Мария усеща как бясно дърпа коня под тясно стиснатите юзди. Натам! И тя го пришпорва към идващия враг. Ето оня с червеното перо. Тя вдига копие и го мята с всичка сила. Изтръпва. Перото все още се вее. Рицарят смъква наличника си и се усмихва със зла подигравка. Тя вдига щита си. Но неизвестна стрела стърчи трепереща в нашийника му. Гора от копия се изпречва помежду им. По тях се веят конски опашки. Кой е оня с големия щит и с кожената бяла дреха? Кавхан Цоко! Братът на Крумиш лети на коня си и вдига високо черното си копие. Водите на Тъжа и Арда, на Хебър текат окървавени... Шумят и плискат вълните... А къде беше Калоян? Калоян! Иваница! Къде беше цар Иваница преславни? Къде беше той? Още ли стоеше край Солун? Не... Той никога нямаше да се върне...

Мария се стресна.

Сълзи обливат лицето й. Свитите й пестници все още стискат поводите. Сърцето й се блъска чак до засъхналото гърло. Озърна се. Другарките й тихо спяха на меките губери. Стъпките на верни стражи равномерно отекваха край вратите. Навън плющеше проливен дъжд.

Къде беше? Какво се бе случило? Тя се огледа. Пак затвори очи, сякаш копнееше отново да види веещото се знаме със златния лъв, непознатия със сваления наличник, присмехулните очи, които пронизват като кинжал.

И изведнъж я пронизва острото чувство за действителността. Всички грижи, всички тревоги я връхлетяват отведнъж. Тя не беше вече дъщеря на Калоян, а невеста на омразния латинец. И отиваше в оня далечен град, сред чужди и ненавистни люде...

Склони уморено чело над преплетените си пръсти, подпря лакти на свитите си колене.

Андрианопол... Хан Баламир... Валент и Фритигерн... Кавхан Цоко, Крумиш и Рангаве... 378... 813... 1205...

Навън пропяват първи петли. Дъждът отшумява. Бледа дрезгавина оцветява слюдените прозорчета на кулата.

В Нике, в Аркадиопол, в Мосинопол, навсякъде цялото население биваше изкарвано пред градските порти на поправените и възстановени стени. Но следите на грозните разрушения не можеха тъй бързо да се възстановят. Равната Романия наистина се бе превърнала в „скитска пустиня”. Гола земя — без гори, без люде. С хоругви, с дарове и цветя ромеи и латини чакаха с горещо любопитство да видят новата василиса, императрицата на Константинополската империя. Само местните българи гледаха свъсени омайната девойка и не знаеха да се радват ли, или да скърбят, че дъщерята на Иваница става царица на ненавистните чуждоземци.

Споменът за Ромеоктон, за изтребителя на латините, оживяваше в повести и измислици, в мълви и небивалици.

И нямаше човек, който да не потръпне пред хладните и властни очи на българската княгиня — очите на Йоаница...

Оставаха още два-три дни до пристигането на невестата. Анри изживяваше последните дни на вътрешната си тревога. И двете му женитби досега бяха плод на политически условия. За дъщерята на Монферато той се бе оженил само за да смекчи обтегнатостта между Константинопол и Тесалоника, за да може чрез роднински връзки да укроти недоволството на ломбардския вожд. Все пак той не можеше да се оплаче от бедната Агнес

Монферато, тъй кротка и благовидна, отнесена тъй рано от безпощадната смърт. Ала ето че и сега за втори път той се виждаше принуден да се ожени за непозната, съвсем чужда мома, за която никога не бе помислял. Само за да закрепи разклатената си империя, за да се подчини на волята на върховния господар на света — папата.

Дъщерята на Иваница!

Анри не можеше да свикне с тази мисъл. Макар че двамата му пратеници се бяха върнали с възторг и не намираха думи да нахвалят хубостта на невестата, все пак Анри изпитваше някакво непреодолимо отвращение. Да се ожени за българка... За княгиня от племето, което беше тъй жестоко унизило тяхната рицарска чест. Споменът за Адрианопол гореше сърцето му като неизлечима рана. Нито победата над Борила при Филипопол можеше да измие това петно, защото бе победа над един негоден узурпатор, над една разнебитена войска, разпокъсана от вътрешни ежби и недоволства.

