— Право е. Аз заминах вчера сутринта и си дойдох.

— Как така? — се удиви Мария. — Тъй скоро?

— Сега всички мислят, че съм в Средец. Ала аз не можех да замина, без да си взема сбогом от тебе. И се върнах отсред пътя.

— Сбогом? — прошепна изплашено девойката.

— Борил ме праща за властел на Средецката прония. От седем дена аз съм вече велик болярин.

Мария плесна с ръце, изгледа го поразена.

— Велик болярин! Тогава...

Тогава никой няма да има нещо против нашата женитба. Нито болярският синклит (съвет), нито примас Василий. Освен един.

— Кой? — извика девойката.

— Аз.

Тя го изгледа недоумяваща.

— Да, освен мене. Никога аз няма да те поискам от натрапника Борил. Докато всички люде смятат, че аз съм негов предан войвода, как бих посмял да помисля за тебе? Ще кажат, че съм използвал безпомощното положение на омразния тиранин, за да го изнудя. Аз мога да те получа само от думата на Йоан-Асен. Той ще реши заслужава ли войводата Радул да стане член на неговото семейство. Само той. И вярвам, че няма да мине много време, когато ще имам правото да му говоря за това.

Девойката отправи към него възторжен взор. Очите й блеснаха огромни, в неизказана радост. Тя стисна ръката му.

— Колко те харесвам такъв!

Радул се усмихна. Снежният блясък на хубавите му зъби подчерта още по-силно пълнокръвната червенина на устните му.

— Какъв?

Тя наведе глава. Замисли се. Каза съвсем тихо, като на себе си:

— Не знам... Когато те видях за първи път в градината... После в „Свети Димитър”... Не те познавах, не бях чувала дори името ти. И пак те харесах... Още тогава.

Седнали върху един повален дънер край тихо шумящия ручей, те се унесоха в спомени: за всеки поглед, за всяка изречена дума.

В далечината прозвуча три пъти призивен рог. Тревожно, продължително. Мария вдигна малкия рог от слонова кост, който висеше окачен за сребърна верижка на шията й, допря го до устните си. Отговори. След това се изсмя, цяла окъпана в слънчеви петна.

— Безпокоят се вече. Аз забравих най-важното! Пуснах Ожие да избяга.

Радул трепна в тревога и почуда.

— Казах му да се върне назад да ми донесе кесията с парите, а всъщност му пошепнах да поеме друма направо към Хем, та каквото дал господ... Ако го уловят, ще се примоля да не го наказват. Борил напоследък е станал необикновено любезен към мене. Ето, върна ми и пръстена на баща ми. — Тя вдигна ръката си, изумрудът изпусна потоци синьо-зелена светлина. — А и на латините са дали вече голяма свобода. Борил иска да се сдобрява с папата.

Радул впери в нея помрачен поглед. Неспокойна мисъл го притисна. Досега той си бе обяснявал другояче внезапното му изпращане в Средец.

Белият жребец нетърпеливо изпръхтя, почна да рови с дългия си строен крак.

— Значи, отиваш в Средец? Тогава? Пак ли ще се отложи денят и часът? — Тя леко потупа коня по мекото кадифе на ноздрите.

— Не смея да се не подчиня, за да не събудя подозрения. Ако имахме днес вест от Йоан, че е потеглил с людете си, днес щяхме да обявим бунта. Пращах преди малко брата си Драган в дома на Конгу. Няма никаква вест. Аз минах за насам от тази посока — и той посочи към югозапад — и пак през там ще се върна, като заобиколя стените и поема направо към Средец. Ала съм наредил така. Всеки ден по един наш човек да тръгва за Средец. При първа вест от Йоан и Александър аз потеглям с войските на Средецката крепост. Тук оставям да ме замества стратор Продан. В него можеш да имаш пълно доверие. Той ще вдигне конницата в уречения час, за който ще съобщя, щом получа вест отвъд Истър... Не разбирам защо княз Йоан се бави още...

Отново прозвуча нетърпеливо призивът на рога. По-близо отпреди.

Двамата се спогледаха.

— Трябва да си ходя. Искам да посетя и една тъкачница, за да печеля време, докато Ожие вземе повече път. А сега... довиждане. Кога?

