— Какво има? Какво се е случило? Какво става? — викаха всички тревожно, блъскаха се един в друг, диреха със сънени ръце оръжията си, препъваха се във въжетата на шатрите.

— Сърбите! Сърбите нападат! — се носеше изплашен глъч.

В мрака настана небивал смут. Всеки се спусна напред, дирейки врага, сулици се кръстосаха, мечове звъннаха в грозната тъмнина, шатри се събориха на земята, стенания и проклятия изпълниха нощта. Битката трая близо три часа, без да се изясни откъде е дошъл неприятелят, без да се разбере на чия страна клони победата.

Когато на другия ден зората вдигна румено чело над бранното поле, съюзените войски на българи и латини останаха поразени. Всички убити бяха само латини и българи. Нито един сърбин. Какво значеше това?

Те бяха вдигнали оръжие един срещу други. Кой ги бе подвел? Как с бяха стигнали до този позор — да се избиват взаимно? Никога не можа да се установи истината. Все пак ясно беше, че враговете не губят време. Среднощната тревога бе нагласена от сърбите чрез подкупени лица.

Защото през същия час се случи нещо още по-страшно и неочаквано. На път за Ниш Стрез настани войските си на стан в полето край стените на Скопие. Тъкмо бе седнал в шатрата си за кратка закуска,когато му известиха, че в стана е пристигнал архимандрит Сава, благочестивият брат на великия жупан Стефан.

Стрез махна с ръка да доведат госта. Причака го пред входа на шатрата, целуна му ръка, покани го на трапезата си. Напразно архимандритът употреби всичкото си красноречие, всичките си доводи, всичките си молби. Стрез остана непреклонен.

— Късно е вече, свети отче. Походът не може да се спре, Стефан трябваше да му мисли, когато ни изненада в гърба и отне земите ни, когато не можехме да се защищаваме. Сега защо бяга от откритата бран?

— Ала ти помагаш сега на Борил, на узурпатора... — каза меко Сава, — а забравяш колко братски те прие Стефан, когато Борил искаше на всяка цена да му предадем главата ти. Защо ни отвръщаш с черна неблагодарност? Не се ли боиш от божията правда?

— Това са наши вътрешни разправии, свети отче. Днес се караме, утре се сдобряваме. Не се месете в нашите работи, тъй както и ние не се месихме, когато Вълкан изгони с помощта на венгрите Стефан и несправедливо зае място го му на престола. А какво стана после, когато Стефан си възвърна държавата и престола, щом венгрите загубиха първата си мощ в земята ви? Нали ти сам помогна на Вълкан и Стефан да се сдобрят като братя? Е добре, и ние с Борил сме като братя, от сестри деца.

— Това ли е последната ти дума, Стрезомире?

— Друго няма какво да кажа на великия жупан. Ще се срещнем с него на бранното поле... Там може да си поприказваме, ала другояче. Сулиците ще си кажат думата...

Архимандритът вдигна очи към небето, скръсти смирено ръце в молитва. Устните му зашепнаха:

— Свети Симеоне, свети татко мой... Опомни безумника, дай му добра водя и просветление...

Севастократорът продължи шумно и лакомо да гълта суровото месо, смесено с подправки, козето сирене, опечените на жаравата вардарски мрени.

Навън лумнаха първите вечерни огньове край стана. С гърлести смехове войскарите вечеряха край шатрите, стягаха се за бран, лъскаха и точеха оръжия, събираха сено и храна, мажеха лъковете си с мечешка мас.

Архимандритът си взе сбогом. Побърза да замине. Сякаш знаеше какво ще се случи през нощта и не желаеше да бъде замесен в грозното дело.

Към третия час след полунощ лека сянка се плъзна в шатрата на севастократора.

И на разсъмване, когато блюстителите протръбиха първи знак за разбуждаме, страшна вест накара всички бранници да се струпат на купове пред шатрата на Стрез.

Севастократорът лежеше на ложето си, потънал в кръв. В гърдите му стърчеше дръжката на забита кама.

И както преди седем години мълвата разнесе чудната вест: „Свети Димитър уби цар Калоян!” — сега избухна вик за ново чудо: „Свети Симеон убил севастократор Стрез!”

И стана най-невероятното и позорно дело.

Вместо Борил да си възвърне заграбените от сърбите земи, ломбардите заеха Просек, а епирците Скопие.

Нови земи се отделиха от българската държава.

