Момите се изсмяха и почнаха да шепнат. Хрътът скочи, почна да трие галено муцуната си в дрехите на Мария. Тя го потупа нежно по светлата козина, изпъстрена с едри кехлибарени капки. Рицарят взе от ръцете на Петкана лютнята и почна да я настройва.
— Искате ли песента за Ричард Лъвското сърце?
— Кой е бил той? — попита малката Марина, дъщерята на богатия златар Евтим.
— Засрами се — каза Мария, — може ли да не знаеш кой е бил Ричард Лъвското сърце!
— Ах, тогава трябва да ви разправя за него! — каза Луи дьо Шател. — Но неговите истории нямат край. Ще ви разправя само как той се спаси от пленничество. Но преди това ще ви изпея песента, която пяхме, когато преди десет години тръгнахме за кръстоносния поход от Венеция. Тогава бях съвсем млад юноша, но няма никога да забравя тоя чуден първи октомври...
Той опита още веднъж няколко пъти струните. Гласът му бе висок и нежен като на девица:
Adieu! Les dames de vaillanse,
Qu'il fait si plaisant accoler
En la guerre il faut aller...
Adieu, m'amour et ma plaisance,
Adieu, celle que dois aimer
Gentes demoiselles de France
Priez pour nous Dieu de coeur fin,
Car chez le peuple sarrasin
II faubra endurer sutfrance.
Adieu.
[Сбогом! Доблестни дами,
за нашата прегръдка тъй скъпи,
ний тръгваме вече на бран...
Сбогом, любов и радост моя,
сбогом, моя обична ти.
Гиздави френски демоазели,
сърдечно молете Бога за нас,
че страдания ни очакват да понесем
при сарацините. Сбогом.]
Дълго остана да звучи в магьосаната тишина гласът който очарова младите моми. Няколко чифта черни очи не можеха да се отделят от хубавите му руси коси, веселия светъл взор, тънката снага, благородното голобрадо лице. Сякаш най-мъчно се откъснаха палавите очи на Белослава.
Адио...
Дълго остана да звучи в магьосаната тишина последният звук на песента, чист и кристално звънък, изтъкан от възторг и копнеж.
Изведнъж всички зашумяха, надпреварвайки се да изкажат възхищението си. Прислужници внесоха грозде и ябълки, праскови и червени дини, държани в ледена вода.
— Искам да знам как крал Ричард се освободи от плен... — попита Мария. — Спомням си, че той бе един от най-любимите витязи на братовчеда ми Иоан-Асен...
— О, тя е чудна история на приятелство и вярност... — каза Луи дьо Шател. — Вие не може да не знаете, макар че сте всички тъй млади, за двамата прочути витязи на третия кръстоносен поход: Саладин, султана на сарацините, и Ричард, английския крал, когото наричаха Лъвското сърце заради безбройните му подвизи. Едва ли някога в някоя бран са се срещали двама противници, тъй равни по сила и юначество. След славните си победи крал Ричард се качил на своя английски дромон на път за родината. За зла беда корабът потънал близо до бреговете на Италия... Понеже Ричард не смеел да мине през земята на вечния си враг, френския крал, той поел пътя през Алемания. Макар че и там имал много врагове, все пак предпочел по-малко опасния път. За да не го познаят, той се преоблякъл като обикновен пилигрим. Ала необикновената му буйност го издала и той бил уловен в плен от войскарите на австрийския херцог, който не можел да му прости някаква обида при обсадата на Толемаида. От този миг се загубили напълно следите на краля. Някои казвали, че бил загинал при потъването на дромона. Други смятали, че все пак той се спасил от вълните, но къде се е укрил, къде е попаднал, по кой път е тръгнал, какво му се е случило, жив ли е, или мъртъв — никой не можел да каже. Минало много време. Напразно майка му и младата му съпруга Беренгария изплакали всичките си сълзи. Напразно те изпращали находници до всички владетели. Никой нищо не знаел.
Всички слушаха с напрегнато внимание, вперили очи в устата на разказвача.
