Борил знаеше, че от латините той не можеше вече да иска никаква помощ. Но се надяваше, че ще намери поне подслон и закрила. Само да можеше да се измъкне веднъж през хемските теснини.

Той се заслуша в тихия плясък на черния пълноводен Етър и даде знак на Балдьо и двамата власи. Най-напред Балдьо преплува реката и огледа местността. Брегът на това място бе пуст и самотен. В далечината трептяха червени точки — огньовете на Йоановия стан. Той леко им подсвирна. Борил и другите нагазиха в реката и минаха през посочения брод на отсрещния бряг.

— По-добре е да не дирим дома на деспота... — пошушна по- дребничкият влах, — а да заобиколим все по брега край фрушкото заселище, оттам ще гледаме да хванем Света гора.

— А коне? — попита изтръпнал царят. — Деспотът може и да ни скрие в случай на беда...

Янкул махна с ръка.

— Сега всички са с новия цар. Никой деспот няма да си заложи главата да те спасява, Бориле... Ами ти гледай, ако можеш сам да си помогнеш. Хайде, няма време за бавене. Скоро вече ще съмне.

Четиримата се промъкнаха през гъстия, крайбрежен лес, закриляни от непрогледна мрачина. Стигнаха до моста при втория завой на реката. Вляво вече се чернееше гористият склон на Света гора. Лесът шумеше, залюлян в тъмна тръпка. Ала Борил настоя на своето да минат моста и да подирят коне. Той носеше със себе си достатъчно пари и скъпоценности. А парата отваряше всички врати. Царят даде на Янкула кесия, натъпкана с жълтици.

— Ние ще чакаме тука, под моста. Ти върви нагоре, като стигнеш под Боярски рът, удари наляво...

Той внезапно млъкна и се ослуша. Ледени игли ситно посипаха тила му. Дружина конници препускаше край брега насреща. Блеснаха ярки огнени петна. Дървеният мост затрепера под буйния удар на копитата. На четиримата бегълци не остана време да решат кой път да поемат. Само се хвърлиха по очи на земята. Останаха вцепенени, притиснати плътно във влажната пръст. Един от конниците се наведе, вдигна високо във въздуха аления пламък на борината.

— Чакайте! — извика високо той. — Какви са тия люде.

Борил усети как внезапно цялото му тяло тежко се отпуща в непобедима отмала.

Всичко бе загубено. Бяха уловени.

Той се изправи с мъка, подкрепен от Балдьо, поправи с разтреперани пръсти дългото си до коленете рухо, вдигна несмело чело. Двамата власи застанаха побледнели до него. Конникът се наведе още по-ниско. Пламъкът освети цялото лице на царя.

— Борил! — извика силно войскарят. — Тичайте насам! Десетки кървави огньове буйно се развяваха около пленника. Диви, радостни викове се издигаха отвсякъде. Свързаха ги, обградиха ги, подкараха ги обратно по моста. Един препусна напред да съобщи чудната, невероятна вест. В стаята на Йоановите люде, разположен под Боярски рът, отекнаха тревожни гласове. Разля се море от светлини, зазвучаха тревожно медни тръби и бойни рогове, удари от барабан разтърсиха въздуха. Всички скочиха на крака заблъскаха се с широки, опечени ръкомахания.

— Къде,е? Къде е? — се разнесе възбуден глас.

Като кама се заби този глас в сърцето на пленника.

Войводата Радул скочи от коня си. Накара да приближат борините. Гърдите му се надигаха в буйно вълнение. В трепетната игра на пламъците изпитото му лице ту се явяваше, ту изчезваше, озарено от жестока радост. Ликуващ вик процепи изтегналата тишина.

Най-сетне безстидният притеснител бе в ръцете му!

Борил отправи боязливо взор към войводата. Нищо добро не се четеше по това безмилостно чело. Той дълбоко въздъхна, усети капки студена пот да изросяват по лицето му.

Долетя в бесен галоп един царски телохранител.

— Цар Асен повели да се пощади животът му!

Радул се изсмя.

Добре. Той щеше да се покори на Йоан-Асеновата заповед. Животът на Борила щеше да бъде пощаден.

Ала само животът.

