Двама от редовните посетители на кръчмата се подкрепяха един друг, като се завръщаха към жалките си обиталища в далечните предградия.
— Генуезците вече се разпростряха по цялото крайбрежие, пизанците се мъчат да настигнат венецианците, секи се грижи как да натрупа пари и имоти, а ние, наивниците, тръгнахме да освобождаваме гроба господен...— мълвеше с натежал език фламандецът. — Дамите им пристигнаха от замъците си и сега вместо да гледат турнири край Лоара, забавляват се в Хиподрума край Златния рог, а бедняците взеха кръста, за да скитат като просяци из кръчмите и да чакат някой да ги почерпи... Ама добре им се пада на нашите надменни вождове. Първия горделивец го плениха при Адрианопол и умря неволник при Иоанис... На другия местните бугри му отрязаха главата при Мосинопол... А третият — той избухна в неудържим кикот — дожът венециански, умря от бягане... Яздиха като луди, а Иоанис — по петите им чак до морето... За два дена непрекъсната езда минаха път за пет дена... и си побиха задника от препускане. От това загина надменният Дандоло... — и сержантът дълго и сърдечно се смя...
— Ами нали беше сляп, как е водил бой и яздил кон?— попита недоумяващ островитянинът, който не беше толкова пиян.
— Хе! Бой той никога не е водил, защото в битката при Адрианопол си стоеше само при запасните войски. Когато видя, че Бодуеновите люде загинаха, той не им отиде на помощ, а нареди да се запалят огньовете в стана, за да излъже българите, че уж има многобройна войска, и тайно се измъкна със своите и напусна полето на битката... Очите му бяха ясни и сини, но той недовиждаше, защото някога на млади години го ослепили в Константинопол проклетите ромейски архонти... Като влизал в приемната зала като посланик на Венеция, те отправили към очите му някакви огледала, от които се повредило зрението му. Затова ги мразеше така византийците...
Той се спря, облегна се още по-крепко върху рамото на другаря си и едва чуто промълви:
— Но сега дъщерята на Йоаница добре ги нарежда...— и гръмко се изсмя.
Сириецът не запита нищо повече. Продължиха пътя си, всеки погълнат от същата мисъл.
Регентката!
Какво се криеше зад тези загадъчни очи? И всеки тръпнеше пред неумолимата воля на всемогъщата байула на императора. И латини, и ромеи, и барони, и прости технитари. Защото нейната дума не ставаше на две. А всеки си имаше по някой по-голям или съвсем мъничък грях, който не беше приятно да се яви на бял свят. Защото никога дотогава по-строга и по-справедлива ръка не бе прилагала законите в Източната империя.
Плясъкът на водите се смесваше с веселия звън на китарите и високия смях на гостите. Рицарят Рене д'Арл приемаше в този непоносимо горещ ден в градината, под гъстите лозници, през чиито листа слънцето едва си пробиваше път и трепкаше по храстите с дребни рози, които изпускаха остри ухания, по разлюлените води в широките чебури, където рицарите се разхлаждаха от жегата, лъхаща от южния бряг на Пропонтида. Млади моми в леки туники без ръкави разнасяха подноси с млинчета, плодове и заледени напитки, отвръщаха шеговито на закачките и остротите, които домакинът и гостите му весело подхвърляха.
— Не се чудя, че малцина от вас се сещат да повикат благонравните си съпруги от Прованс или от Шампан — се закани с престорена строгост старият трубадур Фалко, който умееше на всички езици и наречия да пее и разправя весели историйки.
— Щом такива изящни демоазели ви изтриват гърба и ви подават чаша с хиоско вино — се изсмя гръмко един венециански морски офицер с черна превръзка на дясното око. — Не ми се заканвайте, макар че сарацините ми взеха гледеца в боя при Акра, мисля, че все още добре виждам. Но не смятате ли, драги приятели, че в далечната родина вашите благородни дами ви отвръщат по същия начин? Колко години вече не сте се завръщали у дома си?
