Той постоя така, вперил внимателно ухо към преддверието, настръхнал, недоверчив, бледен. Поклати глава и продължи:

— „Изпращам поздрави и добри пожелания на цялото ти семейство, както и на почтените ти братя, храбрия Вълкан и смирения монах Сава.”

Все тъй навъсен и неспокоен. Борил на няколко пъти спира думите си, загледан към вратата, след това каза:

— Добре. Свършихме с посланието до сръбския княз. Най- сетне, ако той продължава да упорства и да не ми връща оня окаяник, аз ще го накарам и по друг начин да ми се покорява. Сложи печата. Дай да го подпиша. В това време приготви нов свитък. Ще пишем послание и до Тодор Ласкарис. Никейският император може да ни бъде доста полезен в борбата против ония омразни кръстоносци.

Изведнъж той се сепна, изви острия си изпитателен взор към вратата. Някой бе похлопал рязко и решително.

Борил помълча малко, поглади тревожно рядката си руса брада, погледна към писеца. И каза:

— Свободно.

Вратата полека се открехна и на прага застана Мария. С наведено чело и скръстени ръце.

Царят я изгледа смаян.

Странна и нечувана дързост. Откога Мария бе получила позволение да слиза от горния кат на кулата — където беше стаята й — към царските покои и да чука на неговата врата?

Той пристъпи бързо към нея. Вдигна вежди в дълбоко удивление.

— Ти ли си била? Какво търсиш тук? Кой ти позволи да ме безпокоиш?

Лицето му бе студено като камък. Гласът му трепереше и не вещаеше нищо добро.

— Искам да те питам защо не ме пускат да отида с Дафина в църквата „Свети Димитър”, защо не искат да впрегнат кочията? Ако конете трябват, аз мога и пеш да отида. Ти ли не им позволяваш да ме пущат?

Борил все още я гледаше поразен, сякаш вдървен. Това момиче бе единственият човек в Търнов, който не се боеше от него. Кой друг би имал дързостта така да му говори? Не разбираше ли тя опасността, на която се подхвърля с безумната си смелост? Или той доста дълго бе търпял детските й волности и сега бе вече твърде мъчно да я научи на покорство.

Зла усмивка разкриви бледата му уста. Безцветните му очи потъмняха като стомана. Като змийски съсък отхвръкна задъханата му заповед:

— Прибирай се веднага горе и друг път да не си посмяла да ме безпокоиш по този начин! Хайде!

И той тропна с крак.

Но момичето не помръдна от мястото си.

Борил прехапа устни, започна да диша тежко. В очите му премина опасен блясък. След това се сдържа, извърна се към писеца:

— Готов ли е свитъкът? Почвай... „До светлия василевс (византийски император) на ромеите, кир Тодор — от Асен-Борил, цар на българите...” Така.

След това се извърна:

— Още ли си тук? Какво чакаш?

— Искам да отида в църквата „Свети Димитър”, искам да отида!

Девическото чело се сбърчи в закана. Мария отметна с упорито движение тежките си плитки, които напомняха нежния и сладък цвят на меда.

— Кажи им да ме пуснат! Искам да отида!

Борил се изсмя. Чудната настойчивост на момичето го развесели.

— Ами ако не ти позволя?

— Пак ще отида!

— Как?

— Аз знам...

Царят се извърна към писеца и забеляза усмивката, която той побърза да скрие.

Вчерашната строгост му се стори излишна и прекалена. Ако той почнеше да се бои от едно дете... Напразно той бе излял гнева си връз безпомощното сираче. Разкаян за вчерашната плесница, той я повика, подаде ръка за целувка.

— Добре, ще кажа да те заведат. Хайде, сега върви...

Мария леко се наведе, но не докосна устни до ръката му.

„Упорита като баща си” — помисли учуден Борил и я изпрати до вратата.

След това остана дълго замислен, докато писецът Иван донесе свещник и треперливият пламък на вощениците изпълни със загадъчна сянка ъглите на стаята.

Глава III

Хиподромът (оградено място за надбягване с коне и колесници) на Константинопол бе препълнен както винаги. Все същата жадна и лекомислена тълпа се притискаше с еднакво нетърпение и любопитство от редиците на патрицианските ложи до последните стъпала на амфитеатъра. Отначало чуждоземец не би могъл да познае, че се намира в победена от жесток завоевател страна.