— Най-сетне някакъв негов верен приятел, един благородник от Арас на име Блондел, се преоблякъл като трубадур и тръгнал да обикаля всички земи. Не останало страна, която да не обходил. Цяла година и половина той странствал от Бургундия до Тюрингия, от Прованс и Аквитания до Шлезия и Карантия. Веднъж той попаднал в земите на австрийския херцог. Отседнал в една странноприемница, близо до неговия замък, и почнал да разпитва ханджийката дали херцогът не държи някой знатен пленник. „Да — отвърнала жената, — имаме тук един, които е затворен вече близо четири години. Но не знам кой е, все пак видно, е, че го пазят много добре. Изглежда да е някой много знатен господар...” Като чул тия слова, Блондел без малко не изгубил разум от радост. Ала не издал с нищо изненадата си и прекарал нощта там. На следващия ден отишъл в църква да се помоли за помощ и сполука. След това се отправил към замъка, представил се на херцога и го помолил ла остане при двора му като трубадур. Понеже Блондел бил хубав момък и отличен певец, херцогът на драго сърце го приел в двора си. Скоро Блондел станал любимец на всички. Минало доста време. той не узнал нищо за знатния пленник. Веднъж, когато се разхождал из градината, той чул някой да пее. Песента била твърде позната на Блондел, защото той на времето я съчинил за своя приятел Ричард. Трубадурът изтръпнал. Огледал се наоколо. Приближил до кулата. И запял втората строфа от песента. След това взел виолата си и засвирил една също тъй позната на двамата мелодия. Крал Ричард разбрал най-сетне, че е намерен.
— И после? — възкликнаха едновременно момите.
— После Блондел поискал от господаря си отпуск, за да споходи родината си. Получил кон, дрехи, пари и заминал направо за Англия. Можете си представи радостта на кралицата и васалите му. Веднага те изпратили двама пратеници до херцога да претоварят за освобождаването на краля. Изплашен от голямата си отговорност, херцогът предал пленника на алеманския император. След дълги преговори най-сетне откупът бил определен: двеста хиляди марки естерлини. Цяла Англия взела участие в подписката и огромната сума била събрана.
И Ричард Лъвското сърце се върнал в родината си, посрещнат с небивал възторг... За това той трябвало да благодари само на предаността на своя приятел...
— Друга някоя история, разправете ни още! — извикаха въодушевено младите девойки.
— Не, нека ни попее песента за Лъвското сърце — извика Белослава.
Луи дьо Шател пя за Лъвското сърце, за кастеланката от Файел, чийто ревнив съпруг я накарал да изяде сърцето на верния й рицар, за триполитанската графиня, която видяла за първи път своя предан кавалер чак на смъртното му легло, погребала го и се покалугерила... Разправи още безброй дребни и весели или пламенни, страшни, увличащи случки из рицарския живот.
Стаята се изпълни със слънце и смях. Сякаш думите на слалкодумния чужденец потекоха като пъстър поток от уханни цветя.
Той се мъчеше всякак да угоди на бъдещата си господарка, да види усмивка на строгите й устни, лъч от приязън по сбърченото й високо чело. Ала напразно. Тя си оставаше все тъй равнодушна и хладна, без радост, без тревожен копнеж...
Накрай той скочи, разгърна с десница синята си аксамитена наметка, поклони се, слагайки ръка на сърцето си. Отстъпи няколко крачки назад, без да се извърне, и се поклони още веднъж. Белослава го изпрати до вратата.
Рицарят отнесе със себе си негата на две очи, в които дремеше някакво обещание.
Глава XVII
Приближаваше да съмне.
От малката западна порта, която гледаше към Трапезица, излязоха две женски фигури, придружени от неколцина стражи, и се качиха в закрита кочия, която бързо се спусна по каменистия друм към реката. Преминаха владишкия мост, отправиха се към „Свети Димитър”. По-високата носеше в ръцете си голяма китка жълти трендафили.
Звездите бледнееха в сребърно-светлото небе. Свеж ветрец разнасяше радостната песен на птиците. Мария искаше за последен път да се поклони на гроба на баща си. Днес към деветия час преди пладне тя трябваше да замине за Константинопол. Всичко бе готово. Кочиите, веното, изпращачите. Всички къщи бяха окичени с килими, пряпорци и венци от цветя.