Той седна. Бледен, неспокоен.

Първи стана логотет Николица. Сухото му безстрастно лице бе обкръжено от снежна дълга брада. Мършавото му тяло се губеше в тежка тъмно-морава мантия, везана със сребро. Гласът му прозвуча остро, почти с писклив оттенък:

— На нашата страна се отдава голяма почест, като се избира българска царкиня за невеста на константинополския император. Повече от това не можем да желаем. Време е да се сложи край на дългогодишната разпра между латини и българи. Много кръв се проля, много омраза се натрупа между нас. Доста вече. Нека връзката между Ерик и Мария стегне още по-крепко този велик съюз. Амин!

След него се изправи севастократор Деян, дребен, мургав, с орлов клюн и хитри светли очички. Зелената аксамитена наметка и севастократорската диадема изглеждаха като чужди на малката му пъргава снага.

— Струва ми се, че съветът ще бъде единодушен — каза бързо той — и едва ли ще се намери някой между нас, който да има нещо против това голямо възвеличаване на нашия царски род. Ерик Фландърски е хубав, добросърдечен мъж, в най-добрите си години. Престолът на Константинопол е жадувана мечта за всички знатни моми от целия свят. Царкиня Мария трябва да се счита най-щастливата девойка за определената й чест. Съгласен съм.

Деспот Богдан полека се вдигна. Лицето му бе строго и замислено.

— Искам да бъда откровен — каза той. — Тук чуждо ухо няма. Е, добре. До мене стигна някаква мълва. Царкинята била обещана преди това другиму за невеста. Аз не виждам между нас великия боляр, който й е бил определен. Не знам къде е. Но разбирам какво става. Искам да кажа едно: нека в този велик час царкиня Мария направи жертва за родината си. България е на косъм пред пропастта. За да се усмирят недоволствата, за да се заплашат враговете, които отвсякъде ни дебнат, нам е нужен силен приятел и съюзник. Венгрия. Сърбия, Епир, Солунското кралство — всички искат да се уголемят за наша сметка... И докато ние сме врагове с латините, докато хабим силите си в празни борби с тях — веднъж победят те, веднъж ние, и така безкрай... — другите използват това. Ние не можем да се бием на всички страни. Трябва поне едната ни граница да бъде защитена. Досега видяхме, че Епир е неверен приятел. Никога не може да се разчита на него... В последния миг те напуща и се отмята към врага. Ние и латините в Константинопол имаме общи врагове. Разединени — ще бъдем бити поотделно. Но в съюз с Ерик Фландърски ще можем да победим многобройните неприятели. Затова още веднъж моля и заклинам царкинята да размисли добре и да улесни синклита в тежката му задача.

Мария погледна към Белослава. Скръбна, безпомощна, приятелката й сведе очи надолу. Борбата беше непосилна. Мария се обърна към старите приятели на баща си. Сега в тях бе едничката й надежда.

Великият боляр Илиица тежко се надигна от креслото си. Погледна към младата мома. Въздъхна.

— Когато едно дело е свършено — понеже цар Борил е дал дума вече на папския легат, — нищо не може да се стори. Ние не можем да вземем вече думите си назад. Това ще бъде голямо оскърбление за фръзите. Нека не дойдат при нас като съюзници със затаена вражда в сърцето. Аз съм съгласен.

Мария отново погледна към Белослава. Дъщерята на Белота бързо изтри избликналата сълза в окото си. Ясно беше, че работата отива зле. Двете братовчедки побледняха изтръпнали. Как й се искаше на Белослава да изтича при Мария, да обвие с ръце раменете й и да й пошепне: „Дерзай, защити се, защото можеш... Той те обича. А аз? От какво да се браня? Не люде отделиха Добромира от мене... Ето, идат ми вести, че той обикалял страната заедно с богомилката Ива... Кой би могъл да ми помогне?”

Великият боляр Георги стана, изгледа тъжно дъщерята на Калоян. Мълча дълго. След това тихо пошепна:

— Това е била божията воля. Не можем да сторим нищо против нея. Нека всеки отиде по орисията си. Амин!

Царкинята изтръпна. Огледа се наоколо.

И те! И те!

