Глава XIX

Кървава жар гореше на заник, когато сватбарската глота зачу в далечината тънкия звън на всички камбани от манастира „Свети Стефан”.

Наближаваха. До Константинопол им оставаха само три левги. Мария въздъхна, погледна Белослава и се помъчи да се усмихне. Сякаш внезапно бе загубила цялата си смелост. Още малко, съвсем малко и тя трябваше да срещне мъжа, който щеше да й бъде съпруг.

Ерик Фландърски!

Име, което тя бе свикнала да произнася с омраза и гняв. А трябваше да свикне да го произнася с нежност... Сега, когато сърцето й бе препълнено с любов и копнеж по Радул... Това й се стори чудовищно жестоко. За миг се разкая, че се е съгласила да дойде. Отдалече всичко това изглеждаше по-лесно, по-вероятно. А ето че тя чувстваше като че всичките сили я напущат. Сърцето й бе прямо и чисто. И тя не можеше да мами. С какво лице щеше да срещне тоя, който бе враг на Иоан-Асен и приятел на Борила...

— Марийо... — пошушна загрижено Белослава. — Бъди бодра. Деверът постоянно те наблюдава. Не губи дързост.

Невестата изправи глава. Това бе последният път, в който тя си бе позволила да живее с вълненията на сърцето си. Отсега нататък трябваше да има вместо сърце късче мрамор. Нито радост, нито скръб не биваше да тревожи кръвта й. И тя се помъчи да нагоди връз лицето си маската, която никога вече нямаше да я напусне: безстрастна и учтива любезност. Дотогава, докогато...

Тя не смееше да мисли за тоя безумен миг. И не знаеше как би могла да го доживее: да види отново Радул в една България, която щастливо и свободно крепне под скиптъра на Йоан-Асен...

— Belle soeur, наближаваме! — каза развълнуван Йосташ.

Мария подаде глава от прозорчето. В далечината се очертаваше двойната могъща редица на високите назъбени стени. Зад яките четириъгълни кули се издигаха безбройните камбанарии, кубета, дворци. От време на време Босфорът се синееше с гъста светлееща багра, обграден от зелени китни брегове.

Някога и баща й бе пристигнал тук, безпомощен пленник.

И ето че тя сега идеше в този град, тъй опасен и мамещо красив, идеше като негова господарка и царица — ала и като негов враг.

Градът, тъй безумно желан някога от великия Симеон, далечната и заветна цел на великия бранен блян на баща й Калоян, лежеше покорен в нейните нозе.

А сега българска царкиня щеше да седне връз престола на „Света София”.

И тя не можеше да откъсне очарован взор от приказното видение.

Изведнъж в далечината се зададе голяма дружина конници.

— Императорът! — извика Йосташ. Подаде глава от прозореца, заповяда да се спре сватбената глота.

Наближаващата дружина също спря на двадесет стъпки пред тях.

Един конник препусна право към кочията.

Мария чака с високо вдигнато чело.

Сърцето й лудо се блъска. Но тя с нищо не издава вълнението си. Може би някое остро око би открило само едва забележимото треперене на ръцете й.

Анри скача от коня си, сваля аксамитената си барета, приближава до кочията, чиято врата двама сержанти са се спуснали да отворят, подава десница.

Мария се опира на ръката му, снишава глава и слиза.

— Добре дошли в Константинопол, мадам, нека Бог ви дава радост, здраве и почит между нас!

— Нека Бог ви пази, монсеньор!

Императорът полека вдига малката, тръпнеща ръка и навежда устни към нея. След това тържествено прегръща княгинята и я целува по бузата.

Двамата се поглеждат. Лека усмивка играе в очите на Анри. Не за пръв път той вижда тази гъвкава осанка, това царствено хубаво лице, тоя магьосващ поглед. И все пак той не се насища да спира очи върху прекрасната си невеста, весел и щастлив без мяра.

Българката, дъщерята на Иваница, варварската княгиня...

Всичко е забравено. За пръв път след дълго скръбно равнодушие кръвта му се събужда, сърцето му буйно жадува за радост и волност, за недопитите примамки на младостта...

