И тя се обърна към дванадесетте пажа, които стройно пристъпваха откъм главния вход, с високо издигнати тромпети в ръка. Подире им следваха валети със запалени борини. Те раздадоха на всеки от танцуващите по една тънка факла. Менестрели засвириха на виола бавна стъпка, която от време на време се пресичаше с няколко буйни завъртвания. Тук именно всеки танцьор трябваше да внимава да не би някой съсед да угаси борината, която той държеше в лявата си ръка, докато с дясната водеше дамата.
Когато някому успееха да загасят борината, той напускаше танца и отстъпваше мястото на друг рицар, докато отново му дойде ред. Така дамите непрестанно разменяха кавалерите си сред смях и закачки, във весела забава.
Няколко пъти Мария танцува с императора, с граф Биандрате, с граф фон Катценеленбоген, Ансо дьо Кайо маркиз Палавичини, Ролбандино Каноса... Полека-лека тя успя да възвърне спокойствието си, да смрази лицето си с предишната усмихната маска. Когато за трети път й се случи да танцува с Биандрате, тя не се стърпя да не каже:
— Вие забравихте, че моят братовчед Асен-Борил има още един покровител, драги баиле. Това е съюзникът му, сам император Анри...
Графът се усмихна с тънка ехидност, вдигна високо борината си, за да не му я загасят.
— Това ми е отдавна известно, мадам. Ала изглежда, че българите не се боят вече много от този покровител, или пък са загубили търпение... Затова и болестта на папата им е дала дързост... Ако смятат, че Инокентий е последният покровител на крал Борил...
— Какво означават думите ви, граф Биандрате? — попита строго императрицата.
— О! Изглежда, новините стигат винаги по-късно до мадам... Преди четири дена в България избухнал бунт. И сега в Мизия се води кървава бран. Вероятно императорът ще получи тези вести чак утре. Моите гончии са изпреварили неговите. Ако случайно не ги е задържала неочаквана беда по друмовете...
Той стисна по-силно ръката й, сякаш да я подкрепи да не падне. Мария стана бяла като вар. Задиша дълбоко.
— А защо вие не сте съобщили досега всичко това на сюзерена си?
Той сви устни. Каза сухо:
— Имам своите основания, мадам.
Дързостта на Биандрате минаваше всяка граница.
Ала изглеждаше, че наместникът добре познаваше положението, за се осмели да говори така на императрицата. Той погледна тържествуващо Мария, която продължаваше да се движи след него, без да помни стъпките си, загубила чувство за всичко наоколо.
Коленете й отмаляха. Светът потъмня, изчезна.
В България избухнал бунт...
В Мизия се лее кръв...
Тази единствена мисъл пламтеше в главата й. Съзаклятниците не очакваха вече помощ от нея и бяха почнали на своя глава да действат. Или може би се надяваха на друга помощ? Не се ли бояха от войските на Анри? Болестта на папата ли им даваше дързост, или нещо друго, неизвестно и на нея? През къде минаваше нишката на заговора... Може би не само през Киев, Търнов и Константинопол, а и през Тесалоника...
И тя бе заплетена в тази опасна и неумолима мрежа, увлечена във вихъра на толкова събития, страсти, омрази, клетви...
На няколко пъти тя бе вече сменила кавалера си, без да забележи. Когато тъмната мъгла, която я обвиваше, полека-лека се разсипа наоколо й, Мария зърна пред себе си усмихнатото лице на Луи дьо Шател
— Най-сетне и на мен се падна честта да танцувам с мадам. Белослава танцува с монсеньор императора и много се безпокои за вас Монсеньор ме помоли да ви съобщя, че изглеждате много изморена, много отпаднала и че е време да се приберете. Дайте знак да се прекрати тържеството.
Все пак тя остана докрай на мястото си.
Изслуша одата на минезингера, когото Бертхолд фон Катценеленбоген бе повикал нарочно от Алемания за тържествата, прие поклоните и приветствията на всички свои васали, излезе от залата, подпряна на десницата на императора, усмихната, с високо вдигнато чело.
