Мария раздаде всичко, което имаше в чантата, окачена с тънко синджирче за колана й. Свали янтарите от врата си, обеците от ушите си. Накара протостратора да запише кой от какво се нуждае: брашно, памук, лен, борина... С мъка стражите й проправяха път сред гъстата навалица, която без малко щеше да я задуши. Всеки искаше да докосне дрехата, ръката й, да я види отблизо, да целуне края на полата й, да я обсипе с благословии.

Радул подаде стремето на коня. Девойката леко се; опря на рамото му, пъргаво скочи на седлото. Махна с ръка за поздрав. Камбаните на „Свети Йоан Рилски” биха втори път.

Дълго людете останаха като приковани на мястото; си, без да могат да отвърнат зачаровани очи от крехката и тънка мома, която препускаше с коня си по моста над Етъра, заградена от четиримата копиеносци. Може би най-късно откъсна взор от чудното видение великият войвода Радул.

Глава XI

Оставаха десет дни до обявяването на бунта.

Борил разчиташе вече само на копиеносците и част от конницата. Подземната борба не бе престанала нито час: в последния миг някои слабоволни катепани и челници се бяха покорили на салата на златото и отново бяха преминали на негова страна, ала пък големи части от пешаците, както и почти цялата конница бяха тайно на страната на Асеновия син. Двете страни се дебнеха, мъчейки се всяка да изпревари другата. И едните имаха списък кои лица трябва веднага да се затворят и избият, и другите. Важно беше кой ще почне първи.

Какво чакаше Борил? Защо не издаваше заповед за залавяне на новите заговорници? Борбата щеше да бъде за живот и смърт. Но нямаше друг изход. Нямаше време за избиране. Или може би имаше? Ясно беше, че той чака нещо. Някаква непредвидена помощ. Откъде? Венгрите бяха отговорили, че не искат да се месят във вътрешните работи на България, Тогава? Всички останали: ломбарди, фръзи, епирци, сърби, Целгубините кумани, Славовите българи — бяха врагове.

Мария остави везмото си и въздъхна. Старата Дафина я погледна и поклати глава. Всичко в това момиче бе чудно и променено. Сякаш не беше същата. По-рано не пипваше ръкоделие, дай и лов, соколи, коне и кучета. А сега внезапно се бе сетила да приготвя веното си.

— Какво ти е, дъще? Кажи на старата Дафина. Открий сърцето си. Мислиш ли, че не виждам? Нещо те мъчи... Кажи ми...

Мария се усмихна, остави ръкава, който шиеше с бяло злато и коприна, скочи, махна с ръка. Какво можеше да й помогне Дафина! Можеше ли да й каже какво чака Борил? На какво се надява? Какво крои? А до уречения велик ден оставаха още може би само няколко часа. Всеки миг можеше да пламне въстанието. При най-нищожния повод.

Тя поглади нетърпеливо челото си. Отиде към прозореца. Отиде към вратата.

Дафина не сваляше изплашен взор от нея.

Мария спря, заслушана в някакъв далечен шум. В крепостта пристигаха войски. Нови опълчения идваха да засилят старите. Вероятно стрелците на Бдинската хора. Тя се засмя. Те бяха техни хора. Без да отвърне на въпросите на Дафина, тя стисна с щипци пламъка на вощеницата, наплюнчи с два пръста димящия фитил и излезе навън в полутъмния коридор. Слезе тихо надолу. Застана зад един стълб, да може да чуе нещо от бързия развълнуван говор на блюстителите, които се разхождаха пред покоите на царя.

Светлината на месеца очертаваше дребните снаги на куманите. Сенките на сулиците им изтегляха тънки, дълги черти по светлия под. Ала тя нищо не можеше да разбере от дивия им език. Стори й се, като че ли често споменаваха името на Борил и Витлеем. Това й се стори съвсем необяснимо и чудно. Тя слезе още малко по-надолу. Престраши се.

Отиде към блюстителите, които се сепнаха и веднага препречиха сулици пред неочакваното видение.

— Какви войски пристигнаха преди малко? — попита тя тихо по български. — Какво става? Бдински стрелци ли са?

— Не, светла госпожо. Това са копиеносците, които отидоха да посрещнат царския гост по троянския път. Преди това те доведоха монаха Витлеем, който замина с тях.

