— Ромеите са ваши лоялни поданици и не бива да се оставят без подкрепа — каза тихо Мария. — Нима кардиналът не знае, че може да бъде господар на телата им, ала не и на душите им?

Тя въздъхна и отправи взор към далечината. Столицата на рицарите храмовници бавно никнеше из бляскавата мрачина на сребърното море като безплътна приказна сянка. Свежият ветрец развяваше булото й, което трептеше като криле на пеперуда. Тънката й снага бе облечена в бледолилав сатен. Ръкавите, които се подаваха под рубата, бяха извезани със сърма на дребни кръгчета, а на лактите имаше ивици от сива пухкава кожа.

— Стана хладно, мадам — каза Анри и обви раменете й с теменужна наметка от аксамит. — А на мене разходката повлия чудесно. Никога не съм се чувствал тъй бодър. Огладнях страшно...

— Това е невероятно, господа — извика Луи дьо Шател. — Императорът съобщава, че е гладен! Никога досега не ни се е случвало да чуем подобно нещо! Няма да забравя как той два дни не сложи нищо в уста, когато Биандрате затвори портите на Тесалоника пред носа ни... За войниците нямаше никаква храна. Напразно бароните го молеха да подкрепи поне с дребен залък силите си. „Дорде не се намери храна и за последния от сержантите ми, аз нямам право да сложа нищо в уста” — отговаряше той. И устоя на думата си, без да се оплаче нито веднъж, без да ни остави да забележим, че гладът го измъчва.

— Стига, Луи — каза весело императорът. — Вашите хвалби са ми дошли до гуша. Гдето седнете и станете, говорите само за мене, за моите подвизи, за моите качества. Ставате непоносим! — И той весело изгледа своя предан до смърт рицар.

— Защо, нека разправи още нещо за вас, сир — помоли Мария.

Съпругът на Белослава отвори уста да разкаже нещо, ала Анри пресече словата му:

— Вместо да ме хвалите, Луи, по-добре бихте сторили да ми приготвите тази вечер моето любимо питие. Не бих се отказал от чаша „Море". Вие сте му най-добрият майстор. Никой не умее да му слага такива подправки като вас. Не забравяйте, че тази вечер всички сте канени на вечеря у нас.

— Чашата „Море” ще приготвя, монсеньор, и ще ви я изпратя, ала простете, за вечеря бих желал да бъда освободен от тази висока чест — каза Луи дьо Шател.

— Защо? — попита загрижено Анри.

— Съпругата ми, монсеньор... Вие знаете, ако не се не лъжа, че Белослава дьо Шател напоследък не може.

— Да, да... — избърза императорът. — Знаем много добре. Предайте моите поздрави на благородната дама. Пожелавам й да прекара по-леко тия дни, за да може след...

— След шест месеца, монсеньор...

— Да. След шест месеца да ни дари с един хубав и храбър млад потомък на рода дьо Шател.

Гласът бе любезен и топъл. Ала все пак някой можеше да долови лека сянка в него.

Императорът потули въздишката си и внезапно промени разговора:

— Странно е, че напоследък имам копнеж само по нашенските гозби... Печена мечка, поляна с оцет, супа от паун, сушени дюли от Орлеан, круши Сен Жан, ябълки от Оверньи и особено лебед... Лебед от Валансиен!

— Ненапразно монсеньор е роден във Валансиен, Долината на лебедите... — каза Жан дьо Френ. — Ала кълна се в копието на свети Яков, че едва ли някога през живота си е срещал по-дивен лебед от нашата хубава хемска царкиня!

Рицарите и дамите избухнаха в дълъг весел смях. Конон дьо Бетюн не се стърпя, грабна виолата от ръцете на трубадура. Галерата наближаваше с изумителна бързина към острова.

В далечината се очертаваха стройните черни силуети на трите вятърни мелници на пристанището.

Кунда се хвърли с радостен лай към своята любима господарка. Ала Мария леко и небрежно я погали, след това се отправи към покоите на императора.

Анри остави пергамента, който четеше, отиде насреща й, целуна ръката й, отново взе разгънатия лист.

— Новини от България!

Мария трепна. Топла вълна обля лицето й. След това стана съвсем бледа.

