След пизанците тя прие делегация от най-видните ромейски патриции.

Докато херолдите известяваха знатните имена на всекиго поотделно, Мария си мислеше: „Венецианците и генуезците няма да протестират за новите привилегии на пизанците, защото им обещах да ги подкрепя в борбата им против папския легат.”

В това време пред нея вече свеждаше чело ромеецът Теодор Врана, съюзник на латините.

С наскърбен глас той извести, че въпреки всички напомняния на императора, кардинал Пелагиус отново е хвърлил в тъмница, оковани в тежки вериги, трима ромейски епископи.

— Ние предпочитаме да се изселим в Азия, вместо да търпим по-дълго това потъпкване на съвестта ни. Като последен опит ние написахме това изложение до негово светейшество папата. Затова молим вашето застъпничество пред Рим за нашите права.

Мария обеща да препрати молбата им до Инокентий заедно с препоръка за справедливост. След това извести на делегатите, че на следващия ден ще чака съпругите им за втора закуска.

Ромеите се оттеглиха очаровани. Ала едва бяха заглъхнали стъпките им по скъпите мрамори на кубикулумите, когато с най- голяма бързина пред бронзовите врати на Буколеон спря кочията на кардинал Пелагиус. С гневни стъпки той развя моравото си расо из многобройните ротунди и галерии, като помоли веднага да бъде приет от байулата.

След като го остави да почака четвърт час, Мария заповяда да го поканят в частните й приемни. Дочака го права, застанала до работната маса на Исак Ангел с любезна усмивка на устните. Като зърна легата, тя се отправи към него и му целуна ръка, след това му посочи едно кресло от аксамит, везан със златна сърма. А тя сама седна край масата.

— На какво дължа това приятно посещение, монсеньор?

Кардиналът овладя за миг гнева си.

— Научих се, че преди мене тук е била приета делегацията на ромейските първенци, мадам.

— Не са ви измамили, монсеньор.

Той я изгледа с блеснали в лютина очи.

— И те са ви предали някакво оплакване до негово светейшество, което вие сте приели да подкрепите?

— Това е самата истина.

Испанецът пламна. Мургавото му лице се изпълни с тъмна, гъста кръв.

— Вие няма да сторите това, мадам. Аз няма да допусна да бъда оклеветен несправедливо пред консисторията.

Мария се изправи. Кардиналът също скочи.

— Монсеньор... Преди всички вие няма да бъдете оклеветен, защото всички оплаквания в посланието отговарят на истината. И второ, за последен път ви предупреждавам, че няма да допусна изселването на нашите лоялни поданици поради вашите излишни строгости. Не по този начин гърците ще се привлекат към римската църква. С насилие никога нищо не се постига. Дайте им време. То ще работи във ваша полза. А посланието на ромеите още утре ще замине с една венецианска галера за Рим. Защото аз дадох вече обещанието си.

Кардинал Пелагиус прехапа устни. Зад полузакритите му клепки трепна зловещ огън. Той бавно сложи ръка на гърдите си, леко се поклони.

Мария остана права и неподвижна край масата на василевсите.

Следобед, придружена от Йоланта и Адел, тя посети болницата, основана през първата половина на XII век от император Иоан Комнин. На входа я посрещнаха двама началници лекари заедно с всички жени помощници и прислужници. Мария обиколи всички отделения, разпита болните как ги гледат и лекуват, дали са доволни от храната и чистотата, дали имат някакви желания да изкажат... Тя се спираше край леглата на тежко болните, слагаше милостива десница по пламналите им чела, насърчаваше и утешаваше. За всекиго имаше скъп дар и блага дума. Някои се осмеляваха и целуваха тънката хубава ръка, изричайки благословии.

От съседното старопиталище бе пренесена една болна жена, която изживяваше последните си дни. Намерили я измръзнала по друма за Силиври. Къде е отивала, за какво се е била запътила — никой не знаеше. Най-напред я отвели в старопиталището, ала когато немощното й тяло не могло да се съвземе от студа, пренесли я в болницата.

Тя лежеше със склопени очи, извърнала глава към стената. Един от лекарите леко я побутна.

— Ефросина...

