изкуства. Прав беше алагатор Рекирад, като искаше да ги нападнат още след поражението при Боруй!

Отредите на маршал Жофруа дьо Вилардуен излизат от засадата си, заграждат пътя на врага, нахвърлят се върху самото главно ядро на Борила.

Изненадани и смутени, българите се втурват от всички страни към царя, мъчейки се с отчаяна съпротива да го спасят от плен. В това време пристига преследващата латинска конница. Всички се смесват в хаос от цвилещи коне, диви бранни викове, съскащи стрели, ек от звънливи удари...

Отредът на Никола дьо Майи се спуща да разчупи непристъпната стена на Бориловите копиеносци. Със саби, стрели и копия латините нанасят мощни удари по щитовете на защитниците, трошат копията и шлемовете им, повалят ги с тежко храсване на боздуган по наличника.

Копиеносците на Борила се струпват на куп пред страшния отред и откриват за миг левия си фланг. Един латински войскар се промъква и замахва с копието си право към врата на Борила. Тогава княз Йона пришпорва коня си, спуща се като орел, изпраща една стрела в ръката на смелия войскар. Латинецът улучва зле и промушва гърдите на царския кон. който изцвилва от мъка и подскача на задните си крака. Стратор Константин се спуща и блъсва с копието си гърба на войскаря. Копието му се счупва, той го захвърля, изважда сабята си и поваля латинеца с един страшен удар по шлема.

Нови тълпи кумани и българи се сгъстяват, образуват желязна стена с щитовете си пред Борила, а в това време други му правят път назад. Стратор Константин върти сабята си в кръг и поваля всичко наоколо си. Една гавелота (късо метално копие) се забива в окото на царския кон, той пада, зарива глава в пръстта и повлича Борил след себе си, като затиска бедрото му под шията си.

Алагатор Рекирад веднага се спуща, измъква царя, дава му собствения си кон и с извитата си сабя почва да коси враговете, които напират все по-близо.

С последни усилия българите се мъчат да продължат битката докрай, да опитат докрай променливата игра на бранното щастие.

Везните на победата невярно играят и винаги се наклоняват решително в последния миг...

Който издържи докрай!

Войводите преценяват опасното положение. Вместо да обградят, сега те са обградени. Всички възможни начини за победа са изгубени. Ала остава все пак още едно. Последното. Този, който стои начело, той да тръгне начело. Един сполучлив пробив — ще ги спаси. Сега Калоян сам би застанал пред тия, които са решили да умрат, би грабнал от ръцете на знаменосеца си своя пряпорец и би тръгнал с отчаяна смелост срещу смъртта, готов да победи или загине с чест...

Стратор Константин предлага на царя да свири за сбор около себе си, за борба до последния човек, за борба докрай.

Ала Борил бледнее разтреперан, загубил всяка дързост. Смъква предпазника на шлема си, с бърз поглед се уверява в опасното положение. И под прикритието на кумански щитове почва да отстъпва все повече назад. След това, заграден от девет копиеносци, се спуща със сведена до врата на коня глава в безумно бягство по посока на планините, изчезва. Само облачета прах остават следа от лекокрилите жребци.

За да не забележат латините липсата на царя, алагатор Рекирад връхлетява буйно и внезапно в ядрото на Никола дьо Майи, явно решен да пожертва живота си. Мнозина следват примера му, като се надяват да увлекат останалите храбреци. Поразени от такава безумна дързост, рицарите се разколебават, почват да се огъват, някои хвърлят оръжието си и обръщат конете си назад.

Уплахата се шири из редиците им. Още малко, и цялата им войска ще бъде обхваната от заразата на ужаса. Те тръпнат от спомена за преживените в миналото поражения. Самото име: „Българите! Българите идат!” — ги караше да губят смелост. Да се спасяват, докато е време!

Но вестта за бягството на цар Борил се разнася с чудна бързина от лявото до дясното крило на българите, които вече са се сгъстили в непробиваемо ядро. Те се оглеждат смутено. Никъде не се вижда да се вее царският пряпорец. Пръскат се на отделни купчинки, без ред и без цел, никой не знае вече кой кого води, каква е заповедта на челниците. Латините чувстват разколебанието на врага, възвръщат смелостта си и прегазват безумния опит на Рекирад и другарите му. Притиснал щит до гърдите си с левица, алагаторът още върти меч високо във въздуха и отблъсва всички копия, насочени към него. Ловък удар скъсва колата на седлото му и той пада на земята. Но веднага скача, продължава борбата, една стрела се забива в пояса му, удар от боздуган пречупва меча му, смелчаците, които го бранят, падат един по един. Десет латински копия го намушват и вдигат във въздуха.

Пръснати на части, българите не могат вече да обединят силите си. Обградили войводите си, те се бият с последни усилия. Свалени от конете си, те продължават пеш, удрят с боздугани и брадви, чупят глави и ръце, докато нова латинска вълна ги нападне и унищожи. Някъде успяват да си пробият път, но няма кой да използва отделните им успехи и да ги насочи към решителния удар. И те полетяват назад върху леките си коне, като дирят спасение към непристъпните си планини.

Последен остана да се бори докрай с чудна упоритост войводата Тодор. Околисан от верните си хемски планинци, той иска да покаже на врага как знае да брани родната земя един Калоянов войвода.

Облян в пот и кърви, с разнищена ризница и смъкнат шлем, цял набоден със стрели, обезумял от мъка за загубената битка, той се впуща като вихър срещу гората от сведени копия, които изпречват насреща му латините. Щитоносецът му отчаяно надува рога за сбор. Българите се спущат от всички страни, насочени към мястото, откъдето звучат припрените призиви. Натам!