Мария слушаше поразена. Нищо не можеше да разбере. Царски гост? Витлеем?

— Кой е гостът и откъде иде? Куманите се спогледаха. Наведоха чела.

— Не знаем.

Вратата на царските покои бавно се отвори. В светлия четириъгълник се яви тънката снага на Борил.

— Какво дириш тук, Марийо?

Девойката с нищо не издаде сепването си. Веднага отвърна:

— Исках да ти говоря.

— По това време?

— Друг път не мога да те намеря. Днес два пъти те дирих.

— Много ли е важно това, което ще ми говориш? Сега съм зает. Утре.

— Не е много важно, но за мене има значение. Лична моя работа...

— Аха. Разбирам. Влез, Но само две думи. Хайде! — И той даде знак на един от куманите да тръгне след него.

— Защо викаш блюстителя?

— Това е мой навик. Предпазливостта не е никога излишна.

— Имаш право. И моят баща трябваше да бъде по- предпазлив на времето.

Борил спря като смразен. Обърна се. Какво значеха тия думи? Какво си въобразяваше това момиче? Слава богу, Йоан-Асен не беше още в Търнов. Все още Борил заповядваше в тая страна. Отде тая дързост?

Той застана до работната си маса. Блюстителят се изправи до вратата. Без да чака покана, Мария седна на миндера с мечешка кожа. Погледна един-два пъти към куманина. След това внезапно каза:

— Трябват ми пари.

Борил трепна. Направи знак на блюстителя да излезе и да стои вън до вратата.

— Не ти ли се дават достатъчно? Какво ти липсва?

— Не. Не ми са достатъчни няколкото аспри, които получавам за свещи и милостиня. Трябват ми повече, много повече.

— За веното ти ли? Поръчано е всичко да ти се приготви.

— Видях. Това са дрипи, които и последната търновска властелска дъщеря не би приела за своя дом. Първо искам да ми се върне изумрудът на баща ми. (Мария се боеше, че при едно бягство Борил можеше да отнесе със себе си най-скъпото нещо, което тя притежаваше на света.) И второ, нужни ми са пари. Много.

— Например?

— Две хиляди перпери.

Борил се озъби.

— Какво?

— Две хиляди перпери.

Той се изсмя високо, като безумен. Всичкият яд, всичката безпомощна злоба, които го мъчеха през последните дни, се изляха в този страшен непреодолим смях. Боязънта, постоянната вътрешна тревога, подозрението към всички, мъката от унижението, което го очакваше: да дири закрила от папата, от тоя, против когото бе повел своето непокорство към Калоян...

Сега той трябваше да изличи цялото си минало, едничкото си оправдание: защитата на православието. И да поеме ръка за помощ от най-заклетите си врагове: омразните латински пришелци. Това бе поражението. Унищожението му дори в неговите собствени очи. Позорът. Може би смъртта щеше да бъде по-желана, отколкото да види на Царевец отново да се вее униатският пряпорец на Калоян: свети Димитър и ключовете на свети Петър... Но не му достигаха сили да си пожелае смъртта.

А наоколо му се виеха в кървава мора само жалки съсипии: загубени земи, позорни поражения, клади и кръв. И тази ръка, която се протягаше за помощ... Той се залюля, облегна се на масата, захлупи лице в дланите си.

Мария скочи разтревожена. Приближи до него.

— Какво ти е? Какво има?

Той се отдръпна, изпълнен от ужас. Изкрещя:

— Назад! Не приближавай до мене. Елти!

Блюстителят се втурна вътре. Борил се опомни. Ръцете му трепереха, той се помъчи да ги скрие някъде, да заличи някак жалката си уплаха. Ала не успя. Мария го гледаше учудена и тъжна.

— Две хиляди перпери ли каза? Никога. Откъде да ги взема?

— От наследството ми. Аз имам право да харча известна част от него. Досега никога не съм искала. Трябва да се е събрало доста от доходите само. Извън сухите пари, които имам от дядо си Алцеко. Искам да ми се даде нещо и от скъпоценностите на мама.

— Ще ти се даде всичко, което е останало.

— Какво значи това?

Борил приближи към девойката. Скръсти ръце. Изгледа я.