Защото, щом ги зърнаха, българите, власите и куманите веднага се обърнаха в бягство към планината.

Но Анри строго заповяда никой да не се улавя на отдавна познатата им хитрост.

Българите се завърнаха към планините си, а латините си отидоха обратно в лагера.

И този ден битката, която се желаеше горещо и от двете страни, пак не можа да стане.

Глава VI

Изгря най-хубавият летен ден, който човек може да си представи. Ясно и чисто открай докрай се синееше южното небе, сякаш покров от светъл атлаз. Дорде стигаха очи, се простираше равнината на Загоре, гладка като тепсия, без нито едно хълмче, без нито една долчинка. В радостен унес се издигаше пъстрото цвърчене на птиците, тъй ведро и спокойно бе всичко наоколо, сякаш само за песен и мирен труд бе създаден този божи ден.

Сякаш от двете страни на зелените храсталаци не се дебнеха в смъртна омраза две войски, решили да победят или да умрат.

Още през нощта император Анри обмисли и възложи за изпълнение новия си план. Избрани бяха Пиер дьо Брадйо и Никола дьо Майи да водят отредите, които първи трябва да нападат. След тях идеше ред на Милон дьо Брабан, а подире им следваха войските на Гийом дьо Першуа и Лиенард дьо Мелезъм. Жофруа дьо Вилардуен трябваше да води един отред, който да намери врага и да остане наблизо, скрит и дебнещ, според навика на самите българи.

Защото Анри знаеше, че е лесно да предизвика българите на бой, но мъчно е да ги задържи в равнините. При първото разколебаване те изчезваха в бесен галоп към непристъпните си планини.

Задачата на Вилардуен бе тъкмо да ги посрещне и загради по пътя на бягството им към Хемската планина (Хем — Стара планина).

Така че вместо българите да ги изненадат с внезапното си връщане и обграждане, самите те да бъдат изненадани от латините.

Вечерта, преди да си легнат за кратка почивка, един от капеланите на армията, на име Филип, държа мъдро и насърчително слово на войските.

Когато слънцето се издигна високо над небосклона, Анри построи и нареди войската си, като определи на всеки отред по 20 рицари. На всеки рицар даде по 100 сержанти, а за своето собствено прикритие остави 50 кавалери. Трите отреда ромеи остави най-назад, преди ариергарда. Всеки отред носеше знамето на своята родна земя. Всеки рицар, всеки войскар бе облякъл пълно бойно снаряжение.

Капеланите отслужиха молебен, за да им бъде свети дух на помощ. След това изповядаха и причестиха войските. Кръста господен предадоха на капелана Филип, който се качи на светъл кон и застана начело на авангарда. А щандарта на кръстоносците го пое Рене дьо Три.

Херолдите протръбиха на отредите да се разгърнат в боен ред. Зацвилиха нетърпеливо бранните коне, разтърсиха дълги гриви, заплющяха многобройните пъстри пряпорци на копията, развяха се перата по шлемовете, заблестя под лъчите на слънцето цялата войска.

От време на време лек ветрец донасяше далечния грохот, цвиленето на конете, виковете на българите.

Анри обиколи всички отреди и отново ги насърчи с вдъхновено слово:

— Господа, ще ви помоля днес всички да бъдете братя едни към други. И ако поради някакво недоразумение помежду ви има гняв или омраза, всичко да бъде мълчаливо простено. Още веднъж повтарям, не се страхувайте, бъдете смели и самоуверени, защото, ако е угодно Богу, днес ние ще ги победим!

В този миг долетя бранник, който предаде вест от маршал Жофруа:

„Българите потеглиха вече! Войските им са най-малко два пъти повече от нашите! Ние сме на добре закрито място и ви чакаме!”

Като изслуша доклада на маршала, Анри смирено коленичи, прекръсти се и каза:

— Боже велик и всемогъщ, позволете днес да си отмъстим на българите, ако това е вашата воля.

След това той свика бароните и за последен път напомни да не атакуват, преди да им заповяда, защото не бе вече нито детинска игра, нито забава, а жестока бран за живот и смърт.

