Между святкащите накити имаше нещо, което тя никога не бе виждала дотогава. Малка кожена кесийка, яко свързана с тънки ремъчета. До нея бе поставен запечатан свитък.

Кой можеше да влиза в стаите й освен преданата Одет или някой довереник на Биандрате? Или може би той самият?

Тя затвори очи за миг. Страшно побледня. Сърцето й се заблъска, сякаш щеше да разчупи гърдите й. Не, не беше, не беше сън. Действителността я бе сграбчила внезапно, неумолимо, жестоко, с ледена ръка.

Мария плахо посегна. Макар че покоите й бяха заключени, тя боязливо се озърна. Пръстите й трепереха.

Скъса бързо шнуровете на печата, хвърли поглед на пергамента.

Там имаше само няколко думи. Без подпис. Почеркът бе познат. Илиица пишеше:

„Уреченият час дойде. Стори, каквото можеш.”

Тя отвърза полека и внимателно кесийката, взе с два пръста от червеникавия прах, който бе вътре, докосна го леко до носа си, разтърка го между пръстите си...

Не оставаше боя. Какво бе това?

Очевидно — яд (отрова).

Ала по колко трябваше да се сложи? Наведнъж или на няколко пъти? Ядът бе доста много. Вероятно трябваше да се дава по малко, но редовно.

Тя отдели половината.

Другата половина остави за себе си.

Първите лъчи на слънцето огряха една жена, която седеше неподвижна на едно място, седнала връз ложето си, прекарала така цялата нощ, без да мигне, без да помръдне от мястото си. Сякаш каменно изваяние.

Ала когато чу гласа на Одет, която приготвяше в съседната стая закуската, когато усети около себе си диханието на обикновения всекидневен живот, Мария се стресна като събудена от сън. Погледна към побелелите прозорци.

Денят се издигаше росен и свеж в този чудно хубав град, из това изумрудено море, под най-ясното и светло небе. Животът бе хубав и желан, тъй горещо мамещ, недоизпит, недосънуван... Сякаш нещо се прекърши в нея. За да не извика от болка, тя прехапа устни. Закри лице с ръце. Сълзи изгориха клепачите й.

Не. Не й достигаше мощ. Премного бе всичко това за нея. Премного се искаше от слабите й женски сили.

Навън в ранната утринна тишина, връз плочите на двора прокънтяха конски подкови.

Мария скочи. Притисна ръце до гърдите си, заслушана, изтръпнала в смъртна тревога. Не идваше ли вече пратеник от север?... С молба за помощ от Борила. Тогава Анри, като съюзник, трябваше да изпълни условията на договора и да изпрати войски против бунтовниците, против наемниците на Йоан... Против Йоан. Не! Това не бива да стане! Никога... Латински войски не биваше да преминат хемските проходи... Никога! Само това не! Там, в родината й, отчаяните парици бяха грабнали вили и тояги, богомилите бяха повдигнали общините си в дръзко непокорство, войските бяха отказали да се подчиняват... Най-сетне! А в този миг може би Йоан-Асен преминаваше Истър с людете си... О!...

Тя закърши пръсти, огледа се с див, безпаметен взор, сякаш дирейки помощ. Нямаше време за губене. Всеки миг можеха да пристигнат Борилови гончии. Някаква тъмна и страшна сила отправи стъпките й към покоите на императора.

Там бе тихо. Може би той още спеше след безкрайната, безсънна нощ, огорчен, оскърбен, разочарован. Или бе излязъл рано на лов! А може би вече закусваше.

Тя сложи ръка връз дръжката на вратата му, постоя малко. Пред очите й се завъртяха тъмни кръгове. Понечи да почука. Не й достигна сила. Ръката й падна като подкосена.

В Мизия се лее кръв...

Иоан!

Йоан преминаваше Истър!

Внезапна мисъл я прекоси като мълния. Тя потрепера цяла. Вдигна чело. Нямаше вече време за колебания. Всичко бе свършено.

Навън забиха камбани за първа утринна.

Глава XXXI

Мария удари с чукчето по медния гонг. Одет влезе безшумно, изгледа я учудено, тъй немощна и болна й се стри господарката й, ала не попита, не проговори нищо.

