От този миг враждата бе пламнала все по-остра и неугасима.

Не помогна дори и сродяването между двете семейства. Анри се бе оженил за дъщерята на Бонифаций. Веднага след смъртта на младата императрица и неочакваното загиване на самия Бонифаций обтегнатостта между Тесалоника и Константинопол стана още по-непоносима.

Анри мълчеше и мислеше отново за всички тия неприятни събития.

Ясно беше, че викането на младия монфератски маркиз от Италия бе насочено лично срещу императора. С регентство, при един малолетен крал и една кралица, подчинението на Тесалоника към Константинопол бе неоспоримо. Но когато на солунския престол седнеше храбрият момък Гулиелмо, син на Бонифаций от първата му жена Елеонора Савойска, работите щяха да тръгнат другояче. Неукротимите ломбардски барони щяха веднага да отцепят кралството в независима държава.

Време ли беше сега за надменност и честолюбие? Сега, когато Латинската империя бе отвсякъде заградена с врагове? Да бъдеше проклет мигът, когато изборът на съдбата бе паднал връз бледото чело на брата му Бодуен. Може би и днес той щеше да бъде още жив, ако не бе слагал на главата си искрящия императорски венец, от който бяха произлезли толкова зависти и крамоли...

Анри се изправи. Даде знак на пратениците да приближат.

— Известете на вашата благородна госпожа, императрица Маргарита, кралица на Тесалоника, че нищо няма да ми попречи да изпълня своя дълг на сюзерен (феодал със зависими от него васали) към нейния малолетен син. Нито буря, нито сняг, нито слънчев пек ще ме спрат веднага да отправя своята помощ на онеправданата владетелка. Моят първи дълг на рицар и сюзерен е да бъда защитник на слабите и беззащитните, на вдовиците и сираците. В посланието, което моят писец ще напише до кралицата, тя ще види, че още идващата седмица аз ще тръгна с всичките си войски към Тесалоника, за да приема обичайната почит на моите васали.

Той вдигна ръка. Граф дьо Сен се поклони. Пратениците се оттеглиха с разведрени сърца. Помощта на императора бе осигурена.

Веднага след тях бяха въведени представителите на Венецианската и Генуезката република.

Генуа молеше застъпничеството на императора пред венецианеца Риниери Дандоло, който с помощта на Руджеро Премарини, Пиетро Полани, Лело Велио и галерите на Венеция бе изгонил от остров Крит законния й владетел — генуезеца граф Енрико Пескаторе ди Малта.

Венецианците разправяха пък, че през 1206 година по същия начин граф Енрико заедно с братовчеда си Алемано ди Коста, граф ди Сиракуза, и с помощта на 29 генуезки галери изгонил от Крит законния й владетел — венецианеца Риниери Дандоло.

Кой говореше истината?

Чий беше Крит? На Венеция или на Генуа? Кому да даде право?

Генуа се смяташе обидена от венецианците, които бяха кръстоносци и бяха покровителствани от императора. Анри трябваше да ги защити. Но, от друга страна, достатъчно му бяха неприятностите с Венеция по църковните крамоли.

Най-сетне той обеща, че ще накара венецианците да щадят правата на граф ди Малта. А тях самите помоли да се отнасят приятелски с новите завоеватели.

Двете враждуващи страни си отидоха недоволни и без да дойдат до споразумение. Явно беше, че само кървавата бран ще определи правата им.

Изморен и наскърбен, Анри се отпусна с въздишка на облекчение върху бляскавия престол на ромейските василевси. Ала в същия миг стражите пуснаха да влезе един извънредно разтревожен духовник, който с бързи крачки се упъти към императора.

— Всемилостиви господарю! И това трябваше да доживеем! Войските на венецианците разбили вратата на църквата „Света София” и откраднали чудотворната икона, рисувана от свети Лука!

Анри скочи навъсен и недоволен.

Това не биваше да става! Икони не се крадат! Къде е сега образът на „Света Богородица напътница”?

Баилът (регент, наместник) на Венеция заповядал да я занесат в църквата на Пантократора. И там сега я пазят въоръжени стражи, докато я натоварят на някоя венецианска галера... — гласът на капелана (свещеник, който служи в параклис) трепереше от негодувание и болка. — Ала патриархът ще потвърди отлъчването на папския легат! И сам папата ще накараме да го потвърди!

