Глава XII

За пръв път през живота си това лято от 1213 година император Анри се почувства изморен. Тъй страшно му бяха дотегнали вечните разправии между венецианския и френския, от една страна, и между латинския и ромейския, от друга страна, клир, Цялата му империя кипеше в непрестанни борби, несигурна, заградена отвсякъде със заплахи, изненади, невяра. Самите му най-предани рицари за по-висока плата минаваха на страната на Ласкарис и Михаил Епирски. Биандрате си бе заминал за Ломбардия, ала често оттам идеха недобри, опасни вести. В заговор с младия Гулиелмо той се канел да се върне и да осъществи старите си планове. А това значеше да се почне всичко отново. Но и външните врагове непрестанно дебнеха, алчни и неусмирими. У българите на север ставаше нещо. А ако слуховете бяха верни, нищо добро не можеше да се очаква и оттам. Наследникът на Калоян се канеше да се върне, за да си завземе престола... При слабата власт на Борила латините имаха винаги победа. Ала при един буен Асеновец, любимец на народа... Работите щяха може би да почнат отново, както по времето на страшния Йоаница. А това бе по-лошо от всичко.

Анри имаше толкова много нужда от мир, за да заздрави най-сетне своята разтърсена издъно държава... Понякога чувстваше такава жажда за покой и отмора... Ранната смърт на дъщеря му бе сломила самотното му сърце. И сега той живееше по-затворен и суров живот, отколкото най-фантазираните му тамплиери. Напразно пратениците на чуждите държави загатваха от време на време за някоя нова женитба с някоя знатна западна принцеса. Анри махваше с ръка, усмихваше се тъжно и кротко. Ако не беше живото противопоставяне на верните му кавалери, той сам би се зачислил в ордена на милосърдните рицари-целомъдреници.

И сега в този зноен летен ден той се разхождаше из уханните градини на остров Родос, където се бе оттеглил в кратка почивка, сам и замислен. Параклисът на манастира заби за първа вечерня. В далечината галери й триреми тихо се плъзгаха по гладката повърхност на морето. От време на време чайки се спущаха с пронизителен писък до самите води и отлитаха нагоре.

Нито едно листче на смокините и неранзите не помръдваше сред горещата тишина.

От дъното на алеята през свод от розови храсти се развя бяла мантия, която чевръсто приближаваше към Анри. Тамплиерът очевидно беше развълнуван и бързаше да съобщи нещо. Щом зърна императора, той се поклони, положи дясната си ръка връз черния кръст, извезан под лявата му плешка.

— Преди пет дни в Константинопол дошъл папски легат! И преди малко пристигнал тук с наша галера...

— Слава Богу! — въздъхна Анри и лицето му цяло се преобрази от нескрита радост. — От колко време вече го чакахме! Нека дойде тук. Доведете го в беседката. Там ще поговорим. Или не. Аз ще отида да го посрещна. Пригответе приемната!

Той се отправи към главната кула на манастира. Тъкмо в този миг из кочията, която го бе довела от пристана, слизаше кардинал Пелагиус д'Албано, придружен от игумена Нектарий. Той прибра с една ръка тъмносинята мантия, подплатена с атлаз, която бе сложил над бледо-моравото си расо, с другата отметна назад тъмносиния капишон и главата му остана само с плътно прилепналата за темето му морава шапчица. Запъти се с пъргави стъпки към императора, който вървеше насреща му с протегнати ръце.

— Най-сетне! — каза Анри и целуна десницата му. — Цяла година ще стане как ви очаквам!

Кардиналът го благослови. По мургавото му лице се изписа благоволение. Малките му черни очи блеснаха като въглени.

— Случиха се беди — каза той и тръгна редом с императора по посока на манастира. — През август миналата година негово светейшество изпрати собствения си нотариус — магистър Максимус — да види как стои работата с тия прочути избори. Ала венецианците, нали си ги знаете, по стар обичай направиха всичко възможно да попречат на пътуването му. Тогава решихме аз лично да дойда като пълномощник на негово светейшество. Беше наистина крайно време да се сложи ред в тия работи...

Анри погледна бегло силно извития нос на кардинала, яко очертаната му челюст и разбра, че е дошъл мъж, който няма да пожали средства, за да разреши най-сетне всички заплетени въпроси.

