Тя бързо се обърна. Издърпа ръката си. Вдигна презрително рамене.

— Не са твоите долни заплахи, които ще ме накарат да взема решение, което не желая. Е добре — чуй. Аз приемам да стана жена на императора. Кажи това на пратениците му!

Изненадата бе тъй силна, че Борил се стъписа назад безмълвен, поразен. Не можа нищо да каже, сякаш езикът му се бе вцепенил. Към тях изтича катепан Захари.

— Пратениците пристигат!

Царят се опомни, каза да влязат при тях другарките на царкинята. Бързо наметнаха връз раменете й лъскавата аксамитена мантия, сложиха на русите й коси скъпоценен венец. Когато момите се наредиха около нея, той застана на прага.

Долу засвириха тръбите на херолдите. Борил пошъпна последните си нареждания. След това се обърна към Мария. Подаде й ръка. Тя едва докосна с край на пръстите си високо издигнатата му десница. Трима валета поеха широката й светлосиня наметка. Вратите се разтвориха пред тях и целият синклит, поразен, безмълвен, видя двамата бавно да пристъпват към престола.

Мария бе отстъпила.

На каква цена? И всеки остана с една загадка в сърцето си.

Борил заведе девойката до малкия престол, който бе сложен отляво на неговия, и я помоли да седне. След това зае мястото си. Девойките обградиха царкинята. Блюстителите широко разтвориха вратата откъм главния вход.

На прага застанаха два реда латински херолди, които протръбиха пристигането на пратениците. Ансьо дьо Кайо и Конон дьо Бетюн, обкръжени от бляскава свита, пристъпиха до средата на приемната и дълбоко се поклониха. Когато вдигнаха чело, неволно очите им се отправиха към чудната девойка, която седеше отляво на царя.

Това бе тяхната бъдеща императрица.

Дълбоко ликуване развълнува сърцата им. Не. Никъде досега те не бяха виждали такава горда хубавица. Ни в кастелите на родна Фландрия, ни в патрицианските палата на Константинопол. О, ако Анри би могъл в този миг да я зърне, тревогите му биха се веднага успокоили. Това не бе простата груба варварска княгиня, към която той изпитваше такова отвращение. Ненапразно папският легат го бе увещавал тъй дълго, че българската царкиня може достойно да заеме място до него на императорския престол. Наистина, окото на кардинала не се бе измамило.

Навън по целия град, по кулите на крепостта, по чардаците на къщите плющят и се веят пряпорците на българския царски дом и на Латинската империя.

Конон дьо Бетюн пристъпи към Борила, прегъна коляно, подаде свитъка пергамент, на който висяха скрепени с червени шнурове златните императорски печати. Логотет Николица, който стоеше прав до царя, пое свитъка, допря го до челото си и му го предаде. Борил стана, целуна посланието, разчупи печатите и даде знак на тълмача, който взе свитъка и го разгъна. С висок глас той прочете:

„До високия господин Асен-Борил, крал на България и Влахия, поздрав от неговия предан брат Анри, император на Константинопол, граф д'Ено.”

Борил леко се навъси. Папата все още държеше на своето. Той смяташе, че е изпратил за увенчаването на Калоян кралска диадема, а не императорска, каквато българските господари имаха право да носят от времето на Симеона. Тълмачът продължи да чете:

„Тъй като синклитът на моите високи люде, рицарите на Франция и Венеция, на Пиза и Генуа, на Фландрия и Прованс, ме посъветваха, че е време да подиря своя другарка за престола на Константинопол, нашите очи се отправят към вашата дъщеря Мария, която предпочетохме пред всички други благородни моми като най-достойна за нашето внимание.”

Царкинята сви устни. Очите й потъмняха. Защо я наричаха дъщеря на Борил? Защо не смееха да произнесат името на баща й? Толкова ли бе страшен Калоян, че дори споменаването му бе опасно? Или латините не искаха да се сродяват с дъщерята на тоя, който ги победи при Адрианопол?

„Узнахме, че княгинята притежава най-хубавите качества освен младостта и красотата: чистота на сърцето и висока издигнатост на ума. Всички тия съображения ни накараха да ви помолим за голямата чест да ни дадете княгиня Мария за съпруга.

Анри, император.”

Тълмачът сви пергамента, коленичи, подаде го на царя. Борил стана. Висок, леко прегърбен, мършав, загубен в диплите на аксамитената си наметка.

Предложението на константинополския император е голямо отличие за нас, за нашия дом и за цялата страна. Нека нашият брат и съюзник бъде уверен, че ние му даваме на драго сърце дъщеря си Мария за невеста. Дано този брак бъде свят и траен залог за вечното и нерушимо приятелство между българи и латини!

Той слезе трите стъпала на престола и отиде до креслото на Мария, което бе поставено отляво, край стъпалата. Подаде й ръка, валетите поеха наметката. Царкинята се изправи.

Двамата пратеници се отправиха към нея. Конон прегъна коляно, целуна края на туниката й, след това се изправи и даде знак на един от придружаващите ги кавалери да приближи. Луи дьо Шател поднесе на пурпурна възглавница сандъче, покрито с червена кордованска кожа, обковано със сребърни гвоздеи. От него протовестиарият извади кутийка от кипърско злато, обсипана със сапфири. В кутийката искреше огромен елмаз. Конон сложи скъпия пръстен на десницата на княгинята и като се обърна към своите люде, каза високо:

— Ето вашата господарка! Отдайте й нужната почит!

В миг всички рицари издигнаха високо мечове, които светнаха като мрежа от мълнии. С лявата си ръка снеха шлемовете.

— Да живее принцеса Мария! Слава на императорската невеста!

Луи дьо Шател поднесе сандъчето на Белослава, която го даде на годеницата. Вътре имаше скъпи и чудни дарове: малка златна икона, украсена със син емайл и бисер, аграфа, обсипана с рубини, гривна и обеци от едри тюркизи, огърлие от елмази...

Девойките около Мария неспирно шепнеха в нескрит възторг. Един по един се изредиха рицарите да целунат ръката на своята бъдеща владетелка. Те хвърляха несмело взор към дивната хубавица и в сърцето им оставаше запечатан чуден, магьосващ образ. Като златни криле я обгръщаха тежковезаните одежди. И косата й бе златна и тежка, метната на две плитки през раменете и като дълги лъскави змии. По прасковените й бузи светеше едва забележим рус мъх.

Може би малцина забелязаха колко сурово бяха отправени към тях непроницаемите зеници на Калояновата дъщеря — сини и студени като сапфирите на тясната й диадема.

Тя бе отстъпила.

Борбата бе безполезна.

Но отстъпването не значеше помирение.

Мария можеше да помни и да мрази. Ненапразно тя бе дъщеря на витяза от Адрианопол. Когато и последният рицар приближи към простряната и ръка, тя изви глава към престола. В багреница и пурпурни обуща, с асеновския венец на глава, узурпаторът я пронизваше с острия си неверен взор, дебнейки и най-дребното й движение. На хищен звяр приличаше Борил. И нямаше милост в лицето му, замръзнало и строго. За миг тя сведе чело. Разлюляха се трите редици бисери, които се спущаха от двете страни край ушите й. Изведнъж тя отметна глава назад. Гордата й кръв закипя. Отново подири погледа на Борил.

„Аз ще бъда твоята гибел” — говореха очите й. И той потръпна в плаха, смъртна боязън, като пред неизречена закана. Ала лицето му остана все тъй безстрастно и спокойно.

Вечерта, след гощавката, Мария каза на Борил:

— Сега чакам да изпълниш своето обещание. Той се опита да се изплъзне.

— Какво обещание.

— Ти знаеш! — прозвуча бързият й гневен отговор.

— Марийо... Кажи ми... Има ли някакъв смисъл? Защо сега да развреждаш стари рани... Тъкмо и Радул се е успокоил, а и ти вече свикна с новото си положение... Защо напразно да се измъчвате от една безполезна среща? Ще бъде тежко. Разбирам...

— Аз чакам да изпълниш обещанието си — каза ледено тя и изведнъж се обърна към него с пламнали от негодувание очи. Или може би ти ме измами?

След малко петима блюстители с горящи борини в ръце съпроводиха царкинята в кулата, под която се намираше западната тъмница.

Щракнаха едри ключове, заскърцаха обковани в желязо порти, те слязоха няколко стъпала надолу, отново отключиха тежки врати, вдигнаха лостовете, пак слязоха няколко стъпала. Лъхна ги мирис на мухъл и влага. Най-сетне пред тях се изпречи яка врата, в среда та на която имаше малко прозорче, преградено с дебели железни пръчки. През него се виждаше, седнал върху купчина слама, човек. Като чу дрънченето на веригите и зърна светлината на борините, той скочи, залепи лице към решетката. Глух вик се изтръгна от гърдите му.