Това бе Мария. Тая, на която в този миг завиждаха хиляди жени. И все пак най-нерадостната жена на тоя свят...

Все по-гръмко и тържествено се разнася навън звънът на безбройните константинополски камбани...

Глава XX

Императорската галера се завръщаше към Родос.

Към острова на слънцето, розите, мрамора, смокинята, където Анри бе пожелал да прекара в самота и почивка първите месеци на своята женитба. Равният плясък на 312 гребла разлюляваше дълбоката тишина на кроткото тъмносиньо море, набраздено със сребърни светлини. Бяха ходили на разходка до едно от малките съседни островчета и сега бързаха да се приберат, защото Анри очакваше всеки миг вести от Борила. Макар че бе решил да се отмори, да забрави за късо време своите безбройни тежки грижи, все пак той не можеше да остане съвсем чужд към далечния, глух подземен тътнеж на подготовката за страшната бран.

През 1213 година западният християнски свят кипеше във военни приготовления. Положението на всички народи бе станало непоносимо. Всеки имаше по някоя верига да разкъса или дълголетен блян да изпълни, или чуждоземен натрапник да изгони, или пътеката на нови посоки да издири, Филип Август, кралят на Франция, желаеше да изгони англичаните от своите земи, Фландърският граф Фердинанд, прекомерно забогатял, прекомерно възгордян, желаеше с помощта на англичаните да се освободи от васалството си към френския крал и да отмъсти за грабежа и разрушенията, които предната година фръзите бяха направили в земите му. Двамата нови съперници за алеманския престол, Отон и Фридрих, трябваше най-сетне да разрешат с оръжие в ръка своя спор. Градовете на Ломбардия и генуезците бяха на страната на Отон, А Пиза, Монферато и Есте защищаваха Фридрих. Бургундският херцог, Гуалтие дьо Сен Пол, херцогът на Лотарингия, баварският херцог, граф Салисбъри, граф фон Теленбург и лимбургският херцог бяха с Иоан Безземни и Отон. И в съдбовната битка, която се готвеше, Анри имаше близки и от двете страни. Съпругът на братаницата му Жана бе на страната на Отон и Иоан Безземни. Съпругът на сестра му Иоланта — Пиер дьо Куртене и д'Оксер — бе на страната на Франция. Ала екът на трескавите въоръжения в далечните страни край Северното море едва ли му причиняваше толкова грижи, колкото съдбата на собствената му държава. И край Южното море се подготвяше решителна бран.

Борил искаше да си върне от сърбите завзетите области. Пред свършените неща Михаил Епирски не обичаше да се противи. Борил и Анри бяха съюзници. Тогава нему не оставаше друго, освен да се присъедини към техния поход против Сърбия. Защото и от този поход хитрият ромеец можеше да извлече полза. Отдавна той бленуваше да възвърне гръцката власт в крайбрежието на Дукля. И Скутари бе първият от набелязаните за превземане градове. А сам Анри имаше желание да поиска от сърбите признаване на сюзеренството му, както винаги по-рано, великите жупани бяха подвластни на Константинополската империя.

Все пак тази бран не бе много желана от императора. Той трябваше по-скоро да изпълни едно от условията на съюзния си договор с българите. Затова сега чакаше с нетърпение вести от Борила. Дали Стрез и Михаил Епирски се бяха споразумели за подялбата на земите, дали венгерският крал не бе тайно в съюз със сърбите.

Ала всичко това не бе от някакво особено значение за съществуването и закрепването на империята. Много често вътрешните ежби между клира и разнородните управители му причиняваха повече безпокойства и досада. Походът против Сърбия бе повече важен за Борила, който виждаше в него начин да отвлече вниманието на своите вътрешни врагове и да се закрепи на престола. Една победа, връщането на заграбените от сърбите български земи само можеше още да смекчи ропота и ненавистта, която народ и властели хранеха към него.

Анри отпъди с досада тези мисли. И тук ли, и в тази чудна лунна вечер ли трябваше навсякъде да го преследват безбройните му грижи? Той махна с ръка. Отправи взор към младата императрица, която седеше мълчаливо край кърмата, облегнала лице на ръката си, загледана в живия блясък на вълните.

