Ето и сега. Тя чакаше с нетърпение зова на Ожие, който трябваше да съобщи, че конят й е оседлан. За последен път тя надникна в огледалото си от излъскана стомана. Стори й се, че е хубава. Руменина избликна по бледото й златисто лице. Като не знаеше вече как да запълни още няколкото мига очакване, тя промени още веднъж новите си жълти ботушки със старите от червена кордованска кожа, които й стояха по-добре.

Някой тиха потропа на вратата.

Мария изтича. Отвори. На прага стоеше прислужницата на госпожа Теодора.

Госпожата вика царкинята да слезе долу.

Момичето сви вежди. Ами ако я забавеха? Тя прибра полите си с две ръце и бързо заслиза по стълбите.

Майката на царя седеше пред разгънати платове и кожи, пред сандъчета със скъпоценности. Премяташе ги през ръце, поглаждаше ги с опитна длан. Край нея бе застанал почтително тъмнолик мъж, с пъстра чалма на главата и с широки, къси надиплени шалвари.

Госпожа Теодора вдигна глава. Изгледа момичето. И дълго не можа да продума от удивление. Сякаш за първи път го виждаше.

Тънката мършава девойка внезапно бе разцъфнала като росен трендафил. За няколко месеца само тя се бе преобразила. Лицето й се бе избистрило в тънка матово-златиста бледност. Само по бузите й аленееше лек прасковен мъх. Очите й, засенени с дълги кестеняви мигли, искряха ту зеленикави, ту ясносини като скъпи лъскави камъни. Устата й бе горда и упорита като на баща й. Снагата й стройна и гъвкава като тръстика.

Мария щеше да стане голяма красавица. Ясно беше. Госпожа Теодора прехапа устни.

— Търсила си ме — попита нетърпеливо момата.

— Да. Дошъл е търговец от Изток. Пътува за Венгрия. Искам да си избереш нещо за нова руба. Време е да помислим и за тебе. Израсла си вече връстна девойка. Трябва и вено да ти се готви.

Мария я изгледа смаяна. Откога госпожа Теодора се бе толкова загрижила за нея? Или сега, когато Целгуба беше забягнала в родната си Кумания, за да се спаси от Бориловия гняв след несполучливия бдински бунт, тя диреше в братаницата си другар за тежката си самота?

— Я виж този небесносин аксамит? Ще ти отива много. Или кремавия сатен? Или зелената китайска коприна?... Кое ще избереш?

Девойката приближи с любопитство към платовете. Прерови из раклите на арабина.

— Това. И това.

Госпожа Теодора сви вежди, ала не каза нищо. Посочи на търговеца да отреже от сатена с вишнев цвят и от тъмносиния аксамит.

След това Мария си избра огърлица от бледи янтари. И веднага го сложи на шията си.

— Благодаря, лельо. Ала нека всичко се плати от моите пари — каза тя. — Сега довиждане. Аз отивам на Орловец. Имам да изпитвам новия крагуй, който ми подари вчера кастрофилактът. Сбогом...

Бориловата майка дълго гледа към вратата, зад която изчезна девойката. Поразена. Недоумяваща.

Чудни бяха обноските на Мария. Внезапно тъй самоуверени, почти дръзки. Тя говореше за свои пари... Не искаше от никого разрешение да излиза... Сама разполагаше със себе си... Какво й даваше тия криле, откога тя се чувстваше като господарка в тоя дом? На какво се надяваше? Какви мисли се таяха зад това светло високо чело? Беше крайно време да й се посвият юздите. А това можеше да стори най-лесно женитбата. Там, в нови грижи и радости, тя щеше да забрави много свои блянове, много затаени недоволства, много дързости на младостта...

В това време Мария вече летеше на белия си кон към горите на Орловец. Беше закъсняла и бързаше да не се безпокои великият войвода.

На десетина стъпки след нея яздеха Ожие и двама копиеносци. Цъфналите шипкови храсти излъхваха свеж и тънък дъх. Младите жита леко поклащаха бледи стъбла, залюлени от топлия вятър. Небето се обтягаше в равна чиста синевина, открай докрай, без нито едно облаче.

Тя остави копиеносците и Ожие на края на забела и навлезе сама в гората. Там, на определената полянка, се разхождаше с тревожни стъпки великият войвода. Конят му бе вързан за стъблото на един бук. Като зърна царкинята, лицето му се проясни. Той се спусна към нея, наведе се, докосна леко устни до свободната й от ръкавицата десница.

