— Радуле... Кажи. Разправи ми... Колко време оттогава... Колко неща, колко...

Той стисна силно ръцете й, след това веднага ги пусна и каза горчиво:

— Марийо, ти не си вече същата... Ти си ме забравила.

Тя не отговори, въздъхна, седна, посочи му с ръка другото кресло от абанос и седеф. Ала той поклати глава и остана прав. Мрачен.

— Имате ли вести от Йоан? — попита тя. — Как стоят работите с латинските гарнизони? Ана и царица Елена как са? Илиица и Георги държат ли още за делото? Драган добре ли е? А Добромир? Горкият момък. Разправи ми за него... Как го уловиха? Кога го подложиха на казън? Властелите от Петровата и Ивановата хора още ли са с нас? А как мина към вас деспот Богдан? Невероятно.

— Не само Богдан, а и Николица е вече наш. Остава севастократор Деян. Освен няколко епископи всички други са наши.

Мария се развълнува. Радостно заби сърцето й.

— Тогава?

Радул не отговори, извади от джоба си пожълтял, окъсан пергамент. Подаде й го.

— От Йоан! — извика тя и бързо почна да чете. Очите й се разшириха. — Най-сетне... Той заминал отново към юг. По пътя си събирал руски наемници. — Тя вдигна очи към Радула. — И аз ще дам пари да събере повече войскари. Ще ти предам всички пари, които имам у себе си.

Тя изтича към раклата, зазидана в стената, отключи я, извади ковчеже от старо сребро, изсипа всичките ливри и марки, перпери и дукати, които имаше вътре. Занесе ги на момъка.

— Предай ги по някакъв начин на Йоановите люде. Купете оръжия. Стоката, която Одет ти предаде, за да се преобразиш на търговец, нека бъде продадена за същата цел.

Радул я погледна. Поклати глава.

— Ние не искаме от тебе пари, Марийо. Дойде часът, когато решихме да ти припомним, че си дъщеря на Калоян. И за какво дойде тук.

Той помълча малко. След това добави с бавен, тъжен и неумолим глас.

— Аз ти нося решението на тайния съвет

Мария стана. Побледняла, с тръпнещи устни. Ослуша се, обгърна с взор стаята. След това лицето й окаменя. Строго и безстрастно.

— Нека чуя решението на съвета. Аз съм дала клетва, че ще го изпълня.

— Богомилите мрат по кладите, тъмниците са пълни с бунтовници. Цяла България загива под безумната власт на Борил. Бунтът е отново готов, както преди три години. Когато ти замина... Ерик Фландърски е пречката, последната пречка, за да избухне въстанието още утре. Когато чуем, че Борил е лишен от мощния си съюзник, в същия миг гончиите ни ще полетят към стана на Йоановите войскари. Разбра ли ме добре?

Гласът й прозвуча сухо и беззвучно:

— Разбрах.

Одет безшумно се появи на прага.

***

Същата вечер Анри спря внимателно сивите си очи връз промененото, отслабнало лице на жена си.

— Никога не сте изглеждали тъй зле, Мария — рече загрижено той. — Какво става с вас? Ще повикам още утре нови целебници.

Тя леко се усмихна. Вдигна глава от книгата, която бе разгърнала.

Целебници... Ако можеше да има лек за мъката й. Утеха за сърцето, което трябваше вече втори път да се пречупи. Не беше ли много това, което се искаше от слабата й женска ръка? Можеше ли някой да знае как тя бе прекарала тази страшна нощ, която бе оставила такива жестоки следи по безсънното й лице.

— Аз не ще мога да замина спокоен, Мария. Искам да знам какво ви е? Какво ви липсва... От какво страдате...

— Ще заминавате, сир?

— Преди малко получих много неприятни вести от кралица Маргарита. Оберто Биандрате се завърнал в Тесалоника, както ви казах вече, и почнал да я притеснява, да се държи по-дръзко и предизвикателно от всякога. Ще отида лично да оправя най-сетне тази противна история. Непримирими и злопаметни люде излязоха тия ломбарди. Заради своето честолюбие са готови да провалят цялата Латинска източна империя... Какво има, Мария?

— О, без вас е тъй самотно и тъжно, сир... Ще се бавите ли много?