— Сир, — отвърна Пиер дьо Дуе, — можете смело да тръгнете. И знайте добре, че само ако не ми попречи смъртта, днес не ще допусна да бъдете дори четири стъпки по-напред от мен!

Тогава Анри заръча да държат Байар близо до него, завърза шлема си и заповяда да донесат императорските пряпорци. Като пъстър змей се проточи върволицата на авангарда, широко се разля след нея останалата войска: море от светлини и багри, тръбен зов и бойни викове. Все по-ясно залича насреща тъмната вълна на българската войска, която приближаваше към тях с бързина на орел. От удара на конските копита, от крясъците и звъна на оръжията им се разтрепери цялата равнина. Вече ясно се виждаха зелените им копия с дълги боемски острия, накичени с дребни пряпорци, сякаш безкрайна гъста гора, издигаща и снишаваща се от бега на малките коне.

За последен път бароните на авангарда предупредиха людете си:

— За Бога, не чакайте първи да ни нападнат! Защото известно е, че който в бран първи нападне живо и дръзко врага, той по-лесно ще го изплаши и разбие. Дано Бог не отреди никога честта на славата томува, който не се държи, както трябва, в този изключителен час.

Латините оставиха своите едри походни коне и се метнаха връз боевите. След няколко мига двете войски настъпиха съвсем близо една срещу друга и спряха. Латини и българи се виждаха ясно едни други. Българите засвириха тревожно с бойни тръби. Вдигна се буря от барабанен ек.

Настана миг на тръпно колебание. Спогледаха се побледнели латините, смъкнаха наличници, стиснаха силно до себе си щитовете.

Капелан Филип препусна коня си пред първите редици с високо вдигнат сребърен кръст. Гръмливият му глас се разнесе заплашително сред глухия разбунен шум:

— Рицари на светия кръст, не губете дързост! Имайте доверие в бога, който изстрада заради нас толкова мъки и изтезания, който заради греха на Адам и Ева пое мъченическия път към Голгота, защото по-рано заради късчето отхапана ябълка ние всички отивахме в страданията на мрачния пъкъл. А чрез смъртта на Исуса Христа бидохме изкупени. Който умре тук заради него, ще отиде направо в лоното Аврамово. Всички тия люде с кожени дрехи, които виждате пред вас, не вярват нито в бога, нито в неговата мощ, а в първото животно, което срещнат сутринта. А вие, които сте добри християни, добри люде, събрани тук от всички страни по заповед на папата, изповядани и причестени от всякакъв грях, вие сте зърното, а ония там сламата... Заповядвам ви да се спуснете против враговете на Исуса Христа! И от божие име ви прощавам всички грехове, които сте сторили до този миг!

Капеланът отново издигна високо кръста нагоре и го размаха за благословия.

— За светия гроб! — се издигна мощен вик и латините боднаха конете си, спуснаха копията хоризонтално, препуснаха напред.

Залюля се земята, затрепера бистрият въздух. Като два настръхнали облака се сблъскаха вражеските войски. Изви се буря от желязо и пурпур, засвяткаха брони и шлемове, затрещяха като гръмотевици ударите на остри саби и тежки мечове, захвърчаха във въздуха парчета от счупени копия и медни щитове, части от изтръгнати шлемове, разкъсани пряпорци... Зачерви се земята от пролятата кръв.

Заобиколен от най-яките рицари, великанът Пиер дьо Брашйо се стреми да пробие първите редици на българите по посока на средището — там, където се вее Бориловото знаме. Брашйо вдига меч наляво и надясно, стоваря страшни удари, каквито само той умее да нанася, като разсича наполовина и кон, и конник.

Всеки сержант, всеки барон, всеки български войскар, все едно дали е мизиец, тракиец или влах, или куман, има само една цел: да плени чуждия вожд.

Осем реда копиеносци са образували жив плет около Борила. Десет стрелци го пазят с голям щит от върбово дърво, обковано с желязо. Вместо Калояновите знаци: златни лъвове на червено поле, сега пред него плющи новият пряпорец: сребърен сокол връз зелено.

Борил сочи с копието си към хаоса от борещи се тела, където далече насреща се вее Ериковият щандарт: пет златни кръста и два малки щита на тъмносиньо поле.