Той се бе надявал да срещне една смутена, свенлива девойка. А се намираше пред едно спокойно, загадъчно лице, което разчупва чудната си невъзмутимост в лека, едва забележима усмивка. Очите й спират без удивление и възторг върху това благородно мъжко лице, чиято светла кожа е загоряла в непрестанни бранни походи, върху грижливо вчесаните му дълги кестеняви къдрици, върху тънката му, стройна снага.

Императорът е облякъл кремава туника, връз която е надянал сюрко от кърмъзен сатен, посипан със златите фландърски кръстчета. Къса наметка от тъмносин аксамит се вее на лявото му рамо. Връз копринената туника на дясното е извезан дребен бял кръст. На баретата му е натъкнато пауново перо. За колата му е закачен меч, изработен в Дамаск. Обущата му са от червена кордованска кожа. Този костюм, ушит според най-новата носия на Запад, бе приготвен във Фландрия и донесен заедно с другите сватбени премени, които той бе поръчал за себе си и невестата Никоя дама в Константинопол не би могла да види хубавия император, който обикновено не сваляше от себе си най-скромната рицарска кръстоносна одежда, тъй пременен, без да се заплени завинаги в него. Ала Мария е изпълнена само със спомена за две смели и живи черни очи и нищо друго не може да смути сърцето й.

Анри веднага чувства тънката преграда, която невидимо се издига между него и хубавата българка. И лек хлад смразява искрено пламналото чувство.

Конниците приближават, скачат от седлата. Императорът един по един представя членовете на своя двор:

Маршал дьо Вилардуен, великия виночерпец Ми лой дьо Брабан, барон дьо Френ, великия столник Мокер дьо Сент Менеулд, капелан Филип, оръженосците Хюг и Оливие, трима тамплиери, пажовете...

Йосташ отстъпва мястото си на годеника. Кочиите отново потеглят, обградени от бароните, следвани от блюстителите. Кочията, сменена в Катасирти, е великолепно нагиздена с бели трендафили. Теглят я четири чифта ярко-бели коне.

Крепостните стени са почернели от народ. И ромеи, и латини чакаха с еднакво нетърпение тържественото посрещане на невестата, защото Анри бе спечелил с благородното си и справедливо отнасяне не само любовта на своите едноплеменници, а и на завоюваните народности. Докато шествието минаваше надлъж по протежение на дълбокия ров пред стените, людете радостно размахваха ръце, кърпи, шапки, като надаваха гръмки възклицания и приветствия.

Невестата трябваше да влезе през влахернските врата. До деня на сватбата тя щеше да пребивава във влахернския дворец, където сега я чакаха всички най-видни представители на баронските семейства и ромейското патрицианство. След венчавката тя щеше да отиде заедно с Анри в Буколеон.

Преминават моста с дванадесет дъги, постлан с багдадски златовезани килими, под които тече буен поток от водите на Цидарис и Ворбизе. Портите са широко разтворени, окичени с венци и пряпорци. Мощен вик се издига от претъпканите с народ градски стени, на всички наречия се чува възторжен възглас:

— Вива! Зито!

Въздухът трепери от звуците на безброй барабанчета, флейти и тромпети. Преди да влязат в града, кочиите за миг спират пред портите. Годениците приемат благословията на висшия клир. Млади девойки отварят клетки с гълъби.

Мрежа от бели криле забулва небето.

Хор от триста души запява радостен химн. Буря от цветя обсипва кочиите, които бавно минават по окичените и отрупани с трендафил и дафинови клончета улици. Сержантите с мъка удържат огромните тълпи. Всички гледат с възторг и почуда хубавата млада невеста, която от време на време леко вдига ръката си или кимва с глава, шествието от шестдесет бели коня, които влачат по земята дългите си покривала от червен аксамит, пищно облечената свита...

В голямата зала на Влахерна (дворец в Константинопол) са събрани най-видните представители на останалите в Константинопол ромейски патриции, цветът на латинското рицарство, сродниците на императора. Наредени покрай колонадите от зелен мрамор и червен оникс, навъсени и бледни, младите високородни девойки чакат с присмехулно свити устни варварката, която Анри бе предпочел пред толкова изтънчени носителки на най-известните имена в света. Изправили високомерно глава, те мислят по какъв начин да покажат на дивата българка своето превъзходство.