До градските порти блъсканицата и навалицата бе още по- голяма. Конниците с мъка пробиваха път за шествието. Когато кочията минаваше край църквата „Света Богородица”, някакъв дрипав старец приближи, свали калпак, извика силно:
— Сбогом!
И изчезна в тълпата.
Белослава пребеля. Кръвта нахлу със страшна сила в сърцето й.
— Добромир... — пошепна едва чуто, отпусна се връз възглавниците и затвори очи. Сякаш бе зърнала видение от друг свят.
Кочията отмина сред викове и благословии, цветя и възклицания. Когато шествието излезе на открито, дълго време тълпите, застанали отстрана на друма, размахваха ръце и калпаци, мъчейки се да догонят, докъдето могат, заминаващата невеста. Сякаш чувстваха тайната й мъка, сякаш искаха колкото може по-дълго да й докажат своята обич. Защото те смътно догаждаха, че невеселото лице и затаената скръб в очите на девойката крият нещо тъмно и неизречено, което нито тяхната преданост, нито нещо друго на света би могло да изличи. И те се мъчеха да докажат с приветствия и насърчения колко съдбата и им е близка до сърцето.
Мария разбра това. Почувства го в трепетното стискане на попуканите им корави десници, в зачервените очи, в сгърчените им за плач устни. Народът не можеше да се измами. Женитбата, наложена от съюза на омразния натрапник, не можеше да бъде желана за младата мома.
Дъщерята на Калоян жертваше младостта си.
Глава XVIII
Навсякъде по друмовете се събираха тълпи от близките селища, които пристигаха с гайди и кавали, кошници с грозде, погачи, прясно убит дивеч и други дарове. Пътят бе дълъг и уморителен.
Преминаха Устето. Поеха друма, който криволичи между високите склонове, на бърдото, залесено с гъсти дъбови гори, и Етъра, който шуми отдясно, преминаха долината на Дряновската, после на Тревненската река и почнаха да се изкачват към Царева ливада, като заобиколиха стръмнината край „Стражата” все по посока към широкия боруйски друм.
Полека-лека чувството, че напуща дома на омразния натрапник и ненавистната мащеха, надви над смътната боязън пред очакващата я неизвестност и Мария почна леко да се усмихва, когато кочията спираше, и тя поемаше с радост скромните дарове на планинските овчари: младо сърне или див заек, или яребица. Спряха на почивка в Голямото падалище (страноприемница край пътищата) над Трявна, което се охраняваше от силна крепост, преди да поемат към Стария проход.
Пред портите ги причака войводата със сребърен поднос в ръце. Отрано приготвените дарове бяха драгоценни и красиви. Личеше, че местните люде са дали и мило, и драго, та да се съберат пари за такива скъпи неща. Мария огледа с внимателно око мършавите личица на децата, които подаваха китки от горски цветя, оръфаните сукмани на момите и усмивката изчезна от лицето й. Тя щедро отпусна кесия златици за дарове на изпращачите. При падалището на самия превал не се спряха заради силните и остри ветрове, които бръснеха темето на планината. Мария поиска да слезе от кочията и обгърна цялата околност с жаден, ненаситен взор. Етър блестеше и обгръщаше царевград Търнов като виеща се змия. Туловското поле се простираше, изпъстрено с многобройни селища, градини, лозя, заградено с шеметни върхове. Сърнена гора се зеленееше, покрита с гъсти дъбрави...
Напоиха конете от четирите буйни чешми при падалището. Поеха по древния римски път, настлан с четвъртити плочи, с каменни первази и улеи за изтичане на водите. Мария се качи на яздитния си кон, за да насити окото си с родните простори.
За последен път!
Крънската крепост се тъмнееше, кацнала върху висок рид, пред ширния град, обграден някога с мощни стени, от които бяха останали сега само купища развалини. Преминаха по Мирчови пътеки, край росалийското гробище, където почиваха костите на безброй юнаци, паднали в битка за родината против византийските пълчища, спряха да пренощуват в Атово падалище, причакани от крънския войвода, който бе засилил стражата на падалището, защото по тия места върлуваха разбойнически шайки и нападаха богатите кервани. Рано сутринта на другия ден великолепното шествие почна да слиза към долината, която се простираше между двете буйни рекички надолу към равното Тулово поле. От двете страни на боруйския друм се стичаха люде от околните села и паланки, поднасяха цветя и плодове, дивяха се на белите коне с лебедови шии, покрити с алено кадифе, на чуждоземните войскари с копринени туники и пера по шлемовете, ала най-много се притискаха да зърнат отблизо прекрасната мома, която яздеше гордия бял жребец и тъжно се усмихваше, като им махаше с ръка. Тази неприкрита печал беше същата, която изпълваше и тях, но която често започваше да се превръща в затаен гняв, готов да избухне в уречен час. И смътна тревога се свиваше в сърцата на изпращачите.
