Бе вечерта срещу Гергьовден. Младият момък погледна с тъжен взор към могилите, по които горяха огньове, запалени със слама, останала от бъдни вечер. Това трябваше да бъде знакът за почване на бунта. Ала за кой път вече той се бе отново отложил? Сега думата бе — Петровден.
В далечината блесна тънка огнена диря. Моми от близкото село отиваха със запалени вощеници да берат лековити треви по междите и да дирят „Богородична ръка”. Наблизо имаше шипкови храсти. Там девойките оставиха вощениците да догарят сред свежите росни цветчета. Отминаха. Задуха яснецът и облъхна момъка с далечна тиха песен:
Свети Георги хоро води,
по стъгди го разлюлява.
Дъщерите на млинаря излязоха на двора стъкмени, стройни, хубави. И те отиваха да берат билки, които после се хвърляха в житницата и около бъчвите за плодородие. Тази година храната бе оскъдна за люде и добитък, житото се бе свършило по-рано от други път, та жрънкарят нямаше работа. И не можеше да отдели ни десетък, ни димнина, ни травнина за алчните и нечестни закупвачи на данъка.
В млината стана съвсем тихо. Големите и тъмни криле се разпериха в светлата звездна синева като огромен прилеп. Седнала пред прага, жрънкарката бъбреше със сестра Ива.
Добромир усети как сърцето му натежава. Хиляди въпроси, съмнения, колебания го разкъсваха. И мъката по Белослава избликна отново неудържима.
Той не отвърна на въпросите на двете жени, които питаха тревожно за къде се е запътил, и тръгна без цел и посока сред сенките и светлините на нощта. В такива часове той усещаше как яко още е свързан със земята и повелите на плътта, колко тежко се разкъсват оковите на княза на злото. И понякога бе готов да отхвърли като ненужна дрипа далеч от себе си, всички обети, всички безумни надежди.
Не беше ли безумие да потъпчеш младостта си, живота, който се живее само веднъж като неоценим божи дар, за да дириш празни, измамни утешения? Като горещ поток се бунтуваше кръвта в жилите му. непокорна, властна, непобедима. И идваха мигове, когато той можеше да махне с ръка на всичко, да се метне на първия кон и да полети към Белослава, която го чакаше вече толкова дълго, с толкова търпение, сякаш се надяваше, че някакво чудо може все още да й го възвърне.
Той спря край един бряст, подпря неспокойно чело връз кората му. Горещи сълзи изгориха очите му. В този миг за последен път, преди да приеме обреда за съвършенство, брат Добромир се разделяше със своята младост. Тихо зашумя гората над него. Нощта лъхаше мамещи ухания, затихваше в шепота на вятъра, щурците плетяха кротка и сънна песен.
И отново се залута из росните поляни, сред цъфналите храсти, окъпан от лъчите на месеца, бледен, с мрачно горящи очи. Когато доближи до млината, на двора момите играеха бавно, кротко хоро. Три стъпки надясно, две наляво:
На Георги жалба остана,
та се от хоро отпусна,
па си у дома отиде,
врана си коня изкара...
Добромир застана край един стар дъб, загледан в играта, която гореше сърцето му. Изведнъж той се сепна. Една от момите, която бе наближила с хорото до него, изприпка и леко докосна рамото му.
— Пеперуда! — извика ужасена тя. — Не е хубаво нощем да се допре пеперуда до човек.
Черните й очи се издигнаха с нескрито обожание към младия брат.
Но срещнаха взора на две хладни и тъжни зеници, отвърнати от радостите на света. Той скръсти ръце, кротко се усмихна, скръбно поклати глава.
— Какво от това?
— Казват, че умирал човек, ако кацне пеперуда на него след потайна доба.
— Никой от нас няма да убегне този час... — отвърна богомилът. — И колкото Бог по-скоро ни го изпрати, толкова е по-голямо благоволението му...
