Навън гръмнаха всички търновски камбани. Гъсто зашумя бляскавата тълпа в тясната църква на светия чудотворец. Безкрайна навалица се притискаше навън, изпълваше всички улици на Асенова махала, край църквата, подножието на Трапезица, прохода на Дервент, друма за Червен, целия бряг на Етъра чак до Влашкия мост под Боярски рът.
Йоан-Асен II се появи на прага на църквата.
Огромен вик разтърси цялата околност, блъсна се в скалите, разпиля се по вятъра, смесен с широките железни вълни на камбаните. Сякаш безумие облада притискащите се люде, пристигнали с кочии, на кон, пеш от цялата страна.
С мощно радостно движение Асен издигна ръка, поздрави народа си.
Тогава навалицата разчупи веригата на блюстителите, спусна се, преля като пълноводна река, струпа се около младия цар, притисна го отвсякъде в неудържим изблик. Целуваха ръцете, сърмения му сандал, светлата му багреница, отправяха благословии, уверения в обич и безмерна преданост.
Той се метна на белия си кон, още веднъж поздрави с глава, с ръце. Стрелци с мъка проправяха път напред и пръскаха между людете новите пари, които бе насякъл законният цар: бели аспри и тънки жълтици.
На едната им страна бе издълбан образът на Исуса Христа, а на другата — образите на Йоан-Асен и свети Димитър. Светецът- войник държеше обърнат надолу меч и подаваше в лявата ръка на царя знаме с дълга дръжка. В десницата си Асен държеше скиптър с кръст.
Тъмната клевета бе изличена.
Чудотворецът не бе наказал великия цар. Делото на Калоян щеше да бъде продължено, само че вече с други средства.
С оръжията на любовта, кротостта, мира.
Вечерта търновци излязоха да се веселят с ведро сърце из ливадите на Света гора. Градските порти сега бяха широко отворени и ден и нощ. Щастливи и безгрижни, както от много години не се бяха чувствали, тълпите се изнизваха по посока на разцъфналите люлякови гори. сред росните треви, край тихо шумящия Етър. Песни и радостни викове изпълваха тъмносиния въздух. Защото всички усещаха съдбините си поверени в силни и верни ръце, които знаеха къде ги водят.
По Боярски рът непрестанно се изкачваха кочии, препускаха конници. Там бяха събрани на пир всички най-видни властели на страната в братско помирение, забравили всичко, което ги бе делило до вчера. По площадките на всички кули бяха запалени огромни огньове. Прозорците на палата горяха в ярки светлини.
Те пак се срещнаха долу, в градината, където някога за първи път се бяха видели.
В далечината отекваше глухият шум на тълпите. В топлия полумрак трепкаха блещунки. Едва чуто се плискаше реката в стените на крепостта.
Мария и Радул бавно вървяха между нацъфтелите шипкови храсти. Безмълвни. С тревожно свито сърце. Най-сетне той заговори. Спомни миналото, загатна за надеждите си, докосна бъдните дий. И зачака. Изтръпнал, с взор, впит в скъпия образ. Мария продължаваше да върви мълчалива и замислена, като погалваше от време на време с нежно докосване отрупаните със светли цветчета клони. Подир нея следваха стъпка, по стъпка верните й хрътове.
Най-после тя спря. Вдигна полека чело и погледна великия боляр право в очите. Модрите й зеници засияха в мрачевината като звезди. И той видя в тях присъдата.
Мария въздъхна едва чуто:
— Много време, много неща стоят между нас, Радуле... Миналото не може да се върне. То остана там — на оная хубава поляна в горите на Орловец...
Той буйно улови ръцете й. Пошъпна горещо:
— Марийо... Ще те попитам и ти трябва да ми отговориш. Аз трябва да знам. Кажи ми. Ти ли сложи яда в чашата му?
Мария поклати глава. Бавно издърпа ръцете си.
— Не. Не аз. Но бях вече решила да го сторя. А то е вече все едно, че съм го сторила. Грехът си е грях.
Очите му светнаха със стария дълбок огън.
— Ти си млада... Ще забравиш. Нека минат дни — настоя упорито той. Тя се усмихна.
— Преди малко известих на царя, че утре ще замина в един родопски манастир. Там ще се подстрижа под името Теофана. Тази вечер е последната, в която се явявам пред света. Сбогом, Радуле...
Гласът й прозвуча съвсем тихо. Тя му направи знак с ръка да не я следва и изчезна безшумно в сенките на звездната градина. Лека като сън.
Двата хръта скачаха палаво след нея.
Тя бе останала само дъщеря на Калоян и нямаше право за друго щастие в света.
Уханният вятър носеше на широки вълни ликуващи песни, писък на гайди и глухо думкане на тъпани: лееше се волната песен на един свободен народ, чиято звезда отново изгряваше с чист и ярък блясък.
Литература
„Борил беше бездетен и даде на Анри дъщерята на своя предшественик Иваница: и тъй французите видяха, седнала на престола на тяхната империя, дъщерята на най-смъртния им неприятел, затова някои историци я обвиняват, че е отровила мъжа си Анри на 11 юни 1216 година, тъй като тя при омъжването си за него била отнесла в сърцето си смъртната омраза, която баща й Иваница й бил внушил против французите.” (Ledeau — „Histoire du das empire”, том 17, стр. 283)
„Мария беше дъщеря на Иваница, а не на Борил, който бе неин братовчед.” (Geoffгоi de Villehardouin – „La conqu?te Constantinople”, гл. XVI, стр. 29—30; Murait — „Essai de chronographie byzantine”, том I стр. 306)
„След смъртта на Иваница, българския цар, император Енрико се бе оженил за дъщеря му, сдобивайки се по такъв начин е приятелството на такива мощни съседи.”
„Смъртта му през 1216 година в Тесалоника, когато той бе едва четиридесетгодишен, останала под подозрението, че е последвала от отрова, била съдбоносна за властта на латините.” (Federigo Hurter — „Storia di papa Innocenzo III” том II, стр. 589)
„Хенрих бързо се отправи към Тесалоника, отново тържествено короняса младия принц Димитрий и стори всичко възможно, за да му осигури по-яко престола. Но него самия там внезапно покоси смъртта, още не сторил 40 години, на 11 юни 1216 година, без да остави свои наследници за престола. Веднага навсякъде се заговори, че той е бил отровен. Според едни това са били близки негови люде, според други това е била неговата варварска съпруга, които са го очистили от пътя си. Но ако ние се попитаме кому подобно зло дело би било от полза, тогава много по-вероятно би било да се сметне, че Оберто ди Биандрате, чиито предшествени дела твърде явно говорят за подобен завършък, се е освободил по този начин от омразния си сюзерен.” (С. Hopf —„Griechenland im Mittelalter”, том VI, стр. 246)
„Императрицата на Константинопол е потвърдила на 13 февруари 1214 година в качеството си на регентка привилегиите на пизанците.” (Buchon — Nouv. rech., II, стр. 29—30)
„Зестрата на императорската годеница бе изпратена с 60 коня, целите натоварени със злато, сребро, слонова кост, копринени платове и редки скъпоценности; нямаше кон, който да не бе покрит с червено кадифе, което се влачеше на 7—8 лакти подир него.”
„Никога не се е вървяло толкова през кал и по лоши пътища, без някой от копринените платове да се скъса, а всичко било в изящество и благородство.” (Роберт дьо Клари „Превземането на Константинопол". Хроника от XIII век).