Царицата въздъхна с облекчение:

— Добре. Ще кажа на леля ти. Дафина ще ти даде да вечеряш горе, в твоята стая. — И тя бързо се отправи към изхода, изплашена, че е много закъсняла. Но още на стълбите тя се срещна със свекърва си.

Госпожа Теодора я изгледа с потъмнели от гняв очи. Не каза нищо. Пресече с движение на ръката обясненията й и затвори подире си вратата на стаята, в която бе Мария.

След няколко мига тя отново се появи на прага. Момичето вървеше послушно след нея.

Небето блестеше и лъхаше жар като сгорещена бяла мраморна плоча. Напечените градски стени затваряха сякаш в огнен обръч крепостното селище. Гъстите кичури тъмна зеленина, които бяха покрили склоновете на Орловец и другите околни баири, изглеждаха отдалече пепелявосиви. Кочиите преминаха бързо из пустия прашен път на потъналия в дълбока тишина Търнов. Етър лениво влачеше водите си, сякаш разтопено старо злато... Стражите отвориха вратите на градските порти, застанаха мирно с вдигнати за почест сулици.

Изгорелите треви изпускаха топло и горчиво ухание, тишината на ливадите и неподвижността на листата разливаха околовръст, чак догдето стигат очите, някакъв потискащ, смъртен покой...

Едва когато почнаха да наближават ливадите под Света гора, свеж и влажен въздух разведри замислените чела на трите жени, които дотогава бяха пътували мълчаливи, гневни и враждебни една към друга. Те слязоха от колата. Стражите разпуснаха конете да пасат и се пръснаха наоколо да вардят мястото от случайни пътници.

Мария се развесели, изтича към гората, пълна с птича песен и ведри ухания, набра си букет от невен и звездел, разбъбра се, затананика песенчица, слаба червенина обагри прозрачните й янтарни бузи. Спомени от минали хубави дни нахлуха в самотното й сърце и тя изтича към леля си и царицата, които помагаха на Йова и Дафина да постелят бохча на тревата за закуска. След малко пристигнаха кочиите на деспина Росана и княгиня Сета. Подир тях дойдоха още няколко болярски семейства, които госпожа Теодора беше поканила преди тръгването с бърз вестоносец до Трапезица.

След като се поклониха три пъти и целунаха ръка на госпожа Теодора и царицата, знатните търновки се поотпуснаха и разговорът веднага се завъртя около битката и новините, които идеха от юг.

Всички чакаха със затаена тревога да чуят някаква вест от царицата. Но и тя знаеше толкова, колкото всички други. Нито един гончия (куриер, пратеник) не бе пристигнал със запенен кон, изпратен от страна на царя. За добро или за зло никой не бе проводил към жадуващите известия близки нито една дума.

— Може би са се спуснали, както по времето на Бодуеновото поражение, да ги гонят на юг чак до Родосто и Константинопол — подхвърли като на шега деспината.

Болярките избухнаха в смях, насядаха по тревата, запресягаха лакомо ръце към редките и скъпи закуски, донесени в царската кочия, глуми и закачки скоро притулиха парливото безпокойство, което всяка от тях таеше в себе си.

Мария пристигна цяла зачервена, с препълнени от цветя ръце.

— Лельо, Белослава и майка й дойдоха ли? По-рано все играех заедно с нея и Добромир...

Деспина Стана побърза да промени разговора.

— Зоя и дъщеря й ми писаха скоро, че не ще могат да се върнат за зимата в Търнов. Трябвало да си приберат житата. Царкиньо, сега ела малко да похапнеш с нас... Да знаех, че ще те доведат, щях и аз да взема дъщеря си Бона. Колко много цветя си набрала! Какво ще ги правиш?

— Ще ги занеса на гроба на татко... Аз всеки ден му нося. Нали само аз ходя да му паля свещ...

Наивност ли беше или предизвикателство?

Настана тягостно, смутено мълчание. Царицата се изчерви като ягода. Госпожа Теодора стисна устни, премига няколко пъти, помисли какво да каже, преглътна. Болярките сведоха очи, хапката спря на гърлото им.

Най-сетне госпожа Теодора се окопити. Тя поглади с трепереща от яд ръка момичето и каза:

— Право е. Откак латините убиха баща й при Солун, Мария всеки ден го споменува и подрежда кандилото над мраморната плоча. Хайде, сега седни да си починеш и закусиш.