Господи, какво не бе длъжен да жертва един владетел за доброто на държавата си... И Анри се запитваше дали новата, съградена с толкова възторг империя, по-късно превърната в място за състезание на толкова честолюбия — дали тази Латинска империя заслужаваше великото му отречение.

И колкото повече приближаваше мигът на посрещането, толкова повече сърцето му се свиваше. Описанията не помагаха. Как щеше той, честният и почтен рицар, да приеме с открито сърце момата, която идеше към него като омразна натрапница, макар и красива, макар и с приказна зестра.

Мрачен и неспокоен бродеше Анри из грамадните зали на Буколеон, докато край него като насън сякаш минаваха и отминаваха засуетени люде, кичеха покоите на новата императрица, довършваха последните приготовления по тържествата.

Внезапно на Анри хрумна нещо. Той плесна с ръка челото си. Лицето му се проясни.

— Веднага при мене да се яви Конон дьо Бетюн!

След половин час протовестиарят пристигна запъхтян. Хвърли безпокоен взор към бледото, отслабнало лице на императора.

— Сир! Позволете ми... Ала по тоя начин няма да направите голямо впечатление на хубавата си невеста. Вижте се в огледалото. С какво мога да ви бъда полезен?

— Слушай, драги. Дойде ми на ум нещо. Това ще остане тайна само между теб и мен. Вземи от валета си най-обикновени дрехи и заръчай да оседлаят бързо един як, пъргав кон. Нали при бърз бяг оттук до Катасирти имаме половин ден?

Конон го гледаше смаян и не можеше да разбере.

Преминаха моста над река Регина. От укрепленията на Цурул, кацнал върху висок рид, се виждаха само куп развалини. Оставаше вече само един ден до бляскавия някога и богат град Силиври, а два — до Константинопол. Чувстваше се вече соленият лъх на морето. Великолепни летни дворци сред кипарисови и неранзови градини издаваха близостта на най- красивия град на света. Преминаха лагуната на Атира, прекосиха големия каменен мост, който я свързваше с втората лагуна на Регион. След тържественото посрещане в Силиври като последна почивка преди влизането в престолнината оставаше малкото градче Катасирти.

Тесните улички бяха препълнени с празнично облечени люде, неспокойно раздвижени, с цветя в ръце. Всеки миг се очакваше пристигането на сватбеното шествие. Всички камбани биеха звучно, с ликуваш ек.

В далечината по друма се вдигна прах. Блеснаха щитовете на конниците. Кочиите се очертаха, скъпо нагиздени, теглени от по шест коня. Тълпата се заблъска. Всеки се вдигаше на пръсти, всеки искаше да види, да зърне поне за миг невестата, за чиято неизказана хубост мълвата бе вече разнесла небивалици. Кочията на Мария спря пред дома на протонатара — виден и богат ромейски патриций. Всички се струпаха около портата на великолепния мраморен дворец. Всеки искаше да приближи повече от другите, да види повече от останалите. Сержантите вдигнаха високо във въздуха боздуганите, почнаха да ги размахват на всички страни. Тълпата отстъпи назад, сгъсти се в безпокойна навалица. Едва пробиха тясна пътека, за да мине невестата.

— Зито! Зито! — викаха ромеите.

— Вива! — надаваха викове латините.

Най-много се блъскаха двама души, които бяха успели да излязат на предно място. Особено по-слабият от тях, с дълги кестеняви къдри и голобрадо лице.

Един сержант размаха боздуган пред носа му.

— Назад!

Момъкът с кестенявите къдрици се направи, че не го чува, и отправи нетърпелив взор към кочията, която спираше точно пред него.

От нея слезе крехка гиздава девойка, с царствено чело и чародейни очи. Тя поздрави любезно и кратко напиращите люде, без да се усмихне с хубавата си загадъчна уста. Ала все пак в лицето й имаше толкова тихо благородство и затаена нежност.

Дъщерята на Иван Хубави...

Наистина по-голяма хубавица досега той не бе виждал.

Китка червен трендафил полетя към девойката. Мария вдигна очи, погледна към стройния мъж с тясно, обжурено от вятъра лице, леко се засмя и махна с ръка.

Докато императорската невеста остана няколко часа да си почине в Катасирти и да се приготви за предстоящото тържествено влизане в престолнината, бързоног кон отведе двамата странни посрещачи в буен галоп обратно към Златния рог.