От всички страни пристигаха като ято лебеди белите мантии на тамплиерите. Рицарите са кланяха, целуваха ръка на госта, разпитваха за Рим и папата, за новини от Запад.

Императорът задържа кардинала на вечеря. След като каза лека нощ на рицарите и се оттегли с госта в покоите си, той отвори широко прозореца на малката работна стая. Помоли кардинала да заеме място в дъбовото кресло пред масата. Сам седна върху ниска дървена пейка край прозореца.

— Да поговорим най-сетне. Кой ще започне пръв?

— Разкажете вие по-напред. Как стои историята с избора?

Анри се усмихна, поглади с длан дългите си кестеняви къдрици. Поклати глава.

— След като почина патриарх Морозини, веднага се явиха налице старите вражди. Венецианците заеха с войските си „Света София” и избраха за патриарх декана Филип.

— Да. А френците не признаха избора и пратиха оплакване до Рим, като представяха за одобрение своите трима кандидати. Те не бяха лоши — каза кардиналът, — доколкото си спомням, това бяха: кремонският епископ Сикардо, кардинал Пиетро ди Сан Марчело и канцлерът на парижкия университет Роберт дьо Кърцон. Все пак негово светейшество ги посъветва да се примирят с венецианците и те отговориха, че са съгласни, като изявиха готовност да гласуват за венецианеца Фантино, архиепископ на Хераклея. Дотук знаем всичко съвсем подробно, ала после какво стана?

— Тъкмо тогава почнаха най-големите разправии. На 24 декември стана гласуването. Фартино получи 18 гласа, а свещеник Лодовико от църквата „Свети Павел" във Венеция получи 16 гласа. Но за Лодовико гласуваха 9 духовници, които тогава отсъстваха от Константинопол. И двама се провъзгласиха за патриарси. Привържениците и на двамата изпратиха оплаквания до Рим.

— Получихме ги. Ала в оплакванията и на двете партии противната страна бе обрисувана с такива черни бои, че не можахме нищо да решим. Но за това ще решим, като ги видя и двамата... — махна с ръка решително легатът. — Друго ново насам?

— Все така. Неуредици. Размирия. Не мога от външни врагове да си отворя малко очите, за да понаредя вътрешните си работи. А как стана това нещо със смъртта на Беатриче? Тука чухме много и разни мълви...

Анри въздъхна, сбърчи чело. Внезапната смърт на младата невеста на алеманския император тъй много напомняше бързия край на Изабел...

Той стана, отиде до прозореца. Тихата южна нощ лъхаше в лицето му тежки и сладки ухания.

— На 8 август император Отон се венча в Нордхаузен с дъщерята на покойния си враг и на 11 същия месец той бе вече вдовец. Казват, че била отровена от някакви си италиански дами, които Отон водил подире си. Казаха се и други неща, ала те са много невероятни.

— Не знам защо, но ми се струва, че и моята Изабел загина по същия начин — каза Анри и дълбоко въздъхна. — Чудни и невероятни бяха причините, с които обясниха смъртта й.

— Но смъртта на младата императрица Беатриче повлия страшно много на привържениците на Отон, които почнаха вече да минават на страната на Фридрих.

— Къде е сега! Фридрих? — попита Анри.

— Остави жена си за регентка на Сицилия и замина да приеме алеманската императорска корона, която князете на Южна Германия му предложили. Боя се, че тази нова вражда няма да мине само в разпри между северните алемани, които са с Отон, и южните, които са с внука на Фридрих Барбароса. На страната на Отон се обявяват: вуйчо му. английският крал Йоан, брабанският херцог, твоят племенник, фландърският граф заедно с много други видни князе. А на страната на Фридрих е, разбира се, френският крал Филип Август, щом от другата страна се е наредил най-омразният му враг — английският крал. С Фридрих е и папата.

— А това е най-важното — каза полека Анри.

— Негово светейшество поддържаше Отон, докато той запазваше правдините на италианските земи. Щом почна да притеснява италианците, папата го отлъчи от църквата и нареди да се избере на негово място братанецът на покойния Филип, младият Фридрих.