Нежност и обич стопиха сърцето му.

— Една песен, Конон! Една песен, драги, стари мой друже...

Конон дьо Бетюн се засмя. Отдавна старият трубадур не бе отварял уста освен за бранен вик или ловка реч на царски пратеник. Военните години бяха загрубили ръцете му, които бяха повече свикнали вече да държат копие и меч, отколкото виола или цитра.

— Нека Рено д'Оноа ни изпее най-новата си творба. Вчера го слушах в градината. Великолепна работа! На мен нито глас ми остана, нито изкусна ръка.

Трубадурът се смути. Пламна. Поиска да отрече.

— Не. Новата ми песен съвсем не е готова още. Ще ви изпея нашата стара бранна песен. Струва ми се, че императрицата не я е чувала още.

Мария извърна полека глава. Говореха за нея. За какво ставаше дума?

Трубадурът взе виолата си. Тя имаше широк врат, долната й част бе направена във форма на полукръг. Лъкът бе къс и извит.

Ah, amour bien dure d?partie

Me conviendr? fаire de la meilleure

Que onque fut aim?e ni servie.

[Ах, любов моя, раздяла тежка

ме чака с най-добрата жена, която

някога е била обичана и почитана.]

Гласовете на рицарите бавно почнаха да пригласят песента, която разгаряше кръвта им. Някога с тия звуци те бяха заминали за далечния кръстоносен поход. С тия слова на уста другарите им бяха оставили кости по планините и равнините на Антиохия, Никея, Хераклия.

— Нещо по-весело! — извика Анри. — Сега не искаме да си спомняме за бран и кръв... Рено, зарадвайте сърцата ни с новата си песен!

— Тя е посветена на императрица Мария — призна несмело момъкът.

— Великолепно! — плесна с ръце императорът. — Трябва непременно да я чуем, веднага!

Всички почнаха да молят и увещават трубадура. Мария въздъхна, след това се усмихна. Поклати глава.

— Изпейте я, Рено.

Галерата безшумно пореше затихналите, улегнали води. Всички отправиха очи към хубавия момък. Настана тръпно, затаено очакване.

Песента се разля като леко ухание под сребърната мрежа на звездите: в нея се говореше за сините очи на най-хубавата жена в света, за светлите коси на приказната царкиня, дошла от приоблачния Хем, за милостивото и благородно сърце на покровителката на тамплиерите, за смелата защитница на народните правдини... От бреговете на Нормандия до пустините на Саладиновото царство, от Алкантарадо, Триполи и Цезаря се носеше чародейната мълва за прелестната константинополска императрица...

Всички обсипаха певеца с възторг. Дамите забъбраха безкрайни похвали, рицарите предложиха да се даде песента на всички латински трувери, които да разнасят по пелия свят славата на господарката им.

Мария кимна с глава и благодари. Ала веднага мисълта й се върна към думите на трубадура. Смела защитница на народните правдини... Тя се обърна към императора:

— Какво става с молбата на ромейското население, монсеньор? Изпрати ли се направо до Рим?

В борбите между латинския и ромейския клир Мария неволно бе взела страната на онеправданите. Тя не можеше да понася суровия и безмилостен гнет, който кардинал Пелагиус упражняваше над беззащитните жители на Константинопол. Тя знаеше много добре от Борил какво значи притеснение и гонение, затова не искаше императорът да бъде гледан с ненавист и укор от преданите му поданици.

— Най-напред ще опитам да уредя техните недоволства лично аз, мадам, а после, ако и това не помогне, няма да ни остане нищо друго, освен да отнесем работата до самия папа Инокентий.

— Какво мислите да сторите? — попита отново императрицата.

— Щом се върнем в Константинопол, ще заповядам да се отворят отново църквите, които кардиналът затвори, и да се пуснат на свобода православните свещеници и монаси. Със своята непреклонност и високомерие кардинал Пелагиус по- скоро ще ги отдалечи от католическата църква, отколкото да ги привлече.