Разговорът почна общо. Всички се надпреварваха да задават въпроси и да отговарят, като отбягваха да говорят с момичето, за да не попаднат пак в някое неудобно положение.

Мария почувства това отчуждаване, това пренебрегване. Обясни си го пак с това, че никой не я зачита, понеже всесилният й баща не е вече жив да я защищава. Една скрита сълза блесна в окото й. Тя престана да яде.

В шумната глъчка никой не забеляза това.

Залязващото слънце започна да хвърля дълги сенки по склона на хълмовете. Далече някъде отекнаха звънци от стада, гората зашушна в непрестанна тръпка, тихият плясък на потоците стана още по-хладен и свеж.

Далечните планини станаха яркосини сред бледото небе. Само на запад жива червена светлина багреше ръба на Дервент.

Когато царската кочия наближи градските порти, внезапно Мария разтвори широко очи и остана няколко мига така, сякаш тресната от мълния, загубила способността да говори, без да може да отмахне взор от ръката на царицата.

Това, което бе видяла, надминаваше всяко светотатство. Най-скъпото нещо, което момичето имаше на света, пръстенът, който цар Иваница му бе подарил при последното заминаване, от което не се бе върнал вече, блестеше върху пръста на ненавистната мащеха.

Царицата сбърчи вежди. Тесните й черни очи се свиха като на котка.

— Марийо, намерих този пръстен в раклата ти... Можеш ли ми каза откъде си го взела? Толкова малка, а мислиш вече за гиздила... Аз ще ти дам други, по-дребен. Да става на пръста ти.

Момичето наведе глава, за да скрие обилните сълзи, които мълчаливо обливаха страните му. След това с внезапно диво движение то протегна ръка, помъчи се да изтръгне светинята си.

Лицето на куманката потъмня от яд, та отстрани ръката на момичето и му заповяда да се държи прилично.

Тогава Мария обърна отчаяни очи за помощ към леля си.

— Татко ми го даде, преди да замине, и ми каза да го нося за негов спомен!

Госпожа Теодора изгледа строго снаха си.

Куманката свали с презрение скъпия камък и го подаде на старата жена.

— Този пръстен не е носил никому щастие! Иваница ми разказа на времето историята му. Не искам да се гиздя с изумруда на хетерата Ефросина! Вземи го!

Госпожа Теодора прехапа устни, показа с очи момичето, което слушаше недоумяващо, поразено, след това сложи пръстена на кутрето си.

— Когато Мария порасне, ще й го дам за сватбата. Сега е малка и може да го изгуби...

От този миг в сърцето на Мария се стопи и последната капка обич, която имаше към леля си.

И момичето остана съвсем само, затворено в мъката и гордостта си, сред бездушието на толкова ледени и алчни сърца.

Глава V

След шестдневен усилен поход Анри пристигна край Адрианопол с войските, които бе събрал в Силиври и по пътя из тракийските крепости. Там разположи шатрите и павилионите си и свика на съвет всички барони и кавалери.

Наближаваше краят на юли. Гъста и тежка горещина се разстилаше по цялата Тракийска равнина. Облечените в желязо рицари се обливаха в пот под сгорещените си одежди. Конете им, запенени и морни, потръпваха с блесналата си от влага кожа под упорито преследващите ги облаци мухи.

Вечерта след пристигането и разполагането на стана, когато откъм трите реки лъхна слаба ведрина, Анри, придружен от верния си фландърски рицар Лиенард дьо Мелезъм, от носителя на знамето си Франсоа дьо Колеми и от маршала Вилардуен, обиколи местността, където бе станала прочутата битка преди три години, пожела да му покажат мястото, гдето бе изчезнал император Бодуен, спря се за миг пред оросената с толкова рицарска кръв земя, коленичи, прекръсти се. В очите му блесна едва доловима влага.

След това се прибра във високата си шатра с кадифени завеси и дебела плъст наместо одър, закуси с малко вино и сухар, прие една делегация от адрианополски ромеи, които се оплакаха от опустошенията на Бориловите люде и обещаха помощ срещу българите, след това заповяда на херолдите да протръбят знак за почивка по целия лагер, остави прислужниците да му свалят тежките бранни доспехи и извести, че съветът може да почне.