Гласът й леко трепереше. Тя внезапно извърна лице, забила очи в земята. С буен порив той я притисна до себе си, обзет от дълбока тревога. Щяха ли да се видят вече? Колко тъмни и опасни дни ги разделяха. Колко странно и незнайно бъдеще.

— Марийо, — пошепна той, — знай, че каквото и да се случи, до последния ми час мисълта ми ще бъде за тебе.

С неочаквано движение тя обви ръце около врата му, бързо го целуна и изтича към коня си. Свенеше се да видят сълзите й. Дръпна юздите, соколът заби нокти в ръкавицата й. И без да се извърне нито веднъж, препусна по тясната пътека към края на забела.

За трети път, все по-близо, отекна зовът на ловджиите.

Глава XIV

Рицарят Роберт дьо Клари, придружен от брата си Алиом, който бе духовник в императорския параклис при двореца Буколеон, бавно се връщаше през тая топла лятна вечер към къщи. Жилището му бе на другия край на Константинопол, в 124- я бецирк на 6-я регион, към седмия хълм, разположен между Мраморно море и Теодасиевата стена. Макар че бедният рицар от Пикардия не принадлежеше към тия, които се наричаха „високи люде”, все пак Анри го бе повикал да присъства заедно с брат си на големия съвет, който се бе състоял следобед в Буколеон.

Роберт наближаваше вече 45-та си годишнина, ала името му не бе тъй прочуто в бран, както в дарбата да описва с хубави слова събитията от последните времена. Освен това той се ползваше с името на извънредно предан и честен човек, затова императорът го бе натоварил с важната задача да пренесе във Франция свещените реликви, намерени в параклиса на буколеонския палат: две парчета от честния Христов кръст, дебели колкото човешки крак, парче от копието, с което бе прободен Спасителят, гвоздеите, с които бяха приковани краката и ръцете му, кристалната фиола, в която бе събрана голяма част от кръвта му, туниката, с която той бе изкачил Голгота, венеца от морски тръстики, остри като железни шипове, част от дрехите на света Богородица и на свети Иоан Кръстител...

Но сега бе решено пътуването му да се отложи към края на годината.

Изведнъж от всички страни почнаха да се стичат тълпи. Отдалече се зачуха тръбни призиви. Роберт и Алиом се спряха да гледат. Минаваше тържественото шествие на папския легат, който също се връщаше от съвета към кастела Боемон.

Най-напред вървяха етиопци, допрели тънки сребърни тромпети до дебелите си устни. После идеха послушници, облечени в бяло, които носеха пряпореца на свети Петър. Следваше позлатената кочия на кардинала, теглена от четири чифта коне, облечени в чулове от синя коприна, най- накрая яздеха датски конници. Отминаха сред почудата и възхищението на ромеите, невиждали досега подобен блясък у своя клир.

Роберт се сбогува с брата си, който живееше в Буколеон, ала тая вечер бе поканен на съвет от латинския клир в абатството край Балуклейската горичка.

Когато се качи в стаята си, Роберт веднага отиде към една ракла, скрита под леглото му, отключи я и извади от нея дебел ръкопис от 60 пергамента. Дълго той прелиства ситно изписаните листове, поправя тук-там, препрочита страниците от времето на първото въодушевление към похода. После нагласи двусвещник на масата си, взе нов пергамент и продължи своята хроника:

„След това се случи тъй, че император Анри, който бе много добър владетел, се посъветва със своите барони какво да прави с българите и куманите, които тъй жестоко нападаха Константинополската империя и които бяха убили брата му, император Бодуен. Бароните го посъветваха да прати посланици при тоя Бурус, който бе крал на България, за да му даде роднината си жена. А императорът отговори, че никога няма да вземе жена от такова низко потекло. А бароните казаха; „Сир, трябва да сторите това! Ние добре ви съветваме да се помирите с него, защото, българите са най-силният и най-страшният народ в империята и в целия свят.” Тъй много му говориха бароните, че императорът реши да изпрати двама посланици, избрани от неговите високи люде. Той ги украси много богато и вестоносците заминаха с голям страх към тази варварска страна, за да не би да ги приемат зле и да ги убият.”