Той бе заминал е тайна поръка до царевград Търнов. Борил диреше майстор шарчия да изпише образа му в църквата „Свети Петър и Павел”. А това бе единствен случай външен човек да се доближи до строго вардения тиранин.

Дали Драган бе успял да изпълни възложената му задача?

О, ако той я бе изпълнил, вестта нямаше да остане скрита! Като огън щеше да пламне по цялата страна чудната, невероятна новина. Камбани щяха да гръмнат в буйно ликуване, народът щеше да излезе но всички друмове, гончии щяха да долетят като стрели... Но Радул мислеше най-лошото. Ако Драган само бе дръзнал да вдигне ръка връз омразния натрапник, без да успее да извърши намисленото?

Отново навън залаяха псета. Всички се заслушаха с изострен до болезненост слух. Сърцата им забиха. Бързи стъпки отекнаха по дългия коридор. На прага се яви игуменът. Жълт като восък. В ръката му грешеше плам на дребна пръстена лампа, запалена със зехтин.

— Войскари заграждат манастира! Бягайте!

За миг всички се спуснаха в отвода, струпаха се на куп, къси заповеди отекнаха. Игуменът загаси лампата и борините, спотаи се на чардака. Прекръсти се с трепереща ръка. Съзаклятниците се прехвърлиха с бързи скокове през перилата на чардака в двора. Млад послушник ги поведе към един таен изход през костницата на църквата. Някога там бе станала страшна бран между българи и ромеи. И костите на убитите войскари бяха събрани в манастирската църква. Един по един слязоха по стари, разядени от вековете каменни стъпала, вмъкнаха се в едно тъмно и влажно подземие, тръгнаха пипнешком. Далеч някъде пред тях светеше бяла точица-- снежното поле. Белината растеше все по-широка и по-широка. Ала когато пръв Радул си подаде главата навън от скалистия отвор, високи гласове отекнаха:

— Ето ги! Ето ги! Дръжте ги!

Само миг колебание. Да се върнат или да ударят през блесналото в сини отражения поле, към гората. Радул се обърна, пошепна:

— След мене!

И извади меча си. Спусна се напред. Войскарите, които пазеха тайния изход, се нахвърлиха връз него. Илиица, Сокач и Георги също бяха въоръжени. Завърза се къса и жестока бран. Няколко тела паднаха. Широки алени капки попръскаха снега. Някъде в далечината се зачуха остри, тревожни викове. Трепнаха жълти светлини от борини. Бягащите се разпиляха в нощта. Неколцина останаха между ранените и убитите.

Между тях бе и съвършен брат Добромир — водачът на богомилите.

Подземието бе ярко осветено от десетина борини, затъкнати в железни халки по стените. В средата бе поставена маса, постлана с нечиста тъкана покривка. Меден свещник с две запалени вощеници бе сложен на масата край куп тънки пергаменти, перо и малка мастилница от печена глина.

До всеки прозорец бяха поставени по двама стражи. В дъното на стаята имаше дълга пейка. В ъглите бяха натрупани въжета, лостове, ведра, боздугани, камшици с по сто възела. Един мангал бе препълнен с разгорена жарава.

Почти веднага след като въведоха провинените, в стаята влязоха и тримата съдии. Най-възрастният от тях седна върху дървената пейка, близо да мангала. Другите двама заеха място при масата.

Заловените бунтовници се приближиха по-близко един до друг, сякаш за утеха или защита. Веригите им издрънчаха остро и зловещо в плътната тишина. От една малка врата влязоха безшумно петима кумани и двама власи, облечени в дълги тъмни туники, препасани през кръста с кожени ремъци. Бяха палачите.

— Кой измежду вас е водачът ви? — попита ватах Манол.

Провинените се спогледаха. Те не познаваха другиго освен Добромир, макар и негласно избран. Никой нищо не отвърна.

Ватахът повтори въпроса си. След това ядно се изсмя. — Мълчите, а? Ала в манастира се бяхте събрали не за мълчание, а за приказки. Ще ви накарам да проговорите.

Добромир направи няколко стъпки към него.

— Водачът съм аз. Мене питайте.

