Радул вдигна вежди, погледна учуден царя.

Този човек съвсем ли бе обезумял? Не виждаше ли положението си?

— Какво думаш, царю честити? Ако оставим гърба си свободен, за да нападнем сърбите, латините и Слав само това чакат. Ласкарис и Михаил Епирски се отметнаха вече от нас. Стрезомир не може едновременно да се бори с ломбарди и епирци. Пък и великият жупан е сложил око на Просек... Отвсякъде сме заградени с врагове.

Борил приближи бързо до него, погледна го в очите.

— Ти не разбра ли, че ми е нужна една военна победа, за да залисам своите вътрешни врагове, които са днес по-опасни за мене? Аз нямам вече подпора нито вън, нито вътре. Аз трябва да направя нещо? Тъкмо сега, когато ти си начело на конницата. Аз чувствам, че ще имаме победа! Нима не се свениш да се боиш от ломбардите или сърбите? Ти? Витязът на Адрианопол?

Радул усети как кръвта залудува в жилите му. Широките му гърди се повдигнаха в бурно вълнение. Ала той се сдържа.

Внимание! Повече предпазливост! Да може само до последния миг да не се издаде...

Борил реши да изиграе последния си коз.

— За победителя ще има скъпа награда. Отгатни каква е.

Войводата отново отправи учуден взор към царя, който стоеше изправен пред него.

— Искам да те направя мой сродник.

Радул бавно се повдигна, съвсем бледен. Ситна пот изроси по гърба му. Сродник? Имаше ли Борил връстни роднини за омъжване? Сестрата на севастократор Стрезомир нямаше деца. Дъщерята на Иванковия брат Димитър бе още малка. Откъм бащиния род на Борила всички девойки бяха отдавна настанени във видни властетелски семейства...

— Харесва ли ти царкинята?

Откъде идеха тези думи? Кой говореше пред него? Глума ли си правеше царят, на подбив ли го вземаше? Мора ли беше? Или бесовско вълшебство?

Радул се опомни. Гъста червенина обля лицето му. В живите му черни очи избухна ярък пламък.

Борил се засмя. Потупа го по рамото.

— Видя ли, че аз знам какво ти е на сърцето. Защо не? За Мария никой не се е обаждал досега. Тя е бедна. Зестрата й отиде откуп за Добромира. Само тъй се съгласих да отменя смъртната му казън. Освен откупа, който платиха Белотовица и дъщеря й. Всичко все за държавната хазна. Войните поглъщат страшно много пари...

Той лъжеше. Огромното наследство на Мария стоеше непокътнато повече от половината. Но той не желаеше в ръцете на Калояновата дъщеря да стои такова мощно оръжие — парите. Защото те можеха да послужат на враговете му. С една незначителна женитба той щеше лесно да се отърве и от този мъчен и неприятен въпрос.

Лъжеше, че и никой не се бе обаждал дотогава за нея. На запитванията от Епир, Босна и Дукля той бе отвръщал, че момата им е още малка.

А той бе отлагал, за да не се повдига трънливият въпрос за зестрата.

— Защо мълчиш? Не ти се вярва ли? Не, не те мамя. Давам ти думата си. Ако ми бъдеш верен, ако слушаш всичките ми повели, Мария ще стане твоя жена.

Изкушението беше страшно. Радул затвори очи. Замаян. Недоумяващ. Той разбираше желанието на узурпатора бързо да се спаси от неприятното присъствие на тази, която всеки ден му напомняше своя баща. Разбираше желанието му да се отърве от въпроса за зестрата. Но не щеше ли да бъде подло и нечестно да се възползва от страха на тиранина, за да се вмъкне в една среда, за която никога не бе посмял да мечтае. О, друго щеше да бъде, ако Мария го обичаше...

Той въздъхна дълбоко, сбърчи чело. Любов ли беше благосклонното й държане към него? Приятелската и сърдечна обноска? Все пак тя бе още тъй млада? С наивно и детско сърце. Единствената грижа, това, за което тя показваше воля, по-ярка от мъжката, заедно с една несломима упоритост, бе тайната подготовка на бунта. Ето, преди малко тя бе издебнала идването му зад храстите, само за да го попита дали е вярно, че Добромир бил заловен някъде към Огоста, и да му предаде новото писмо на изгнаника. И нищо друго. Тя не мислеше за нищо освен за успеха на съзаклятието. И в протостратора виждаше само ново оръжие за своята цел...

