— Да дойда за една-две недели в България, сега не мога. Но винаги съм имала горещото желание да видя отново приятелките си. Нека Люляна, Бона, Петкана и Траяна ми дойдат на гости. Ще ги чакам и приема с най-дълбока радост. Отговорът ми до светлия цар Борил ще бъде готов тази вечер.

Богдан се поклони. Сърцето му биеше с ярки, звънливи удари.

След като се прибра в покоите си, преди да отиде на съвета на бароните, байулата отново извади писмото и дълго го препрочита. Лицето й се сгърчи в мъчителна, тежка мисъл. Илиица и другарите му искаха най-сетне от нея услуга. И тя бе обещала, бе се заклела да не им отказва на никое желание. Но този път то бе неразумно. Съзаклятниците искаха да се попречи на всяка цена нови войски да заминат към Ниш. Защото в такъв случай Борил щеше да се види принуден да изпрати в помощ на Анри латинските гарнизони, които го крепяха в България. И тогава ръцете на бунтовниците щяха отново да бъдат развързани.

В безсилен гняв Мария смачка свитъка, стъпка го на земята. Безумни ли бяха Илиица. Добромир и другите? Ако сърбите и венгрите сломят латините, не беше ли твърде вероятно да потеглят след това към най-беззащитната страна — България? Щом Андрея изменяше тъй лесно думата си, защо да не се допусне, че както се бе съгласил е Анри да подели Сърбия, сега още по-лесно щеше да се съгласи да подели с великия жупан България? Или може би те смятаха, че Йоан ще може веднага да поеме власт и царство, да събере разпилените български войводи и да потегли против двамата съюзници? Това бе невероятно, безумно. Така не можеше да се излага великото дело. Трябваше търпение. Трябваше още да се почака. Не беше сега часът, когато Иоан можеше да използва тежкото положение на латините.

Изведнъж тя се сепна.

Защо? Ако Йоан дойде сега в Търнов, може би сърби и венгри няма да смеят да нападнат България. Може би Илиица и Добромир имаха право. Ето дори и деспот Богдан, най-верният Борилов властел, бе вече техен човек. Отново всичко бе готово за избухване на бунта. Може би никой миг не е бил тъй благоприятен, когато Борил е съвсем безпомощен, а външните врагове са заети със своите разпри.

Но Анри?

Войската му бе в опасност... Може би и животът му!

И Мария изтръпна пред ужаса на своето раздвоено сърце.

Далечината и времето й бяха врагове. Едва сега тя почувства колко бе вече избледняла омразата й към Борила. Колко много бе вече свързана с людете, между които живееше. Как всеки изминат ден увеличаваше това раздвоение, това противоречие, това сложно чувство.

Коя бе тя?

Дъщерята на Калоян?

Или байулата на Константинопол?

Кой бе нейният дълг, къде бе истината и лъжата, верността и измамата?

Тя изстена дълбоко, в безутешна тревога. Падна връз ложето си. сякаш покосена от леден вихър, скри лице в сгънатата си лява ръка. Челото й, пронизано от хиляди нестройни мисли, тежеше като олово.

А съветът на бароните чакаше нейните решения...

А деспот Богдан чакаше отговора й...

Кого да позове за съвет, за помощ... Кому да изплаче тайната си мъка? Винаги сама, тя бе свикнала само на себе си да се доверява.

Обетът я гореше като неизцерима рана.

И тя знаеше, че трябва да го изпълни. О! Когато настанеше решителният миг, тя нямаше да забрави своята клетва... Но не щеше ли да бъде съдбовна грешка, ако послуша сега желанието на съзаклятниците? Не, не беше още време. Можеше да се почака.

Тя скочи. И отново, без да е обядвала, без да смени дрехите си, бързо се отправи към съвета.

Още вечерта бистрокрили гончии разнесоха писмата й до венгерската кралица Йоланта, до Борил, до солунската кралица Маргарита, до алеманските властели в Южна Елада, до гарнизоните на Аркадиопол, Силиври, Перитор и Виза.

Начело на няколко набързо събрани дружини маршал Вилардуен тръгна в бърз поход към север...

