— А с какво ще докажат това?

— Филипа Руис щяла да се закълне, че...

— Пак Филипа! Какво има против мене тази жена, която съм отрупвала винаги с милости и дарове? Е?

Одет отново се огледа наоколо и приближи до ухото на Мария:

— Филипа щяла да се закълне, че имате тайни срещи с отец Теофан, пазителя на реликвата от пасхалния хляб. А той бил член на Драговишката тайна еклезия в Константинопол...

— И какво е обещано на Филипа, за да извърши това мерзко дело ?

Мария потупа по врата дресирания гепард, който напоследък й бе станал любимец и с който ходеше на лов за дивеч.

Одет сведе чело в безкраен свян. След това прекрасните й чисти очи се взряха с отчаяна тревога в очите на Мария. Как да изрече тия грозни, страшни думи? Как да почерпи сили?

— Кажете! — Мария отново погали гепарда, който бе подпрял лапи на коляното й.

Одет пое дълбоко въздух и каза бързо:

— Филипа Руис се готви да замести мадам на престола.

— Филипа? Как е възможно?

— Всички смятат, че отец Доменико Гусман, след като основе ордена на монасите проповедници, ще получи от папата най-високата длъжност: главен ръководител на инквизицията в целия свят.

— Сега всичко ми е ясно. Това ли е всичко, Одет?

— Това.

— А защо мълчахте?

— Отдавна го таях само в себе си. Не смеех дори да мисля за тия грозни и зли неща. Мадам стои толкова високо над тях. Защо да ви тревожа напразно. Но сега съм спокойна. По-добре е човек да знае, за да вземе навреме мерки.

Мария остана дълго замислена. След това погледна внимателно девойката. Заградена отвсякъде с врагове. Явни и тайни. Нима можеше поне за миг да подозре и нея? Най-вярната от верните? Изпитваше ли я Одет, или говореше като искрен приятел?

Дълбоко чувство на непоколебима увереност изпълни Мария. Тя се усмихна.

— Благодаря ти, Одет. Вярното приятелство е най- прекрасното нещо, което съществува и което е рядък дар. Инак човек би загубил вяра във всичко. Злината на хората не може да се избегне. Но цената на обичта е неизмерима. Ти ме стори щастлива днес, повече, отколкото ме разтревожиха тия празни брътвежи на злобните люде... — Тя пак се усмихна. — По-рано папата беше сънувал, че Латеранската базилика се руши и пак някакъв монах я подкрепя да не падне. Но тогава това беше Франческо от Азиси... Затова сега основават два ордена. Франческо проповядваше смирение, скромност, любов към човека... Учението на катари и патарени. И с това примамваше еретиците към църквата. Но сякаш не са постигнали големи успехи. Църковните князе мъчно ще се откажат от разкошния си живот в богатите манастири. А людете искат думите да отговарят на делата... Затова сега ученият отец Доменико, като не можа с убежденията на разума да накара еретиците да се откажат от своите вярвания, ще си послужи с оръжие, по-сигурно от догмите на католическата църква. Тя е милостива, тя не иска да пролива кръв като северните фрушки барони. Тя само изгаря на клади, от любов към ближния...

Мария пресече дръзките си думи, загледана учудено в Одет, която бе вперила към вратата широко отворени от ужас очи. Проследи погледа й, бързо скочи. С няколко стъпки приближи към завесата, която закриваше входа. Дръпна я. Там стоеше невъзмутима и загадъчно смълчана Филипа Руис. Беше ли чула последните думи? Какво диреше там тайното ухо на Латерана във Влахерна? Нямаше свидетели. Ала напоследък бяха издадени няколко присъди за еретичество въз основа на показания, дадени от неизвестни обвинители. За ерес — изгаряха на клада, отнемаха имотите, режеха езика, одираха живи, зазиждаха в стените на тъмниците, набиваха на кол...

Трябваше да се действа смело и без колебание.

Дъщерята на Калоян улови Филипа за ръка и я заведе пред книгата.

Отвори я и посочи заглавието.