Ала не трая дълго радостта на Михаил Епирски от тоя негов неочакван успех.

Много скоро след тържественото му влизане в Скопие, когато на връщане от Девол се бе отбил в новопревзетата Арбанашка земя, една нощ, когато лежал, потънал в дълбок сън край рамото на жена си, неверен слуга забил камата си в гърба му.

И пак се разнесе навсякъде стоуста мълва: „Свети великомъченик Георги пробил с копие коварния ромеец!?

Глава XXIII

Влажните и студени ветрове, които духаха зиме откъм Мраморно море, бяха утихнали. Пролетта дойде по-рано и поръси с нежен цвят кипналите в буйна зеленина крайбрежни градини. Небето се избистри в свежа синева. Босфора се изпълни с галери и триреми. По площадите, край портиките продавачи нагласиха сергии, отрупани със стоки.

Байулата се премести от зимната спалня в лятната, цялата изработена от порфир, бял карарски и зелен тесалийски мрамор. Двойни врати от пъстроцветно стъкло извеждаха към широката тераса, която продължаваше в дълга галерия с отворени аркади. Под тях се снишаваше чак до морето кипарисова градина.

Беше необикновено топла пролетна вечер, пълна с нега и копнеж. Мария разтвори стъклената врата, излезе на терасата. Вдъхна дълбоко морски въздух. Далече насреща блещукаше светлинки от Златния град, ширно разпилян по малоазийския бряг.

Долу откъм тъмните кипариси се издигна тиха песен. Сребърни звуци от цитра звъннаха в синята тишина. Млад глас запя химна на императрицата на Константинопол. За мощната байула с нежна ръка и кораво сърце. За господарката на соколите, конете и загарите, бляна на всички трубадури...

Мария сви вежди. Отдръпна се от перилото, на което се бе облегнала, остана в сянката на една колона. Самота и скръб, неутолима жажда по родната земя, по родния Хем, копнеж по Радул я прекосиха като огнена треска.

Топлият глас на провансалския трубадур раздипляше сънни приказки, неизречими копнежи, затихваше в потулена скръб...

Кулите на Влахерна бяха препълнени със златотъкани платове, пурпур, хермин и жълтици. Доходите на ширната империя се вливаха всеки ден в хазните като златен поток. Всичко, до което тя се докоснеше, беше само коприна, яспис и порфир, скъпоценен камък, сребро, аксамит и слонова кост...

А как пуст и дотеглив бе разкошът наоколо, когато човек се разхожда сам и печален из безбройните огромни зали — празни, блеснали в студеното сияние на скъпата си мозайка, — когато младата кръв копнее по неизживените сънища!

Песента затихна. Долу, където свършваха градините на двореца, морето се разбиваше на брега с безброй ситни белопенести вълни. Звездното небе тръпнеше далечно, в спокоен равнодушен блясък. През протока лъхаше вятър от южната земя, наситен с топлина и чудни непознати ухания.

Откъм спалнята се мярна гънка тъмна сянка. Одет викаше с тревожно радостен глас:

— Гончии! Гончии пристигнаха преди малко! Мадам... Мадам...

Тя диреше навсякъде господарката си. Мария се спусна. Сърцето й заби в безумна надежда. Бяха пристигнали вести. Откъде? Какви? Най-сетне нямаше ли нещо да среже равното безразличие на дните й?

Когато понечи да отдръпне пурпурната завеса, за да изтича по-скоро към триклиниума, където главният доместик приемаше гончиите, тя внезапно застана като вкаменена на мястото си. Одет също трепна изненадана и сведе чело в дълбок поклон.

— Сир Анри!

Тъй радостно прозвуча дълбокият, нежен глас на Мария, че дори самата тя се удиви от него. Но веднага неволното ликуване, трепнало във вика й, се промени в дълбоко безпокойство. Тъй застарял, тъй съсипан изглеждаше императорът, сякаш бяха минали десетки години, откакто не бе го виждала. Колкото и да бе сърдечна и топла усмивката на очите му — щастливи, че най- сетне я виждат, — Мария не можеше да се измами. Нещо се бе случило. Защо той се връщаше от похода тъй бързо и тъй внезапно? Тя кимна на Одет да излезе, отправи се към Анри, който стоеше все тъй мълчалив и неподвижен до прага, пребледнял, неузнаваем. Подаде му ръце. Бързо и леко го целуна по челото,