— Идущия месец тръгваме за сръбския поход... Всичко е готово. Чакат само да съберем войските си.

— Друго?

Анри я погледна, подаде посланието.

— Поздрави. Добри пожелания. Всички са здрави. Какво друго бихте желали да узнаете?

Тя не отвърна нищо. Хвърли поглед връз свитъка от телешка кожа.

Какво ставаше с Радул, дали бе вече пуснат на свобода? Какво правеше Добромир? Илийца... Георги... Продан... Или се бяха примирили, безсилни, отчаяни... Какво ставаше с Иоан- Асен? Какво мислеха сега да правят?

Тя подаде свитъка на императора.

— Някаква вест за леля ми — царица Елена?

— Да пишем веднага, ако желаете. В следното си послание ще запитам за нея. Ако има нещо друго да ви интересува?

Той я погледна дълбоко в очите.

Лицето й бе ледено бездушно. Гласът прозвуча кратко:

— Не. Благодаря, сир.

Тя полека се отправи към дъгосводните прозорци на еркера. Кунда безшумно я последва, притисна муцуна до коляното й, сякаш усетила с преданото си сърце спотаената скръб на своята господарка.

Кротък вятър леко поклаща листата на сребристите маслинови дръвчета и стройните неранзи. Дълга искряща пътека бразди спокойно дишащото море. Едрите трендафили излъхват знойни ухания, които се разливат на широки вълни, нахлуват в затихналите зали, карат сърцето да бие в тих и тъмен копнеж.

Глава XXI

Одет влезе на пръсти, тихо отмахна завесите на прозорците. Бледото зимно слънце посипа с игриви блясъци златната мозайка на тавана, в средата на който бе изкусно изработен голям кръст от зелено стъкло, оживи багрите на дребните цветни плочки, които в ъглите на стаята рисуваха четири орела, а пред леглото представляваха многопъстър паун.

Мозайката по стените бе закрита по латински обичай с плат: златовезан на рози и звездички, с ивици малиново кадифе, прекарани три педи над пода.

След това Одет премести трисвещника от малката масичка до леглото на обикновеното му място върху скрина. Свещите бяха почти съвсем догорели. Тя вдигна книгата, подвързана с алена кожа и сребърна лента, разгледа ситния прекрасен ръкопис, изящните миниатюри и поклати глава.

Императрицата пак бе чела цяла нощ притчи и повести. Затова сега тъй тежко и непробудно спеше. Ала тя се мамеше. Мария следеше с полуотворени очи всяко движение на демоазелата. И когато я позова, Одет се стресна и уплашено се извърна.

— Нотър Дам дьо Влахерн да ви дава здраве, господарке!

— Добро утро, Одет. Аз пак се успах, А днес има доста работа...

Откак Анри бе заминал за сръбския поход, той бе оставил като своя наместница Мария. И сега байулата (регентка) трябваше да ръководи всички държавни работи, да приема посланици, да урежда спорове, да председателства държавния съвет, да подписва закони, да отговаря на писмата на чуждите владетели...

Изведнъж Мария отметна сребровезаната покривка, прибра с две ръце тежките си плитки, хвърли връз нощната си руба от лека синя коприна широка ленена наметка, отиде в съседната баня от зелен мрамор. Нищо не й бе тъй дотегнало, както церемониалът, особено сега, когато към пищните нрави на ромейските василевси бе примесен и строго спазваният канон на западното дворянство. А тя трябваше да се подчинява и на двете.

— По-скоро, Одет!

Първата придворна удари гонга и веднага в стаята влязоха останалите дами. Мария им подаде ръка за целувка и зае мястото на креслото си в съседната гардеробна.

Седалото бе от червен марокен, бродиран със златни слънца, птици и кръстчета — девиза на фландърския дом. По края се спущаха дълги копринени ресни, закрепени със златни гвоздеи. Една от демоазелите подаде гребен от слонова кост, чиято дръжка бе красиво изработена в тънки фигури: цветя, грозде, звезди. Други три разплетоха великолепните коси, които падаха като искрящо покривало чак до земята. Петата завързваше около глезена на крака корделите на брокатените сандали. Друга държеше огледалото пред нея. Кунда легна пред козете й, докато Дафина и Одет приготвяха одеждите й.