Гласът му бе решителен и корав. Тъмните му очи, заобиколени с дълбоки сини сенки, станаха големи, почти страшни. Сурово свитите му челюсти изпъкваха в упорита черта под измършавялата кожа.

— За какво се събрахте в манастира?

— Това ви е известно. Няма защо да го повтарям.

Верният властел на Борила скочи. Очите му се изцъклиха в дива ярост.

— Това отговор ли е? Ще те науча да помисляш два пъти, преди да си отваряш друг път устата. Затова най-напред му я напълнете с вода, докато си кажат думата другите.

Двамата от палачите се хвърлиха върху съвършения брат, повлякоха го към пейката, вързаха го с въжета за нея. След това един от тях му стисна носа с пръсти, а другият почна да му налива вода в устата през един извит рог. Полека, отмерено.

В това време ватахът продължи разпита с останалите. Всички останаха непреклонни в отричанията си. Нищо не знаеха, никого не познаваха.

— Между тези, които успяха да побягнат, не бяха ли Радул и старият Илиица?

— Отдавна не сме ги виждали... — отвърна дръзко алагатор Георги.

Ватахът се изсмя.

— Може би ще си спомниш по-добре кога и къде си ги виждал за последен път, като те намажат с малко зехтин.

Палачите разгърдиха алагатора, срязаха плитка рана между третото и четвъртото му ребро, направиха още две и на дланите му, наляха врял зехтин в живото месо. Разнесоха се сподавени пъшкания. Лишен от възможност да диша през носа си, Добромир полека поглъщаше заедно с въздуха през устата си вече трета кана вода, бледен като смъртник, подут, страшен. Боляринът Хрелко обесиха надолу с главата и му удариха петдесет удара с волска жила по петите. Павликянина Ксант накараха да седне връз светнала жарава. На брат Стефан забиха железни шишове под ноктите.

Дебелите каменни сводове отекнаха от глухите стенания на мъчениците. Добромир загуби свяст. Веднага двама целебници дадоха знак да престане изтезаването му, което бе най-тежкото и най-непоносимото от всички мъки, и почнаха да опитват от време на време биенето на жилите по слепите очи на страдалците, за да не умрат, преди да изтръгнат признанията им. Дадоха кратка почивка. След това разпитът почна отново. Но нито една дума не можаха да изкопчат от устата им.

— Вярно ли е, че пак подготвяте бунт против светлия ни самодържец Борил? Вярно ли е, че плетете мрежите си извън границите на държавата? С кого сте във връзка? Кой ви помага? Ломбардите ли? Венгрите ли?

— Не знам — бе неизменният отговор.

— Кои от куманските войводи са с вас? Кой пренася посланията на младия Асен?

Мълчание.

И отново подземие го се изпълни с дим и мирис на изгоряло месо, с остри викове и гневни ругатни, с предсмъртни стонове. Добромир вързаха за китките с две дебели въжета, които преметнаха през една греда, и го издигнаха високо във въздуха, а на краката му окачиха тежки камъни. Костите му почнаха да пращят със зловещ пукот. Употребиха всичко, което можеха и което бе в силите им, за да изтръгнат поне една дума, едно име. Най-сетне запалиха огромен казан, пълен със зехтин.

Все пак купчините празни листа останаха ненаписани.

Никой не можа да узнае, че великият войвода Радул и старият Илиица са били между съзаклятниците.

Ръцете им бяха развързани за нова дейност.

Глава XXIX

Стените на стаята тънеха в сянка. Само светлината на огъня пръскаше наоколо горещо червено сияние, което обгръщаше с румен оттенък нежната фигура на Мария. Тя отпусна хурката с ленена дребница (къделя), обърна се към прага, където тихо бе застанал Анри.

Бялата хрътка скочи и тръгна към императора, който държеше някакви книжа в ръка. Лицето му бе загрижено. Той седна на ниско столче край камината, загледан в игривите пламъци. Бе топло и приятно. Леко ухание на амбра и мускус се носеше из въздуха. Анри погледна жена си, която не сваляше взор от него. Тревожна бръчка пресичаше гладкото й чело.

— Лоши вести ли имате, сир?...

— Нищо хубаво, драга моя. Получих новите послания от Рим.

Тя живо попита: