Кир Мануил наблюдаваше своите по-млади помощници как тичат и разнасят печено овнешко или хиоско и сицилийско вино в тесни високи стомни.

Някъде се издигна остър спор между пизанци и генуезци, другаде фламандците и ломбардите понечиха да извадят ножове. Двама гърци се сбиха с един венецианец. Но всичко бързо утихваше и отново се зачуваха високи гърлени смехове, провиквания, песни.

Услужлив виночерпец се застояваше край масите, слушаше усмихнат . някоя по-дръзка шега, разделяше тия, които от думи искаха да минат към дела. Понякога той внимателно се ослушваше, запомняше някое по-особено изказване, някоя необикновена клюка, някое правдиво мнение. Зелените му очи, почти закрити от гъстите черни вежди, често блясваха от почуда или скрита усмивка.

Някъде се издигнаха пияни гласове. Той се затича нататък, помоли за примирение и тишина.

— Лесно ти е на тебе, кир Григорий — удари юмрук по масата един фламандски сержант с дълга посивяла коса и мършаво лице, насечено от много белези. — Живееш си тука в родния дом, имаш си жена и деца, ядеш печено месо и пиеш кипърско вино. А аз от десет години не съм виждал родината си, семейството си... С тоя сакат крак вече никъде не ме щат. Ще трябва да отида да работя земите на някой барон, удостоен с богат феод, или да мета складовете на някой генуезки търговец. Не мога да събера пари за път до Брабант.

— Да не ви е карал някой да идвате тук, побратиме? — се обади от съседната маса някакъв ромеец от островите. — Не сме ви канили! Ограбихте ни до просяшка тояга, сега изядохте всичко и почнахте да хленчите като баби... Разорихте ни, докато ви съберем двеста хиляди сребърни марки, за да може Исаковият Алекси да плати на дожа уговорената сума.

— Не е вярно! — скокна сержантът. — Можаха да съберат само сто хиляди. Лъвската част взеха венецианците, броиха им петдесет хиляди, на това отгоре им дадоха още трийсет и пет хиляди за някакви стари дългове. А останалото го поделиха нашите барони. Какво остана за бедните войскари? Белезите от раните и гладът...

— Но ядохте бой от българите, та ще помните, докато сте живи...

Като споменаха българите, изведнъж всички замлъкнаха. Побързаха да преминат нататък.

— И ромейските архонти не се отличават много от западните барони! — се изсмя високо един сириец и си наля нова чаша вино. — Началникът на флотата търгува с държавните корабни платна, весла и въжета. Затова италианците ви бият като морска сила...

— Така е... — изръмжа един търговец на зехтин. — Навъдили несметен брой откупчици, събирачи на корабен данък, земемери, колкото жаби има в Егапет...

Сириецът пак си наля нова чаша, наля и на латинския сержант, който злобно се изсмя:

— Каза Египет. Да. Търговията с него дава на венецианците големи изгоди. И за да не се лишат от тях, те подтикнаха нашите барони да изоставят нападението над Египет и да си търсят бедата в тия покрайнини. Само ние, простите сержанти, се намерихме глупаци да вярваме, че бароните са вдигнали тия войски и плащат скъпо и прескъпо на венецианските кораби, за да отидат да отнемат Ерусалим от ръцете на сарацините...

— А какво да кажем ние — се обади някакъв мосинополски търговец, — когато венецианците ни изтласкват от всички пазари. Ето и пизанците имат повече права от ромейските търговци. Златната номизма вече е сплав само от сребро и злато. Цената й е една трета от истинската. Старата номизма няма 12, а само 4 милиарисии. Най-красивите ни квартали са заети от чужденците. Ромейската войска е съставена само от варвари, които се заселват на нашите земи при условие да станат бойци...

Той се наведе над ухото на другаря си и тихо пошепна:

— А ни управляват пак двама чужденци, един фламандец и една българка...

Ала всички чуха и се спогледаха изтръпнали. Озърнаха се боязливо. Дори и виночерпецът със зелените очи се извърна и побърза да довърши сметката на един тъкач на коприна.

— А ти за какво си станал на стари години войник? — попита сириецът един побелял мъж в доспехи на конните войски и му наля да пие.

Мрачният, сух, жилест тракиец се навъси още повече:

— На младини ми трябваха две магарета, за да пренеса житото, което купувах за една златна номизма, а сега нося на рамото си това, което купуваме с две номизми. Не мога вече да се изхранвам само с труда си...

Само един русокос младеж с весели светли очи не се бе обаждал досега. Ядеше и пиеше мълчаливо. Слушаше и кимаше с глава. Но не говореше. Когато плати и си отиде, всички го изгледаха, докато излезе навън. След това тъкачът на коприна тихо каза:

— Струва ми се, че този е някой избягал роб, но се укрива.

— Да не е главатар на разбойници? — попита плахо островитянинът. — На нас ни дотегна морски разбойници да ни грабят и отвличат...

— Не. Този ми прилича на латински технитар, който се е заселил в пренията на барона си и там получава по-голяма плата от тая на местните люде. Много харчи. Видяхте ли как беше облечен? Може ли ромеец днес да носи си такива дрехи? От данъци ще ни разсипят. За сгради и градини, за строеж на крепости и кораби, за минаване по мостове... Остава да плащаме данък и за въздуха, който дишаме... — изръмжа търговецът на зехтин.

— Тука не чух един човек да се похвали с нещо! — каза весело сириецът и наля на всички от новата кана хиоско вино, което кир Григорий услужливо се притече да донесе.

— Аз се разорих, като продадох житото си на по-ниска цена, отколкото струва добивът... — промълви като на себе си някакъв земевладелец от аркадиополския край. — А сега тук станах кърпач на обувки. Но и еснафът се мъчи да ми подлее вода, защото не съм от тукашните...

— Аз пък съм от тукашните, но сега съм без работа... — въздъхна един красив момък с лице на древно изваяние. — Наклеветиха ме, биха ме с камшик и ми отнеха правото да работя в сдружението. Бяхме се скарали с някакъв атирец за една девойка, затова той излъга пред епарха, че продавам сапун с по- малко мазнини...

— Ами ти защо не го наби, глупако? — се изсмя сириецът.

— Нали знаеш, че друго правосъдие няма днес? Ако го е било страх от тебе, не ще е посмял да те клевети...

Всички дружно се изкикотиха.

— И аз дирих правосъдие пред моя барон, Рене д'Арл, защото ми отвлякоха годеницата, но после се разбра, че той самият бил пратил да я откраднат...

— Мина времето, когато рицарят можеше да каже, че душата му принадлежи на Бога, животът на краля, сърцето на дамите, а честта остава за него... Днес душата им принадлежи на златото, животът и сърцето — на грабежа, а чест дали е останала?

— Така беше. Но сега, откакто управлява Анри и почнаха да дават високи служби на ромейските архонти, малко се поизмени. Има повече правда... — благоразумно се намеси търговецът на зехтин.

— Каква правда искаш от чиновници, които си закупуват службите на наддаване. Нали после трябва да си изкарат дадените пари? От чий гръб? Нали пак от нашия? Кой яде ечемичения хляб? Архонтите ли? Кой се превива под бериите? Бароните ли? За всичко се граби простият народ. Той храни, превозва безплатно пътуващите велможи, па били те ромеи или венецианци, или ломбарди... Той подковава безплатно конете им, той купува оръжията за стрелци и копиеносци, той гладува, за да издържи дуксове и катепани, прахтори и протокентарси, конетабли и... дявол знае още какви са се навъдили там тунеядци...

Всички се обърнаха към новодошлия, който едва седнал и поръчал виното си, се бе намесил в разговора. Никой дотогава не бе го виждал в таз кръчма. Наречието му беше чисто гръцко, но изговорът по-особен.

Гостите един по един почнаха да се разплащат и да се изнизват, като хвърляха плахи погледи наоколо. Бяха попрепили и доста развързали езиците си тази вечер...

Навън пазарът все още беше препълнен с купувачи и търговци, които продаваха стоките си на открито. Всеки крещеше и предлагаше хиоска мастика, руски кожи, анадолска вълна, платове от Тоскана и Фландрия, български восък, лен от Шампан, боруйска пшеница и източни благоухания...