— Защо мълчиш? — попита пак Борил и сви гъстите си светли вежди.

— Никога не съм се осмелявал да мисля за подобна висока чест.

Радул изопна снага, пречупи талията си в нисък поклон.

— Аз ще я наредя тая работа... — усмихна се царят. — Не се бой. Това, което ти казах, ще го бъде. Повтарям. Думата ми на две не става

Момъкът излезе замаян навън. Тръгна като насън. Тъй чудно бе всичко това. Най-далечният, най-неизпълнимият му блян добиваше вероятен образ, очертаваше се като възможна истина...

Като излезе от главния вход, той вдигна няколко пъти глава към прозореца на Мария. Ала там нямаше никой. Едва ли великият войвода подозираше, че на десетина стъпки от него, скрити зад цветните стъкла на предверието, две модри зеници следяха със затаен копнеж как високата му снага бавно изчезна сред сенките на градината.

Пред подвижния мост той срещна болярина Гаврил. Като го зърна, боляринът извърна презрително глава, направи се, че не вижда новия велик войвода, и влезе в крепостта. Радул леко се усмихна и отмина.

Щом остана сам, Борил веднага плесна с ръце и прати да извикат катепан Зепа.

Все пак не щеше да бъде зле, ако великият войвода не знаеше истинските му кроежи. По-добре нека смяташе, че най- големите му упования са във Венгрия.

Куманинът пристигна след половин час. Поклони се с неизменно безстрастно лице.

— Двама твои верни люде нека се приготвят да заминат за Рим. Ще изпратя послание.

Колкото и да умееше да пази хладнокръвие, дори и варваринът поизмени лице. Отвори широко тесните си черни очички.

— За Рим! — пошепна смаяно.

— Да. И никому ни дума. Отговаряш е главата си. Хайде, по-скоро и без много глаголствания! — отвърна сухо царят.

Не. Никому не вярваше вече Борил. Най-малко на Радул. Ничия подкрепа не бе достатъчно сигурна. И в своята отчаяна безпомощност той се реши да се обърне към последното средство. Към всесилния властелин на света.

Папата.

Някое по-внимателно око щеше да забележи, че царкиня Мария започна твърде често да ходи на лов из горите на Орловец, придружена само от един или двама верни валети. Но някое още по-любопитно и зорко око би могло да установи, че винаги в дните когато Мария препускаше с малката си дружина по друма към царския забел, малко по-късно по същия друм вдигаше облаци прах и конят на протостратор Радул.

И в този светъл пролетен ден Мария бързаше да се приготви за разходката, която бе свикнала да прави вече два-три пъти в седмицата. Тя се суетеше из стаята си, ровеше из всички ракли, все нещо не беше доволна. Вече два пъти тя променяше рубата си и отново почваше да дири нещо друго. Ала изборът й бе твърде малък. Все стари, окъснели, протрити на лактите дрехи. Дафина вървеше подире й слисана, недоумяваща. Никога дотогава момичето не бе обръщало внимание на своята външност. А сега вече нищо не й харесваше...

За нея Мария си бе останала все малкото самотно момиче, за което тя се грижеше като рождена майка.

Какво ставаше сега с младата девойка? Не искаше да яде. Не спеше. Все мълчалива, замислена. Често Ожие идваше набързо, носеше й послания, на които тя веднага отговаряше. Понякога нощем тя ставаше при трептящата светлинка на вощеницата, пишеше дълги писма. Кому ги изпращаше, с какви люде имаше работа? Колкото и да я разпитваше със затаено безпокойство, девойката винаги отговаряше с тайнствена усмивка или с весело вдигане на раменете.

Най-сетне Мария реши да си сложи отново червената руба на ситни златни капчици. Из отвора на изрязаните ръкави се подаваха кремавите ръкави на туниката. През кръста си опаса колан, закопча красивите старинни пъхти от сребро и седеф, плитките си прибра с панделка от червен атлаз. Над челото си превърза сърмена мрежа. Огледа се. И сърцето й заби в смут и тревога. Какво ставаше с нея? Тя сама не се разбираше. Струваше й се, че е болна. Гладът и сънят бягаха от нея. А понякога се чувстваше тъй морна и прималняла, едва й стигаха сили да стане и да се облече. Други път, наопаки, изблик на палавост и смях изпълваха с горещо нетърпение кръвта й, тя се луташе из градината, препускаше с коня си из сенчестите пътеки, обучаваше крагуите и загарите си.