От единия до другия край на шината дружини музиканти свиреха на флейти, тромпети и чинели. Жените се оглеждаха, за да видят новостите на носиите, мъжете все тъй лакомо довършваха донесеното със себе си ядене. Все тъй нетърпеливо поглеждаха всички към императорската ложа, откъдето очакваха да се даде условният знак за започване на игрите.

Може би разлика имаше. Ала новопристигнал някой търговец от далечния Запад по-мъчно би я различил от местния жител.

В ложите на знатните, до къдрокосите, облечени в скъпи туники ромеи, сега седяха рицари в метални ризници, с веещи се пера по шлемовете. Между чернооките византийски красавици, замръзнали като изваяни в своите високо затворени далматики от корава и тежка коприна, сега пъстрееха светлите туники и кадифени палиуми (епископско служебно наметало) на венециански графини и френски баронеси. Вместо да се следи със затаен дъх дали победата ще бъде на страната на Сините или Зелените, сега в арената на ширния Хиподром се явяваха състезателите на копия и рицарски двубой.

В императорската трибуна, вместо да седне на своя позлатен трон — заграден от евнуси със златни мечове и паунови ветрила — византийският василевс, облечен в скъпоценна мантия, със скиптър (златно кълбо и златен жезъл, символи на царската власт) и корона, трябваше да се яви императорът на латините, облечен в сюрко от червен сатен, надянат върху везана със злато туника от синьо кадифе, обут в пантофи от брокат или червена кордовска кожа, с тънък златен венец около главата.

Именно сега чакаха появяването на императора, който да даде знак за започване на игрите. А след тях за пръв път жителите на Константинопол щяха да видят и една църковна религиозна мистерия.

Но император Анри се бавеше. Измина цял час от уреченото за започване време и той все още не идваше. Най-сетне на трибуната се яви брат му Йосташ (Евстатий) и игрите захванаха.

Ясно беше, че императорът няма да дойде. Много честолюбиви женски сърца почнаха да бият по-бавно, много разочаровани светли и тъмни очи престанаха да мятат искрящ взор към царската трибуна.

Анри д'Анжу, граф д'Ено, император на Константинопол, бе вдовец. При раждането на първото си дете младата императрица Агнес, дъщеря на Бонифаций Монферато, бе починала. Вече шест месеца как нова гробница бе издълбана в мозайките на „Света София” до гробницата на първата латинска императрица на Константинопол Мария, Бодуеновата (Балдуин) съпруга.

Бедната ломбардска красавица Агнес дьо Монферат все пак бе могла поне девет месеца да прекара в бленуваната световна метрополия като обожавана владетелка и любима невеста. А Мария дьо Шампан, тръгнала по следите на кръстоносците към Сирия и Палестина, бе настигнала съпруга си — Бодуен Фландърски, вече латински император, — пременена и подредена в тежък сребърен ковчег, натоварен върху венецианска галера.

Затова сега толкова женски сърца в цяла Европа почваха да бият по-буйно при споменаване името на хубавия, едва тридесетгодишен вдовец. Благородни девойки от Бургундия и Фландрия, от Венеция и Кастилия, от Арагон и Тюрингия въздишаха и мечтаеха да сложат на главата си свободния венец на най-красивата и богата империя, която възпяваха трубадурите от цял свят.

Затова много сестри и дъщери на барони и рицари бяха настигнали близките си в приказния град с тайната надежда да покорят сърцето на самотния мъж.

Но не до женитба бе сега на младия император. Тежки грижи една след друга се редяха в пъстра върволица пред държавническата му мъдрост, пред бранническата му доблест. Заграден отвсякъде с врагове: Тодор Ласкарис в Никея, Михаил Комнин в Епир, Стефан Първовенчани в Сърбия, Асен-Борил в България, деспот Слав в Ахридос, жупан Георги в Дукля, княз Димитрий в Арбанашката земя, той едва свършваше с укротяването на единия, когато веднага почваше другият, а най- често и по неколцина наведнъж.