След късо време в жарта на огъня, запален пред шатрата на войводата, светнаха в зловещо червено сияние две нажежени железа. Със собствената си ръка Радул ги доближи до очите на пленника. Борил изтръпна. Отметна глава назад, встрани, изпъна цялото си тяло, вързаните си назад ръце. Сгърченото му в ужас лице стана сиво.

Подир миг страшен вик отекна в нощта.

Глава XXXIII

Преди десет години бе забягнал един съвсем млад, хубав,буен момък.

Сега се бе върнал като улегнал мъж, спокоен и благ. Дългото изгнание бе го направило по-мъдър, отколкото го изискваше възрастта му.

И той пожела да бъде съвършен християнин: като цар и като човек. Не отмъсти никому. Ослепеният узурпатор изпрати в един манастир край Понт. На враговете си прости. Разкаяните Борилови люде привърза към себе си. Даде свободи на всичките си поданици: богомили, православни, католици, всички имаха право да изповядват свободно това, което вярват. Провинените и недостойни властници отстрани. Събра около себе си всичко честно, годно, одарено. Даде широка власт на най-способните.

Защото го чакаше упорен и тежък труд.

Да се възвърне благосъстоянието на разсипаните пронии, да се възстанови ограбената от Борила царска хазна, без да се налагат нови данъци, да се възвърне в народа вяра към властта и любов към църквата и държавата, да се отправи полека и незабелязано народният дух в пътя на ползотворния труд, по- далеч от безплодните лутания в областта на извънсветовното, на празните умувания. Трябваше да се определят с трайни договори пределите на държавата и да се укрепят границите, да се въздигнат разрушените и сринати до основи крепости. Да се очисти страната от шайки и да се осигури свободата и почтеността на търговията. Да се подкрепят занаятите и да се засили плодоносността на земята. Да се освободят заграбените от съседите земи през Борилово време, да се обединят разпокъсаните области, да се догони старият блян на Симеона и на тримата Асенови братя.

Десет години той бе чакал тоя час.

Най-сетне съдбата бе поверила в ръцете му бъдещето на това одарено и храбро племе.

Вярата, упованието, надеждата на всички бяха в него. Всеки чакаше от него цяр на мъката си, утеха, спасение. Нямаше сърце, което при споменаване името на Иоан-Асен да не почваше да бие с любов и преданост.

И сега в тържествения миг, когато светият старец Василий поставяше венеца на тримата велики братя връз меките къдри, които обкръжаваха прекрасното, строго и замислено лице на Йоан-Асен II, всички очи бяха отправени с възторг и обич към младия цар.

Витлеем пристъпи с чинна крачка към него, подаде му според обичая съд с кости и пепел заедно с дребна купчина запалена слама — да не забравя сред блясъка на властта колко кратък е животът и колко суетни с човешките желания...

Царица Елена не можа да издържи радостното вълнение, извърна лице и изтри рукналите сълзи на щастието. Вторият й син, младият севастократор Александър, се наведе и я подкрепи. Царският брат по вид напомняше баща си — стария Асен, — ала по нрав повече приличаше на чичо си Иваница. Зад тях бе застанал деспот Слав заедно с майка си госпожа Тамара и с новата си млада съпруга. Завърнала се от родната си Кумания, Целгуба бе постъпила като монахиня в една хемска обител. Отляво на царица Елена бяха дъщерите на младия благоверен самодържец. Преди увенчаването Василий бе изпял за покойната им майка Ана вечна памет — като на царица.

Между двете хубави тъмнооки момиченца стоеше вдовицата на Ерик Фландърски, която след смъртта на императора се бе завърнала в родината си.

Дълбоко доволство бе изписано по лицето на Мария.

За този чуден час тя бе пожертвала своята младост. Това, за което тъй дълго бе копняло сърцето й, сега бе въплътена истина.

Калоян бе отмъстен. Делото на Асеновци нямаше да загине.

Новият велик логотет (първи министър) Илиица отправи ясните си очи към бившата константинополска императрица, след това неволно хвърли взор към великия боляр Радул, който заедно с брат си Драган бе застанал недалеч от него. Едва забележима усмивка плъзна по устните му.