Всички я напущаха. И най-верните. Сега Борил бе силен. Съюзник на Ерик Фландърски. И тя усети, че ненавижда латинеца от все сърце. Огнен гняв плъзна по жилите й. Тя внезапно изправи високо чело, очите и изпуснаха искри: О, ако Калоян бе жив, той нямаше никога да жертва като залог за мир и приятелство сърцето на дъщеря си. Скрити сълзи я задушиха. И все пак тя можеше да се жертва, ако беше нужно, за благото на племето си. Ала не. Тя трябваше да погуби младостта си, за да стори услуга на най-големия си враг. Не! Никога! Безумни ли бяха Илиица и Георги! Изведнъж тя впи очи в примас Василий, който бе вдигнал ръка в знак, че ще говори. Сърцето й заби силно и лудо. Ето най-сетне кой щеше да каже дума за защита.

Мария и Белослава зачакаха занемели присъдата на светия старец. Тихо зашумя целият синклит.

— Ние не можем да вървим против волята на негово светейшество папа Инокентий. Работите са стигнали дотам, че трябва да се преклоним пред свършеното. Връщане назад няма. Мария не трябва да забравя, че баща й сключи на времето уния с папата, затова трябва да се вслуша в желанията на своя висок покровител. Това е моят съвет. Амин!

Нито капка кръв не остана в лицето на девойката.

И Василий! И той...

За миг тя се залюля, сякаш щеше да падне.

Почест, слава, дълг, жертва...

Празни слова.

Какво значеха те пред пламтящата тайна на сърцето й, пред жаждата на свежата й кръв... Как й се искаше да защити младостта си, да разкрие пред всички, високо, нескрито, своето право за щастие, своето право за проста, човешка радост...

Ала сякаш някой заключи устата й. Изпита горещ срам да признае, че и тя има сърце и чувства, както всички люде, посвени се да разкрие свидно пазената си тайна, сякаш щеше да извърши светотатство...

По-скоро би умряла, отколкото да спомене пред всички тия студени и бездушни хора името на Радул.

Тогава тя бавно каза:

— Аз не желая да се омъжвам. Искам позволение да вляза като послушница в манастир. При царица Елена.

Спогледаха се всички. Още по-силно зашумя синклитът, развълнуван, неспокоен. Какво щеше да стане сега, ако Мария продължаваше да упорства?

Илиица стана, отправи се към престола.

— Желая да кажа няколко думи насаме на царкинята. Вярвам, че тя ще склони, след като ме изслуша.

Борил даде знак на съгласие. Илиица и Мария отидоха в съседната малка приемна на царицата. Щом вратата се затвори след тях, великият боляр бързо се приближи до момата и пошушна:

— Най-сетне! Не можехме да те видим и да ти говорим, Марийо...

Девойката махна гневно с ръка.

— Не желая да слушам нищо. Не очаквах това от вас! Никой не ме подкрепи. Безумни ли сте? Защо трябва да отивам при латините, когато с това само ще засиля положението на Борил?

— Момиче, ти не ни разбираш... Почакай. Ето... Слушай ме. Слушай ме, Марийо. Няма време за губене.

Тя се извърна и го изгледа сърдито. В очите й блеснаха сълзи.

— Не искам да слушам нищо. Правете, каквото искате. Сега Борил е силен. Иоан-Асен може да чака още години... Нали?

Великият боляр поклати глава:

— Не. Не си права. Ето. Бунтът пропадна. Всичко е разсипано. Не можем нищо да сторим. Съюзът е вече сключен. Ала имаме още само една надежда.

Девойката сви вежди.

— А това е?...

— Това си ти.

— Аз? — в гласа й надникна недоверие и почуда.

— Марийо... — той се озърна, сниши глас. — Ние имаме нужда от свой човек в Константинопол... Сега разбра ли?

Девойката трепна. Замисли се, скръбно сбърчила чело, притиснала с длани лицето си. Два пъти въздъхна дълбоко.

Зад тях отекнаха тихи стъпки. Борил приближи с неспокойно лице.

— Няма повече време за колебания — и той направи знак на Илиица да излезе. — След малко ще бъдат въведени находниците на императора. Е? Каква е думата ти?

Тя го погледна студено и насмешливо. След това извърна лице. Той стисна китката на ръката й в безпаметен гняв.

— Мълчиш? Добре. Нека не се мамим. Днес ще се обяви годежът ти с Ерик Фландърски, все едно дали ще дадеш съгласието си, или не. А вярвай ми, че мога да те накарам да го дадеш. Не забравяй, че от тебе зависи дали дните на Елена и Ана в манастира ще бъдат скъсени, или не!