В този миг цялата зала се изпълни с викащи и ръкомахащи люде: рицари с бели мантии и червени кръстове на гърдите, рицари йоанити (член на ордена «Св. Йоан», който дава обет да помага на бедни и бездомни; хоспиталиери), ромейски монаси, фландърски свещеници. Всички се хвърлиха пред краката на Анри, говорейки и молейки едновременно.

— Такова светотатство не беше се случвало още — извика със сълзи на очи кардинал Бенедето ди Санта Сузана, — да се насилват вратите на катедралата! Това само венецианците начело с техния баил могат да го направят! А и патриархът Томазо се държа така нерешително към тях, че си заслужава обидата!

Дълго време Анри се мъчи да успокоява, да уталожва разбунените духове, като обещаваше да стори всичко, което е в силата му, за да остане прочутата чудотворна икона в Константинопол.

— Още сега ще напиша писмо до светия отец в Рим... — каза най-сетне той — и без това има да отговарям на едно негово послание. Бъдете спокойни. Пратеникът ще замине още утре. Работата ще се уреди...

От огромните градини на Буколеона се издигаше топъл, замайващ мирис. Кроткият вечерен ветрец, който лъхаше откъм Златния рог, понесе всички благоухания на безбройните румени трендафили и обвея грижното чело на императора, който се разхождаше в най-хубавия здрачен час на Константинопол сам и тъжен между колонадите, които гледаха към морето.

Сега трябваше да пише на Инокентий III. Но дълго преди това искаше да обмисли всяка дума, да претегли всяка мисъл, отправена към върховния арбитър на всички световни крамоли.

Сам Анри бе поставен в много опасно положение: между чука и наковалнята. Защото между Рим и новия патриарх на Латинската империя — венецианеца Томазо Морозини — възникваха непрестанни търкания и вражди. А двете страни еднакво разчитаха на подкрепата на императора.

Зад сребърните решетки на прозорците трепнаха пламъчетата на свещниците и поликандилоните. Анри влезе отново в работната си стая, разгърна писмото на Инокентий III и го прочете за десети път.

„...Благородният мъж Тодор Ласкарис — пишеше той — се оплаква, че ти не си искал да сключиш с него постоянен мир, а си имал намерение да завоюваш държавата му. Той ме моли да се застъпя пред тебе, щото примирието, което имате вече от една година, да бъде продължено с още една, ала примирие трайно и крепко. Затова аз му изпратих нарочно един легат да уреди гази работа и те моля да не предприемаш нищо враждебно против Никея. Сам бог е поставил морето между двете империи и никой не трябва да го преминава. Посъветвах също Ласкарис да се яви пред теб и да ти отдаде почит като васал. Защото, ако на времето еврейският народ се подчини на Навуходоносор, който бе идолопоклонник, колко повече приляга на един християнски господар да се подчини на един католически княз, поставен от всевишния на императорския престол... Също така писах на Ласкарис, щом получи писмото ми, да ти проводи пратеници за започване на мирни преговори.”

Ведрина се разсипа по замъгленото лице на императора. Това писмо бе днес най-приятното нещо, което бе преживял сред толкова досадни крамоли. Посредничеството на папата му идваше тъкмо навреме. Защото преди няколко време тайни пратеници му бяха донесли вест, че новият български цар Асен-Борил бил в преговори с Никея за общо нападение на империята.

Сега той бе вече обезпечен откъм тази опасност.

И той отговори с думи на гореща благодарност към папата, като обещаваше да вземе под внимание всички неприятности, които му създаваха непокорните венецианци, и да защити неговата справедлива страна.

Чак след като собственоръчно написа и подпечата пергамента до Инокентий, Анри можа за миг да помисли за своите лични работи.

Попита как е прекарала деня младата Изабел, доволна ли е била от разходката си с трирема из Босфора и от игрите в Хиподрома, нахранила ли се е... Заръча да го чака заедно с Йосташ за вечеря. Щом се освободи за миг от своята работа, ще отиде да я види.