Един фламандец с прошарени коси, който бе отказал да се разхлади в мамещите води, извади от джоба си един ключ и го размаха:
— Ето най-верният страж на добродетелта!
Общ кикот отвърна на думите му:
— Не смятате ли, драги Тиери, че те могат да си поръчат втори подобен ключ, за да се освобождават от време на време от железния корсет, който ги стяга от кръста надолу? Разправяха, че някаква много благонравна дама от Бургундия вече три пъти дарила далечния си съпруг с по един прекрасен младенец. Истинско чудо...
Фламандецът изкриви уста в пресилена усмивка, за да отвърне с нужната хапливост, че за такива чудеса обикновено дяволът помага, дори и когато съпругът не е тъй далеч, а замине само за две седмици на поход към Никея, но понеже засегнатите лесно можеха от думи да минат на дела, за да се избегне някоя свада, младежите бързо подеха весела песен и се заозъртаха:
— Но къде е Мерлин? Без него може ли веселба?
— Тука! Как може без него! — прозвуча пискливо гласът на шута-джудже, който изскочи от една беседка с лира в ръка. И веднага запя най-новото си изобретение, съчинено по случай папския концил:
Анатема на бабите, които не се оглеждат...
Анатема на богатите, които не пируват...
Анатема на сиромасите, които не работят...
Анатема на монасите, които не пияч вино...
Анатема на играчите, която не си залагат ризата...
Двама играчи на шах, които бяха пренесли играта си дори във водата върху малка дървена масичка, вдигнаха учудено глави, понеже смеховете и закачките се отнасяха за тях.
Анатема на момците, които не задирят момите...
Анатема на...
И шутът Мерлин щеше да продължи дръзките си намеци, защото в тях често се криеха горчиви истини, които само той се осмеляваше да каже, когато изведнъж на стълбището, водещо от летния палат на рицаря към обширната градина,се появи един валет. Той ръкомахаше и викаше нещо неясно. Докато разберат тревожните му причини, зад него се появиха шест копиеносци в червени туники със сребърни шлемове.
Императорски стражи...
Думите замръзнаха на устните на Рене д'Арл.
Твърде често стражите на регентката почнаха да се явяват в незнаен час, на незнайни места. Само мисълта, че някой невидимо бди и следи всяко нечестиво дело, караше мнозина да изоставят злите си замисли, да тръпнат за сторени някога неправди, да се вслушват безпокойно в гласа на пробудената си съвест.
Защото след като рицарят Рене д'Арл получи заповед за заточение в отвъдморските южни земи, след като епархът на сапунджийския еснаф бе известен, че е уволнен от службата си, а началникът на флота бе съден и осъден, излезе указ, в който се отменяваше данъкът за преминаване по мостовете, цената на житото се намаляваше, на чиновниците се забраняваше да откупуват службите си, а на бедните сержанти кръстоносци, които искаха да се завърнат в родината, се даваше право на безплатен превоз в държавните триреми...
Но никой не знаеше, че в безсънните си нощи байулата на империята прелистваше страниците на древните и четеше внимателно мислите на мъдреците отпреди хиляди години:
„Управникът да не става насилник, свободата да не става безначалие!”
„Както опитният кормчия води кораба между скали и водовъртежи, така и управникът да помни златната среда!”
„Само със силна и справедлива ръка се създава нещо годно да живее в мир и правда, в истина и радост.”
„Височината се издига върху низината. Как би съществувал високият сановник, ако няма опората на народа?”
„Този, който познава своята слава, но умее да бъде скромен, само той заслужава правото да управлява... „
Глава XXV
Анри дълго остана замислен над посланията, които бе получил от Запад, поразен от страшните и невероятни вести, които бяха дошли.
Зет му, Пиер дьо Куртене, съобщаваше за нечуваната победа, която френският крал Филип Август бе нанесъл при Бувин над съюзените си противници: английския крал Иоан, алеманския император Отон. фландърския граф, лотарингския херцог и други мощни барони. След битката на Карл Мартел против маврите това бе втората голяма победа на французите, откакто бяха създали своя държава.