Пред прага на покоите й Анри спря за миг, загрижен и неспокоен. Целуна ръката й, пошепна:
— Лека нощ, Мария... — той въздъхна, сви вежди. — Боя се, че радостта ми трая твърде кратко. Тъй весела и бодра изглеждахте напоследък... А сега отново ви виждам нерадостна и бледа. Какво ви е? Кажете ми. Искате ли да отидем на остров Родос? Както виждате, работите в Тесалоника вече вървят отлично. Ласкарис мирува, в България всичко е спокойно. Мога да си позволя малко почивка и да ви заведа, където пожелаете...
Той застана в очакване. Очите му просеха милост, тревожни, блеснали в нежност и преданост.
Минаха няколко мига, тежки, безкрайни като векове. Как й се искаше да склони чело на рамото му, в смъртна умора, с препълнено от любов сърце. Да обгърне с топла ласка шията му и да остане така завинаги, забравила всичко наоколо в тази чудна лятна нощ, сред пеещата звездна тишина...
Сякаш някакъв чужд глас прозвуча хладно край нея:
— Утре ще говорим по това, сир. Сега съм тъй страшно изморена Лека нощ!
Когато притвори вратата след себе си и я заключи, Мария остана дълго време замислена, права и неподвижна, с опряна на дръжката ръка, без да има сили да направи нито стъпка повече. На прислужниците си тя бе съобщила, че ще се съблече сама и няма да има нужда от помощта им. Не искаше да лишава добрите момичета от веселия събор извън градските стени.
От отворения прозорец се виждаше Егейско море, разстлано в тъмен блясък, утихнало, неподвижно. Някаква чудна кротост слизаше от трептящото в сребърни искри небе. Мария бавно се отправи нататък, облегна се на прозореца, подпря лице на ръката си, загледана в далечните светлинки на пристана, заслушана в затихващия шум на възбудения град. Сърцето й биеше с дълбоки, глухи удари. Всичко й се струваше като грозен, невероятен сън, от който всеки миг ще се събуди. И за стотен път пред нея изникна жестокият въпрос:
Коя бе тя?
Кой бе нейният дълг?
Не беше ли длъжна законната съпруга на Анри, императрицата на Константинопол, да брани и защитава държавата на мъжа си? Нима тя не бе вече латинка, владетелка на толкова люде, които доверчиво бяха оставили съдбините си в ръцете й?
Но не бе ли тя дошла в столицата на пришелците със смътната омраза и клетва в сърцето си? И тази клетва чакаше своето сбъдване. Костите на Калоян не бяха отмъстени. Узурпаторът разсипваше родината й. Йоан-Асен очакваше в Киев надеждна вест. Богомилите се надяваха на нея за защита и опора от жестоките притеснения...
Нека делото й бъде грях. Тя го поемаше връз себе си.
Мария се дръпна от прозореца. Притисна с десница пламналото си чело, което свежият лъх на морето не бе можал да разхлади. Отново очите й заблестяха сурово и решително — както някога. Тя беше от кръвта на Асеновия род. И нямаше по-свято дело за тях от делото за великата родина. Пришелците, чуждоземните натрапници трябваше да си отидат. Ромеите трябваше да смирят надменността си — те еднички да имат правото да властват на полуострова Епир, Сърбия, Босна, трябваше да престанат с безкрайните си крамоли и всички с общи усилия да изгонят дръзките нашественици. Тогава народите между Карпатите и Евксинския понт между Бялото и Синьото море щяха да заживеят в траен мир и бра тека дружба. И всеки жадуваше да се яви личност, която да поведе всички към обща борба и победа — някой смел и достоен мъж, който да накара безбройните дребни честолюбци като епирския деспот, като севастократор Стрез, деспот Слав, босненския бан Кулин, княза на Дукля, като Ласкарис в Никея и архонта на Арбанашката земя, всички да си подадат братска ръка и да подемат великото освободително дело.
Не беше ли Йоан този, който можеше да обедини всички и да продължи борбата на Калоян — да освободи родината от омразните пришелци...
Затова Мария трябваше за втори път да се пожертва.
Тя полека свали теменужената си наметка, махна с морно движение диадемата, потри зачервената ивица на челото си, издълбана от тежестта на безценните камъни, отправи се към високия скрин от излъскан орех, свали сребърното сандъче със скъпоценностите. Когато вдигна капака и понечи да остави вътре диадемата, гривните и огърлицата си, ръката й се дръпна сякаш клъвната от змия.