— Както виждаш, това не е тайният требник на катарите, нито Вечното евангелие на отца Йоаким. Това е светото писание на апостол Лука. Бях любопитна да прочета мястото, от което светият отец Инокентий III е изградил великолепната си проповед пред събора в Рим, а именно думите на Христа пред учениците му, казани на Тайната вечеря: „Пожелах с вас да ям тази пасха, която е последна за мен.” Друго какво искаше да узнаеш?

Филипа цяла потрепера. Мургавото й лице пожълтя като восък. На страшния удар трябваше да се отвърне също така бързо и решително. Тя измъкна ръката си от тая на Мария, предизвикателно отметна глава назад, в тъмните й очи загоря мрачен пламък.

Двубоят бе открит. На живот и смърт.

— Не знае ли мадам, че желанието на негово светейшество е само духовните чинове да четат Новия и Стария завет? Съборът забранява на миряните да тълкуват правилата на Христовото учение. Само светата католическа църква има право да определя отношението на миряните към догмите на апостолическата вяра, към учението за любов към ближния...

Мария я изгледа втренчено.

— Сведенията ви са точни, но малко закъснели, Филипа Руис. Моите гончии рано тази сутрин донесоха окончателните постижения на последното гласуване. Съборът е отхвърлил точка втора от петнадесетия декрет, според който никой мирянин няма право да чете светото писание, затова си позволих да чета евангелието на апостол Лука. Ала е одобрил с пълно мнозинство точка осма на шестия декрет, според който никой мирянин няма право да тълкува пред многолюдно събрание или в частен разговор верски въпроси. Как се осмелявате в мое присъствие и това на Одет дьо Монбелиар да разсъждавате върху отношенията между миряните и светата католическа църква?

Заплахата, изречена твърдо и строго, бе недвусмислена.

— Вървете си, Филипа Руис Мендоза д'Ескорие. Освобождавам ви завинаги от досегашната длъжност при мене. Така езикът ви ще замълчи, без да става нужда да бъде отрязан.

Испанката се поклони съвсем ниско, за да прикрие сгърченото си в смъртен ужас лице. При вратата се поклони още два пъти и излезе. Нито една дума не можа да се откопче от смразените й устни.

Мария погали безкръвното лице на Одет.

— Не бой се. Тя няма да каже нито дума, ако държи за живота си. Защото Пелагиус ще я пожертва, за да не признае, че е имал тайни съгледвачи в дома на императора.

От този ден противобългарската партия във Влахерна загуби един от най-ревностните си служители.

***

Стръмните улички на царевград Търнов се пълнеха с любопитни люде, които се блъскаха и натискаха, за да излязат в предните редици и видят пищното шествие, което се точеше откъм Устето към Боярския рът.

Пурпурни платове се вееха по чардаците, килимите бяха метнати по прозорците, друмът бе обсипан с цветя. Десет реда конници, обкръжени в бляскави доспехи, тръбяха високо със сребърните си тромпети, по които се вееха пъстроцветни знаменца. После следваше конницата на фръзите, всички облечени в скъпи туники от коприна и кадифе, надянати върху железните брони. Защото кой беше сигурен в тази опасна страна, родината на богомилския папа, където един владетел беззаконник чакаше с трепет дали всеки следващ ден няма да донесе мъстителната кама на незнаен убиец?

Гостът на царя, кардиналът, легат на папа Инокентий, яздеше великолепен черен жребец, облечен в дълго наметало от алено кадифе. Главата на красивото животно бе украсена с пера и скъпи камъни, които искряха при всяко извиване на гордата му шия.

Бледото лице на кардинала бе вцепенено в недостъпна затвореност. Само малките му живи очи от време на време хвърляха поглед с изпитателно любопитство към смълчаните тълпи.

Не се ли намираше той сред царството на бугрите, извора на еретиците? И враждебното мълчание, което го обкръжаваше, го караше да потръпва. Ненавист и недоверие лъхаше от тия втренчени очи. Само да се махне по-скоро, да завърши по-бързо своята мисия.

Във Франция албигойците бяха смазани с огън и меч. в Италия валдейците бяха унищожени. Но тука гнездото на размирниците още не бе разчистено. Не бе помогнал и съборът преди четири години.

Затова сега папският легат носеше на българския цар най-страшното оръжие против бунтовниците — вулата на Инокентий III с решенията на римския консилиум.