— Колко се безпокоях! Имам извънредно важни новини. Тълпа въоръжени люде нападнали тъмницата в Крън, където бил заловен Добромир, убили стражата, освободили пленника и избягали заедно с него...

Мария радостно извика. Заслуша със затаен дъх и светнали очи.

— Крънският кастрофилакт пуснал потеря подире им. Ала цялото население се надигнало и унищожило потерята. Без малко трябваше да вдигнем бунта преди уречения ден... Но за да спечелим време и да не загубя доверието на Борила, аз пратих конница, която да усмири людете. Преди малко срещнах презвитер Константин. Като ме видя — извърна лице и плю настрана. Освен тебе, Илиица, Добромир и Витлеем, никой не знае, че съм ваш... Ала скоро ще узнаят всички.

Той се изсмя. Погледна я в очите с веселия си горещ взор.

— Колко остана? — попита Мария с детско любопитство, макар че знаеше съвсем добре деня и часа.

— Още два месеца...

Двамата се огледаха наоколо. Сякаш се бояха и листата да не ги чуят.

— Колко ще се зарадва Белослава, като й кажа... — пошепна Мария, като седна връз един отсечен близо до корена дънер. След това тя вдигна внезапно лице към момъка, който стоеше облегнат на едно съседно дърво. — Нима наистина великият примикюр дал да се разбере, че иска да мине към нашите? Аз не му вярвам много! Кажи на Илиица, че трябва да бъде предпазлив към него. Върви още тази вечер и кажи да се съберат у брата на челник Матея. Нека обмислят хубаво за примикюра... По-добре е да стегнат мрежите около прахтор Диман. Той държи стрелците. Конницата и пешаците са наши. Остават само стрелците и копиеносците... — тя въздъхна, махна с ръка. — Лесен е прахтор Диман. За злато съгласен е на всичко. Ако днес е верен на Борил, утре ще отиде при този, който му плати повече. Ала да имах парите си у мене! Цялото си наследство бих дала, за да откупя наемници и оръжие за Йоан... Ще трябва да чакам, докато стана на пълнолетна възраст. Ако дотогава Борил остави нещо и за мене... Или пък ако се омъжа скоро, тогава чак ще имам право да диря сметка за наследството си, което той управлява като настойник...

Тя погледна наивно в очите на момъка. Ала като забеляза, че той извива смутено лице настрани, обзет от чудно вълнение, тя се сепна, замисли се над думите си, пламна. Дали той не бе разбрал криво словата й? И ядосана, че се е изчервила, тя поруменя още по-силно, като зряла череша, след това скочи, погледна нагоре към късчето небе, което се виждаше през високите раззеленили се клони на дъбовите дървета.

— Заоблачава се... Трябва да си ходя.

Някаква необяснима плахост задушаваше гласа й. Внезапно тя видя в Радула не другаря, помощника, съзаклятника в общото дело, а непознатия мъж, с когото тя стоеше тъй уединено в тая светла тишина, сред влажния, пълен с ухание на чубрика въздух.

И тя тръгна бързо напред. Радул я настигна с няколко крачки. Улови ръката й. Гласът му бе горещ и тръпен. В черните му очи имаше толкова молба:

— Защо бързаш? Друго нищо ли няма да ми кажеш? Остани още малко!

Ала изведнъж той пусна ръката й. Толкова безпомощност и тревога трептяха по хубавото девическо лице. Не. Той беше безумен. Съвсем безумен. Мария бе още невръстно, наивно момиче. Как бе дръзнал да вдигне очи към нея.

Дъщерята на Калоян!

Той изтръпна, дръпна се встрани, тръгна почтително след девойката.

Гората затихваше в топла дрямка, нито лист не трепкаше по спокойните клони. А дребните теменуги разливаха сред зеления полумрак на дъбравата остър дъх на безимен копнеж.

Глава IX

Беше майска нощ, лунна, светла. Добромир загаси тънката догаряща вощеница и излезе на двора. Бе работил цял ден до мръкване, а след това, докато изгори и последната светлина. Трябваше да се приготвят няколко преписа от Йоановото евангелие на прост говорим език, за да се разнесат из селищата край крепостта Демничик. Откак бе закукала гази година кукувицата, Добромир постоянно обикаляше, придружен от съвършена сестра Ива и съвършен брат Стефан, всички местности по крайбрежието на бялата река. От няколко дни те бяха отседнали в млината на богомила Димитрий. И рано сутринта трябваше да тръгнат на път, за да не паднат в око на неизвестен зложелател.