Императорът помисли малко. След това весело се засмя.

— Какво ще кажете, ако ви взема със себе си? Една хубава разходка. Ще пътуваме по море. Вре ще се развлечете. Ще поправите и здравето си. Да. Решено. Нали ще дойдете в Тесалоника? Тук ще оставим за баил Йосташ.

Да замине... Далеч от душните и злокобни палати на василевсите. Далеч от златните покои, опръскани с толкова кръв, пълни с толкова предателски сенки... От мората на безсънните нощи... От ека на клетвата, която я гореше ден и нощ. В града на светеца-войник, на покровителя на асеновския род... Може би Чудотвореца щеше да й помогне, да я спаси от мрака, който я обгръщаше.

Бледен, радостен лъч проясни замисленото й чело.

— Да. Искам да дойда. Ще дойда.

Глава XXX

Сред това румено и светло лято, напоено с ярки зари и ведри небеса, дните минаваха в непрестанни тържества. Граф Биандрате посрещна с небивали почести своите сюзерени, отдаде им всички дължими церемонии, устрои турнири и шествия, народни игри, увеселения, богати трапези. Мария се увлече в лов и танци, песни и забави. Сякаш искаше през това лято да изживее наведнъж целия си живот. Тъй весела и безгрижна никой не бе я виждал дотогава. Всички жители на Тесалоника останаха омаяни от дъщерята на Йоаница, която далеч не изглеждаше тъй страшна, както баща си, кога бе спрял преди десет години край стените на града им в безмилостна обсада.

Най-сетне дойде денят за тържественото увенчаване на младия Димитрий.

Още рано сутринта всички местни и околни патриции и барони почнаха да се събират в двореца на Биандрате, където бе отседнал императорът. В улиците се образува безкрайно шествие. Начело вървяха деца с китки в ръце. Следваха херолди на коне с дълги сребърни тромпети. Подире им вървяха представители на всички занаяти шивачи, хлебари, златари, шарчии, везачи на коприна, рибари, железари, зидари. Пред всяка дружина имаше отделна музика от тъпани и флейти. Следваха монашески ордени. Подире им се точеше безкрайна тълпа празнично облечени граждани.

В това време кралица Маргарита пристигна с бляскава свита пред покоите на императрицата. Граф Биандрате я водеше, високо уловил дясната й ръка, следван от най-видните ломбардски барони. Пред вратата на стаята кралицата спря и прати своя първи почтен кавалер да попита дали на сюзеренката й ще бъде приятно да я приеме.

Когато вратата се отвори, кралица Маргарита направи знак на демоазелата си да пусне шлейфа на дългата й наметка и сама го вдигна с лявата си ръка, а когато прекрачи прага, отпусна дрехата си да се влачи след нея. Васалът нямаше право на никакви почести пред лицето на своя сюзерен. След като мина три стъпки от прага, Маргарита коленичи в поклон чак до земята. Стана и продължи до средата на залата. Там коленичи още веднъж и тръгна към императрицата, която я чакаше права до леглото си. Когато кралицата понечи за трети път да коленичи, Мария тръгна към нея, сложи дясната си ръка на рамото й, вдигна я и я целуна.

Кралицата застана на две стъпки отдясно до нея. Тогава Мария подаде ръка на граф Биандрате, Одет взе края на наметката й и следвани от императора и Маргарита, те тръгнаха начело на великолепното шествие. Долу кочиите едва смогваха да си проправят път сред ликуващите тълпи.

Най-сетне ромеите щяха да осигурят своята власт. Защото за тях синът на Исаковата вдовица, макар че по-късно тя се бе омъжила за монфератския маркиз, все пак бе по-желан, отколкото непознатия ломбардец Гулиелмо, който смяташе с помощта на Биандрате да седне на престола на Тесалоника. Днес малкият Димитрий щеше да стане техен крал. И то само благодарение на мощната подкрепа на император Анри.

Затова всички поздрави и възторзи тъй непринудено политаха към императорската кочия:

— Зито василевс Анри, василиса Мария. Зито Димитрий. Зито Маргарита!

Маргарита и Биандрате се спогледаха. Първата с тържествуващо ликуване, вторият със загадъчна усмивка.

Увенчаването стана в църквата „Свети Димитрий”.