— Пригответе ми някоя стара, съвсем проста руба. Не искам да ме познаят по пътя.

За да заличи следите от страшната нощ, тя се спусна към гардеробната, изми лицето си с кипърски сапун и студена розова вода. Лека багра покри смъртно бледите й страни. Очите й се оживиха. Движенията й бяха болезнено неспокойни.

— Не, не искам да закуся сега, Одет. Като се върна от първата служба...

— Да ви придружа ли, мадам?

— Няма нужда, Одет. Съобщете да впрегнат кочията ми. Искам сама да се помоля пред иконата на хегемона.

Там, пред ясния взор на Чудотвореца, Мария искаше да подири за последен път подкрепа и сила, за да изпълни клетвата си. Сякаш диреше и най-дребния повод, за да отложи с още няколко мига кобната стъпка.

Затова камбаните на „Свети Димитрий” бяха прозвучали за ухото й с надежден, спасителен зов. Тя бе намерила причина да отстрани за късо време съдбата, която виснеше неумолима като остър меч над главата й.

В ранния здрачен час улиците бяха почти празни. Людете още спяха, морни от веселбите и тържествата на предния ден. Към градските порти се точеха стадата на знатните патриции, които отиваха на паша. Изправен пред вратата на дюкянчето си, някой оръжейник лъскаше готова за продан ризница или сабя.

Седнали пред кръчмите войници, монаси и странници разговаряха за помирението на императора с Биандрате, за хубостта на императрицата, за младия крал Димитрий, за благоволението на кралица Маргарита към ромеите. Тук-там се мяркаха подранили търговци, които носеха натоварена на мулета стока: платове, конци, бои, шишенца с уханна вода.

Църквата на великия хегемон се издигаше сред кипарисови градини, в които тихо отекваше ромонът на многобройните водоскоци.

Небето бе тъй бледо и въздухът тъй бистър, както в оная сутрин, когато Мария бе отишла да се помоли пред гроба на баща си преди заминаването за Константинопол. Нямаше още три години оттогава, а й се струваше цяла вечност, сякаш хиляди години бяха минали, откак се бе отделила от родината си.

Тя се отправи към гроба на светия Чудотворец, простря се в дълбок поклон пред големите мраморни плочи, украсени със сребро и скъпи камъни. След това вдигна очи към иконата. И потръпна.

Неумолим бе взорът на светеца-войник.

С високо издигнато копие в разперените ръце той се заканваше всекиму, който забравяше своя дълг и клетва. И за последен път тук, на колене, Мария се попита кой бе нейният дълг, коя клетва бе истинска. Клетвата, дадена пред гроба на Калоян, или клетвата, дадена в „Света София” пред брачния олтар? Каква бе тя, българка или латинка? Кое щеше да бъде грях? Да остави родината си да загине в кървави размирици, заета от чужди войски, разорена от безумствата на притеснителя? Или да лиши държавата, където бе владетелка, от едничкия мъж, който можеше все още да поддържа ред в безбройните разпри, които я разкъсваха. О! Тя не смееше и на себе си дори да признае, че животът на Анри й е скъп — защото тя го обича...

В нейната ръка се таеше съдбата на две царства. И тя трябваше да отсъди кое от двете трябва да загине.

Ала безмълвна бе иконата. Хладно блестяха шейсетте мраморни колони на храма. И нямаше кой да отговори на страшните й въпроси.

Свещениците я изпроводиха до външната порта с дълбоки поклони, все още учудени от ранното й посещение. Те се бяха надявали, че ще я видят на втората утринна служба, когато обикновено пристигаше и кралица Маргарита заедно със съпругите на бароните и архонтите...

Преди да се качи в кочията. Мария погледна наоколо си. Там горе откъм Север, откъм задоблачния Хем бяха слизали железните потоци на бащините й опълчения. Още личаха по градските стени следите от метателните машини и подриванията.

Там, зад Акропола, където бе разположен станът на Калоян, там бе изпуснал последен дъх великият цар. Там, все край този град, се решаваха съдбините на племето й.

Мария попипа в чантата, която висеше на колана й, не, не бе сън. Зловещият яд си стоеше там.

Дъщерята на Калоян трябваше да продължи делото на оня, който бе умрял за него.