Глава XXVII

Тишината лежеше гъста и плътна, като наситената багра на безоблачното небе, като яркото синило на утихналото море, които се провиждаха през мраморните колони на терасата. От време на време само се чуваше лекият шум на прелистена страница или едва доловима въздишка.

Мария няколко пъти се усмихна, продължавайки да чете, след това постави знак на прочетената страница, затвори дебелия том, подвързан в червена „българска кожа” и позлата, и загледа внимателно към Одет, която усърдно везеше някакъв ръкав на костения си гергеф. Упорито сбръчканите вежди и стиснати устни издаваха, че е вглъбена в някаква всеобхващаща мисъл.

— Пак ли неприятности с Филипа?

Девойката трепна уплашена, скочи и понечи да се сниши в поклон, бързо спряна от едно движение на Мария.

— Не, мадам.

— Наистина, откакто Шарл дьо Шанли замина с посолството за събора в Рим, Филипа няма вече от какво да се дразни и да ви преследва. Но ако тия въздишки са за далечния пътник, то не остава нищо друго, мила Одет, освен да побързате с работата си над гергефи и станове, та поръчките ви да бъдат готови след завръщането на посолството. И ако не го примами някоя италианска красавица, ще можете да се омъжите най-сетне, защото всеки знае, че Шарл дьо Шанли няма око за друга хубавица тук освен за вас. А освен това той добре знае, че Филипа Руис предпочита да пресмята колко владения той ще наследи във Франция, отколкото колко качества на достоен мъж притежава. Тогава? Ще ви ставам ли скоро кръстница?

— Не е това, мадам... — и лицето на Одет пламна в буйни багри.

Мария се усмихна отново. Горката девойка. Тайната й, тъй дълбоко стаена, бликаше от всеки неин поглед, от всяко нейно движение. Всеки оттенък на гласа й издаваше колко много и безнадеждно тя е влюбена в императора, тъй далечен и непостижим, макар че не една от благородните девойки в Двора тайно разчитаха на смъртта и на втората императрица, за да заемат мястото й, и бързаха да привлекат вниманието на Анри.

Но какво тогава я смущаваше тъй очевидно, каква нова грижа я вълнуваше така дълбоко? Не така отслабнала и посърнала...

— Какво се е случило, Одет? Жирарови са получили известие, че са отлъчени от църквата, но те са ваши братовчеди по майка и това не засяга рода ви. Какво има тогава? Нямате ли доверие в добрата си приятелка?

Девойката задиша неспокойно. Тя остави бързо гергефа настрани и вдигна помрачен от сълзи поглед към императрицата.

— Не се отнася до мене!

— А до кого? — прозвуча бързо и загрижено гласът на Мария.

— До вас! Позволявам си да ви отправя един укор, милостива господарке. Но не мога повече да мълча. Кардинал Пелагиус не е човек, който може безнаказано да се предизвиква. Научавам, че зле ви се е заканвал...

Императрицата се изсмя.

— Това ли е? Знам. Известно ми е. Но кардиналът не може нищо да ми стори. Аз съм залогът за мир между латини и българи. А папа Инокентий държи за този съюз.

Одет упорито поклати глава, след това сниши гласа си, огледа се наоколо:

— Той е испанец и не прощава. Филипа му е сродница. А двамата пък са близки на... — девойката пошепна едва чуто — отец Доменико Гусман.

И изведнъж млъкна уплашена, че е произнесла името на прочутия изтребител на еретиците в Южна Франция.

— Но той е далеч, мила моя. Сега в Рим се основава с папска благословия орденът на доминиканците.

— Разправят, че негово светейшество сънувал как отец Доменико подпира с ръка падащата Латеранска базилика. Затова ще му възложи да провежда инквизициите всякъде, където се появи следа от ерес. Достатъчно ще е едно подозрение, една клевета...

Мария презрително се усмихна.

— Кой би посмял мене да наклевети и в какво?

Одет прехапа устни. Помисли малко... След това каза с треперещ глас:

— Пушат се слухове от ухо на ухо, че вие, че...

— Какво? Говори!

— Вие сте била във връзка с тукашната еретическа църква на покойния богомилски папа — българина Никита.

Мария не промени нито погледа, нито гласа си, когато каза: