Борил го бе изхитрил. Ах, да му паднеше сега в ръцете! Ала царят нямаше нито най-малкото желание да се срещне сега очи в очи с войводата. Затова заповедта му гласеше: веднага да се затвори в стаята на дежурния начелник, а през нощта да се пренесе в западната тъмница,без да забележи някой.

Един срещу десет не можеше да се бори. Отново го смъкнаха на земята, свързаха ръцете и краката му. Стегнаха кърпа през устата му, да не вика.

А на дружината конници, които го бяха изпроводили от Средец до Търнов и които бяха задържани пред градските порти, понеже бе забранено на каквито и да било войски да минават стените на престолнината, гончия от калето занесе заповед: да се върнат обратно в Средец. Такава била волята на великия им боляр Радул.

Страторът на дружината се позамисли, спогледа се с верните си бранници, наведе чело, и пое обратно пътя към пронията на властела си. Какво друго му оставаше да прави?

В това време Борил изпрати за трети път през този ден да повикат Мария при него. Залавянето на Радул му даваше повече дързост. И този път заплахите му нямаше да бъдат ограничени.

Едва бе превалило пладне. Гореща жар лъхаше от напечените крепостни стени, от нажежените плочи на дворовете. Пръстта в градините бе станала суха и корава като камък. Людете с мъка поемаха пламналия въздух, криеха се в зимници, в сенчести градини, бягаха из лозя и периволи.

Горе, затворена в стаята си, сякаш в душна пещ, Мария се луташе като пленена лъвица. Само Дафина имаше право да излиза из двора на палата. Ала нито Валентин, нито който и да било можеше да каже нещо вярно от това, което става навън.

И никаква вест от Радул! Никакъв знак... А ето че Борил я викаше за трети път долу, за да получи последната й дума. Можеше ли тя да вземе решение, да каже последна дума, когато не бе говорила с него. Как стоеше работата с бунта, имаше ли още поне капка надежда? Вече два пъти наред тя твърдо бе отказала да се съгласи. Но да имаше подкрепата на неговата воля, да имаше поне две думи вест от него... Какво ставаше в Средец? Какво се тъкмеше наоколо й! Може би все пак бунтът щеше да избухне. Да можеше само да предаде Йоановото писмо някому, в нечии сигурни ръце! Напразно Валентин се опитваше да получи позволение да излезе през някоя от строго вардените порти на калето.

Вратата се отвори. Двама блюстители помолиха Мария да ги последва.

Борил чакаше в работната си стая. Сам. Първите два пъти с него бе и госпожа Теодора. Но нито нейните молби, нито неговите заплахи бяха помогнали. С каква нова закана щеше да си послужи днес?

Любезността се бе изпарила. Ясно беше, че той няма да пожали никое средство, за да я убеди. Мария настръхна. Приготви се за отбрана. Впи смело очи в ледено спокойните му зеници.

Лицето му бе станало съвсем мършаво, сякаш само кожа и кости. Дългите му редки коси бяха залепнали от потта за челото. Той избърса с кърпа врата и слепите си очи. Помисли малко прав, застанал до прозореца, и без да я покани да седне, каза бързо:

След пладне към петия час ще се свика синклитът, на който ще бъде обявен по най-тържествен начин годежът ти. Бъди готова. Ще ти изпратя премените горе, след малко ще ги донесат завършени. Поканени са и всичките ти другарки освен всички видни болярски семейства. Повтарям ти за последен път — дадох думата си на кардинала и не мога вече да я върна. Всичко е вече свършено. Всички са предизвестени.

Мария се усмихна.

— И аз най-последна от всички... — изведнъж очите й станаха малки, потъмняха като стомана, тя доближи към него, гласът й се скърши от вълнение. — Никога! Никога!... Разбра ли? Можеш сам да обявиш годежа след пладне. Ала мен няма да видиш там — ни жива. ни мъртва!

Борил присви очи. Вдигна бавно ръка.

— Полека. Голяма дума казваш.

— Ти не можеш да взимаш такива съдбоносни решения без съгласието на синклита, а ти не си се допитал до него. Настойник си ми, а не баща. Трябва да имаш съгласието на съвета на великите боляри.

— Половината от тях сега са в тъмница.

Тя трепна. Леко побледня.

— А освен това обещавам ти, че преди да приема пратениците на Ерик, ще те заведа пред синклита, който ще бъде събран в престолната, и там ще чуем думата му.

— Там ще бъдат само твоите предани люде. Това не е синклит. Няма да дойда!

— Мамиш се. Поканени са и ще дойдат униатските властели. Те бяха приятели на баща ти. Докато някои от моите, православните, са в тъмница. Не одобряват новото съглашение с папата. Ще бъде старец Василий.

— Примас Василий!

— Да. И той.

Мария възликува скрито в сърцето си. Ала не показа радостта си. Те щяха да я защитят! Василий щеше да я подкрепи.

Борил отново я изгледа с втренчено око на ястреб, поглади рядката си руса брада.

— Сега даваш ли вече дума?

— Не. Докато не чуя думата на синклита, не мога да реша нищо.

Борил се усмихна.

— Искаш само да печелиш време. Знам какво чакаш, на какво се надяваш...

— Не го крия. Щом знаеш — така е.

— Напразно. Великият боляр Радул е затворен в тъмница и няма да бъде пуснат от нея, докато ти не седнеш на престола в Константинопол!

Мария извика, спусна се към братовчеда си, улови ръцете му:

— Бориле! За бога, кажи ми, какво става с Радул! Къде е той сега?

— В тъмницата на западната кула.

— Тук! Значи той е тук! Дошъл е! — Без да пуща ръцете му, тя полека се смъкна на Колене. — Искам да го видя... Трябва да говоря с него. Веднага. Бориле, ти ще изпълниш тази ми молба! Никога досега за нищо не съм те молила. — И тя преглътна солените сълзи, които напираха да рукнат по пребледнялото й лице.

— Може. Позволявам. Ала при едно условие.

— И то е?

— Да дойдеш след пладне на синклита. Чак след това ще те пусна да видиш Радул.

Тя се замисли. Колебанието трая само миг.

— Ще дойда.

Тя имаше своята тайна надежда.

Повечето властели, тайни привърженици на примас Василий, скрито съчувстваха на заговорниците. Те щяха да я подкрепят.

Там бяха дошли не само униатските властели и висши клирици. Там бяха и всички тия, които до вчера бяха склонни да минат на страната на Йоан-Асен. Ала днес, когато Борил ставаше по-силен от всеки друг път, подкрепян от мощен съюзник — латинския император — и от всесилен покровител — папа Инокентий, — дори и най-разколебаните, най- въодушевените бяха отново минали на негова страна. Тия, които се бяха осмелили да възроптаят, бяха затворени. Лишен от водачи, народът затихна в глухо и опасно недоволство. Людете, които трябваше да го поведат, бяха отново безсилни: оковани, убити, в изгнание...

Борил и госпожа Теодора заеха местата си на престола сред неспокойното, тръпнещо вълнение на синклита. Всички знаеха защо са събрани и всеки беше тревожен и любопитен как ще се разреши въпросът. Средната голяма врата на престолната се отвори и на прага се яви царкинята. Обкръжена и следвана от нагиздените си другарки: отдясно Белослава, отляво дъщерята на севастократор Деян. Мария отиде право пред примас Василий, поклони се, целуна му ръка. След това бавно се изправи, с високо вдигнато чело, изгледа всички наоколо смело, хладно.

— Твое светейшество, всички мои архиереи, велики и малки боляри на царството ми — каза Борил, като стана и отдаде почит на примаса. — Свиках ви, за да чуете господарската ми нагода. Със съгласие на нашия логотет, великия болярин Николица, и с одобрението на севастократор Деян и деспот Богдан нашето царско самодържавие взе решение да сключи съюз и вечно приятелство с нашите любезни съседи — Латинската империя. — Той отправи взор към Мария. — Едно от условията за това побратимяване е женитбата на преизящния император Ерик с нашата любезна дъщеря Мария. Тази висока чест зарадва сърцето ни, което не се поколеба да даде съгласието си още на папския легат кардинал Пелагиус. Ето защо днес ние ще обявим тържествено годежа, който обсипва с почест и слава нашия престол, като скрепим с това и нашия съюз с великото царство на латините. Искам да чуя думата ви.