Болната помръдна, обърна се. Като видя знатната патрицианка, застанала до леглото й, тя се помъчи да прикрие грозотата на разпилените си сиви коси, закри с ръце страшната мършавост на врата и плешките. Погледът се избистри, слаба багра покри жълтото й сухо лице. Само едрите пъстри очи напомняха прецъфтяла голяма красота.

— Какъв подарък искаш за Великден, драга приятелко? — попита ласкаво Мария и погали ръцете й.

Ала тя не отговори. Мария повтори въпроса си и проследи взора на жената. Тя гледаше с широко отворени очи десницата й.

— Откъде имаш този пръстен? — попита жената и посочи изумруда на пръста й. Хлътналите й гърди се издигаха в тревожно вълнение, равнодушното й лице се бе внезапно оживило.

Лекарят се наведе над нея и пошепна:

— Императрица Мария стои пред теб, Ефросина.

Болната се дръпна назад, сякаш докосната от мълния.

— Дъщерята на Иваница... — пошепнаха бледите й устни. Тя впи очи в лицето на байулата. Сякаш пред нея стоеше нежит, призрачно видение...

Далечен спомен изплува в паметта на Мария.

„Не искам да нося пръстена на хетерата Ефросина...” — бе казала , Целгуба. А по-рано още като малко момиче тя бе чувала Йоан и Добромир да се разговарят за чудното бягство на баща й от Константинопол...

Тя забрави всичко наоколо си. Сълзи задавиха гърлото й. Със замъглени очи тя отново погали ръцете на болната,след това косите й.

— Да... Дъщерята на Иваница... Помниш ли го, Ефросина?

В този чужд град само тази умираща жена виждаше в нея не могъщата байула, а Калояновата дъщеря.

— Кажи... Какво желаеш, Ефросина? Всичко бих сторила, за да ти доставя малко радост...

Болната се усмихна, поклати глава. Една сълза бавно се спусна по лицето й.

— Нямам какво да желая вече...

Мария бързо извади изумруда от пръста си.

— Искаш ли го?

Ефросина целуна ръката й и след това полека я отстрани.

— Той е твой.

Вълнението, щастието внезапно я изтощиха. Тя се отпусна на възглавието, тежко дишаща, затворила очи. Носът й се изостри синкаво-блед.

— Едва ли ще изтрае до вечерта — пошепна лекарят, като впи любопитно очи в императрицата, без да може да отгатне тайната й.

Йоланта се докосна до младата си вуйна.

— Време е да ходим.

Мария с мъка се откъсна от леглото на старата хетера. Заръча да се грижат за нея с извънредно усърдие и да съобщават всеки ден за състоянието й.

Навън ги облъхна свежият зимен въздух, копитата на конете звънливо отекваха по едрите плочи, огромна тълпа загради кочията. С любов и преданост ромеи и латини приветстваха императрицата. Стражите едва пробиваха път. С лек галоп конете поеха пътя към Влахерна. Йоланта непрестанно чуруликаше, гледаше с наивен и весел взор ликуването на минувачите, пъстротата на големите улици, от двете страни на които се издигаха многокатни дворци с аркади и тихи градини или дюкяни, препълнени със скъпа стока. Ала Мария не можа да проговори нито дума, нито една усмивка не можа да разведри лицето й. Спомени из детинството, из хубавите дни, когато Калоян се връщаше от дълга бран и я питаше може ли позна какъв дар й е донесъл, изпълваха сърцето на Мария. Морно и тъжно тя вдигаше от време на време ръка за поздрав. И тази загадъчна скръб, това смирено безразличие подкупваха сърцата на всички. А из града се беше вече разнесла мълвата за кавгата с кардинала.

Дълго се тълпиха пред Влахерна людете да славословят и приветстват своята чудна василиса. Не, такава жена не бе сядала дотогава на престола на „Света София"...

В това време Мария бързо сваляше наметката си в преддверието на своите покои.

Преданият Валентин, който се бе върнал от пленничество в Търнов, пое дрехите й.

— Пристигнаха ли гончии от България?

— Още не, мадам.

— Това е Константиновият стълб... Сто стъпки висок, издялан от порфир. В основите му бе закопан древният Паладиум на троянците, който Еней някога бе занесъл в Италия, а стълбът бе пренесен от Аполоновия храм в Рим. На върха бе поставена статуята на Хелиос от Илион, но главата му бе заменена с тая на Константин Велики... А при Паладиума бе закопана частица от честния Христов кръст...