Къде отиваше тая девойка, при кого я изпращаше ненавистният натрапник? Каква орис я очакваше сред ония надменни вражи люде? Латините... Всеки изтръпваше само при мисълта за тях. И дълго следяха с широко отворени, смразени в почуда и уплаха очи бялата ръка, която им махаше отдалече. И забравяха да подхванат сватбената песен, която бяха длъжни да изпеят...
Шествието пое нанагорнището по Сърнена гора, пресякоха селищата Борилово, Дъбравите, преминаха брода на Тъжа при Змейовския пролом и в неогледното Боруйско поле поеха големия друм, който идеше от Белград през Средец за Адрианопол и Константинопол.
Препускаха кочиите по равния път, измит от лекия дъжд. Есента бе дала обилен плод. Людете поднасяха плодове, бели погачи и медени млинчета. Разливаше се обилно виното и ракията от пъстрите бъклици. Орехи и праскови, невиждано едри, караха латините да се дивят на плодовете на тая богата земя. Но колкото повече наближаваха границата с латините, толкова повече сърцето на Мария се свиваше и трепкаше като птиченце, хванато в ръката на ловец.
Белослава я наблюдаваше тревожно и се мъчеше да отвлича вниманието й, като сочеше чудни гледки: горите от грамадни орехови дървета, могилите от древни времена, остатъците от Еркесията... Но Мария виждаше разрушени стени, сринати бойници, селища, превърнати в куп развалини, виждаше прегърбените гърбове на парици и отроци, които ден и нощ мъкнеха едри дъбови греди за вътрешните пояси на зидовете, бакъри с вар и ситен пясък в тежка повинност за „град зидати” (повинност за градеж на крепости). Там бе минал огненият вихър на войната, която дръзките нашественици бяха разпалили вредом, където бяха минали, от Далматинската Зара до Константина града, от Долна земя до полите на Хем, алчни да завладеят чужди земи, ненаситни на имоти и владения...
По безкрайните ливади край Тъжа пасяха несметни стада. Отново кюпове и житници започваха да се изпълват с обилен плод. Дирите на разрушенията щяха да се заличат. Но ако имаше траен мир.
Залог за този мир беше Мария.
Людете поднасяха даровете си и гледаха с жал и мъка тази девойка, която беше изкупителната жертва за понесените безброй беди.
Когато Ерик Фландърски бе нападнал българските предели още дорде бе жив цар Иваница, всички тия краища бяха се превърнати в пустиня. Цялото население се бе оттеглило през хемските клисури навътре в страната и на дванадесет дни път не бе останало следа от жито, вино или ечемик... А когато изгладнелите рицари, които бяха дръзнали да навлязат през клисурите, за да дирят храна, се опитали да се върнат обратно, намерили проходите препречени. Българите от планинските селища се сбирали, нападали ги и избивали повечето от тях. Малцината оцелели латини едва се спасили, като изоставили конете си и се промъквали през кози пътеки и гъсти дъбрави.
Личеше, че бързо се е работило. Траповете с варта още не бяха зарити. Яките стени и валчестите кули на граничната крепост току-що бяха довършени. След сватбата между Анри и Мария, която щеше да скрепи мира между българи и латини, нямаше да бъде редно да се почне строеж на твърдини по установените с договор граници. Затова народът бе работил денонощно, под плясъка на камшиците, с проклятие на уста. И преди те бяха зидали градища и поправяли стари друмове бяха копали окопи и давали войска и оръжия, и оттогава те знаеха, че се борят, за да се спасят от алчните и ненавистни византийски бирници, а после — за да не пропуснат още по-алчните и жестоки латински завоеватели. Но сега пот обливаше делата им, дъхът спираше от преумора на устата им — за да крепят престола на своя притеснител Борил, на „злия законопрестъпник”, както го наричаха свои и чужди.