Той вдигна вежди замислен, чужд, далечен, загубен за всичко наоколо му. Хорото продължи бавно, с лека скокливост, след това внезапно се пречупи в буен устрем като луд вихър. Потъмняха лицата на девойките, облени с гореща кръв. Дъхът им се учести, пъстровезаните ризи буйно се повдигаха над младата гръд. Плеснаха с ръце, плитките им политнаха във въздуха. После отново затихна играта в кротки стъпки. Добромир се заслуша неволно в словата на млинарката:
— Ако не успеем да съберем за димнина и десетък, прекупвачът ще ни продаде стаса и ще станем парици! Горко нам! И от миналата година се е събрал кумерк до десетина златици. Тази зима студовете дойдоха късно, чак след Водици, та помръзнаха всички посеви. Какво ще се прави — не знам. Напоследък мелем само брашно за болярските опълчения безплатно... А и без това ни дирят някаква малка непра-вота, за да повелят казън и тъмница. Нали сме за тях скверни еретици, гледат на нас по-зле, отколкото на скота...
Сестра Ива отвърна:
— Нека бъде свята паметта на поп Богомил. Той първи отвори очите на людете къде да дирят друма на спасението. Едно време са теглили от зли нагоди, ала не са знаели словеса за мъдрост и утеха. Сега поне всички ние, които страдаме дружно, знаем дружно да се браним. Малко търпение още...
В синята светлина на нощта се носеше скокливият припев:
Тури му седло от сребро,
тури му златни поводи,
тури му юзда от звезда...
Месецът се изкачваше все по-високо, като огромно ясно око, което замислено наблюдава света. Добромир се отправи пак към млината. Дълбоката тишина, прекъсната от време на време от игривите гласове на момичетата, уханният вятър, кротостта на посребрените баири и поляни — всичко напояваше сърцето му с тънка рушителна отрова. Той се хвърли връз дъсчения корав одър, закри лице в кръстосаните си ръце, въздъхна дълбоко. Ала сън не можеше да слезе над морните му очи. Сърцето му биеше бавно и тежко, сякаш камък легнал в гърдите му. Той се обърна по гръб, заби очи в ниския таван на мъничката стая. Наоколо му плуваше като ясна мъгла светликът на месеца, прозорчето се изрязваше в прозрачен и чист гълъбов цвят.
Тъмни и опасни мисли плъзнаха като съскащи змии, промъквайки се коварно сред чародейството на майската нощ. Людете говореха за травнина и десетък, за суша, за студ, посеви, а младостта пееше своя пламнал зов. Една година имаше плодородие, друга наставаше глад, грижите нямаха край, родени заедно с човека, те свършваха само пред прага на тъмния влажен гроб. Нима той, Добромир, слаб и безпомощен човек, можеше да унищожи злото в света? Нима желанието му не бе тъй безумно, както желанието на детето да докосне далечните звезди?
Преди колко стотици години поп Богомил бе надал своя огнен вик? Колко негови следовници бяха загинали на клади и бесилки? И светът си бе все същият; силният потискаше слабия, одареният се издигаше над безликия. Ала слабият и безликият отмъщаваше за неравенството с най-страшното оръжие — злобата и лукавостта. Тримата витязи Асеновци бяха вече станали прах. Докато Борил, другарят на злото и измамата, бе жив и здрав, мощен и всевластен, облечен в пурпур, за-заграден с хиляди склонени чела.
Не, нямаше край царството на злото. И пожертваният живот на Добромира нямаше да го съкрати, нито да го премахне. Напразно, напразно той хлопаше с голи юмруци по железни порти. Безумен и пуст щеше да отмине неговият подвиг. Защото другите, тези, които се бореха за правда и истина, в същото време се бореха и за примамките на света. Те отричаха и хулеха златото и земните суети, а искаха да поделят земите на богатите, да станат роби на Сатанаил. Докато той, властният болярин, надареният с имот и хубост, сила и здраве мъж, се бе отрекъл от това, за което другите жадуваха. Щеше ли някой да оцени, да признае великата му жертва?
Той си спомни думите на брата си Витлеем: „Борил е казал, че ако се завърнеш и се примириш с него, ще ти опрости всичко и ще ти даде крънското прониатство...”
„Ако се завърнеш и примириш...” Колко бе лесно, само да посегне с ръка — и светът бе негов. Светът на буйните пирове и кърваво пенещото се вино, на среброзвучно дрънчащия болярски меч и веселите призиви на ловджийския рог, на аксамитените туники и самурените калпаци, на смеха и радостта, на любовта...