Временно натовариха Конон дьо Бетюн да поеме управата. Със свито сърце и накипяла за мъст душа, старият рицар даваше своите повели. Преди да вдигнат войските си, заедно с осоленото тяло на мъртвия император, фръзите свикаха на съвет ломбардските рицари.
Конон дьо Бетюн помоли Оберто Биандрате да потвърди правата на младия крал Димитрий и да се откаже завинаги от мисълта да доведе в Тесалоника първородния син на Бонифаций Монферато.
С презрителна надменност Оберто Биандрате отказа, като го посъветва да се не меси повече в работите на ломбардите.
Тогава затаената омраза избухна като пожар.
Херве дьо Ронсуа хвърли ръкавицата си в лицето на Биандрате с вика: — Убиец!
На следния ден, в ранна утрин, младият рицар падна в смъртен двубой под меча на дръзкия монфератец.
За последен път тръгна император Анри на път.
Бездушен и успокоен.
Най-сетне той можеше да си почине от безкрайните походи и грижи, които бяха изпълнили с тъмна върволица целия му живот.
И с всяка стъпка, която отдалечаваше мрачното шествие от града на Тесалоника, неукрепналото царство на латините се разклащаше из основи, рушейки със страшен грохот усилията на толкова пожертвани сили, младост, живот...
Така преди десет години войските на Калоян бяха върнали от Тесалоника с потъмнели и опустошени души осоленото тяло на своя цар.
Беше 11 юни от 1216 лето.
Глава XXXII
До есента на 1217 година цяла Мизия бе вече в ръцете на Йоан-Асен.
През където минеше законният наследник, всички въстанали области се присъединяваха към него, всички властели се явяваха начело с опълченията си да подкрепят победоносните войски. Богомили и православни, униати, кумани, себри, парици и отроци, всички напущаха ниви, жрънки, катуни и стаси, грабваха лъкове и колчани, копия и мечове и се смесваха с Асеновите люде.
Затворен като ястреб в гнездото си, претъпкал стените на Търнов със скъпо платени наемници, узурпаторът виждаше как всеки ден все повече се стяга около него неумолимият смъртен обръч. И той защищаваше педя по педя власт, престол, живот...
Царица Елена, подпомогната от люде, изпратени от примас Василий, успя да избяга от манастира, в който бе заточена, при деспот Слав — в Мелнишката крепост. Илиица, Радул, Коча, Драгота и Георги напредваха начело на Йоан-Асеновите опълчения.
Само Ана бе останала във властта на тирана.
В последния миг, преди да избяга през Истър, влашки рибари я бяха заловили и предали на своя кастрофилакт. Затворена в една от кулите на Царевец, тя бе останала като последен залог в преговорите, които Борил смяташе да почне със своя тържествуващ съперник.
Двете Анини дъщери бяха на сигурно място в Долна земя, още отдавна побягнали със семейството на ватах Андрея.
Обсадата на Търнов трая седем месеца.
Тръпнещ над скъпия залог, който Борил пазеше в кулите на Царевец, Йоан-Асен водеше предпазливо преговорите, оставяйки надежда за помирение и спасение у заградения узурпатор. Ала когато Ана, изтощена от дългогодишните изпитни и тревоги — в килията на манастира, под булото на сестра Анисия, а сега в тъмниците на западната кула, — склони мъченически очи, Асен даде заповед за безжалостно нападение.
Най-напред падна северната градска част, чиято порта населението отвори само и почна заедно с освободителите си да напада наемниците на Борил. Оставаше да се превземе само още непристъпното гнездо на Асеновци — Царевец.
Скрит в стражницата на главната кула, Асен-Борил слушаше рева на войските и тълпите, които се събираха под крепостта и сочеха с колчани и сулици към гъмжащите от наемници бойници. Запасите от храна още не бяха свършени. В щерните имаше все пак малко вода. Но щеше да дойде часът, когато те щяха да се изчерпят.И твърдината трябваше да се предаде. Какво щеше да стане тогава?
Борил изтръпваше при мисълта, че ще падне в ръцете на тия, които тъй дълго бе тормозил и преследвал. Кръвта на Иваница, на Белота и Саца, на Сеслав и Ана, на Добромир и хиляди други чакаше възмездие. От нищо обаче той не се боеше тъй много, колкото от мъстта на войводата Радул. Спомняше си страшния му взор зад решетката на тъмницата, когато си вземаше сбогом с Мария. И знаеше, че младият момък няма никога да прости вероломството му.
Избягал от заточението си край Евксина, той дебнеше сега като затаен звяр около крепостта, жаден за кръвта му, за позора му.
Денем Борил насърчаваше защитниците си, които вече с мъка отбиваха опитите на нападателите да метнат чрез куки въжени стълби по върховете на бойниците и да се катерят бързо като котки по тях. Йоан щадеше бащиния си дом и не искаше да го руши и подпалва. Затова се мъчеше да намери най-слабото място, през което нападателите да минат с лична дързост в крепостта.
Но за Борил нощите бяха по-жестоки от дните.
Защото тогава враговете му бяха безбройни, несломими и неуловими. Безсънното му око виждаше да се тълпят наоколо хиляди лица, мрачни, пълни със закана и омраза. Той чуваше безспир съсъка на пламъците, удара на секирата в дървото на бесилките, плача на близките на осъдените, стона на мъчениците. Отрязани глави падаха в леглото му, кръв плискаше по възглавието му, костеливи пръсти се протягала треперливо към него...
Една нощ, задушен от мора, тръпнещ от опасния глух шум, който идваше от време на време из неспокойно вълнуващия се стан на обсадниците, обзет от внезапен, безумен страх, Борил извика при себе си трима от най-преданите си люде и им заръча да приготвят всичко за бягство. Тайно от защитниците на крепостта той искаше да избяга, да подири последен начин да се спаси.
Когато на следния ден Йоановите люде щяха да започнат решителната бран, Борил трябваше да бъде далеч от мъстителната им десница.
В глуха доба, когато и двете вражески войски за кратко бяха затихнали в тревожна дрямка, Борил заедно с Балдьо и двама свои доверени власи скришом се спусна по тайната стълбичка на една от водоемните кули, тръгна през подземния проход, който недавна бе заповядал да му изкопаят, по посока към южния завой на Етъра. Когато стигнаха пред добре прикрития изход, те се ослушаха.
Навън бе светло и спокойно. Те се промъкнаха пълзешком, един по един. през прохода между мъхестите скали, тръгнаха безшумно и предпазливо, опирайки гръб в основата на крепостните стени. Да можеха само да преплуват Етър, да стигнат до къщата на деспот Богдан или севастократор Деян, а оттам, снабдени с коне и преоблечени като Йоанови войскари, да минат Хем, докато се съмне... След това — каквото ще да стане. Само да успееха ла стигнат границата и оттам до Константинопол. Макар че и там Латинската империя живееше тревожни и съдбовни дни. Никой не се грижеше вече за своя български съюзник.
След ранната смърт на новия император Пиер, Конон дьо Бетюн отново водеше съдбините на държавата под регенството на императрица Йоланта, сестрата на Анри, Както на времето за Бодуен, сега и за Пиер нямаше точни вести дали коварният епирски деспот Теодор Комнин го е само пленил, или вече убил.
На път за Константинопол, след като бе приел императорски венец в Рим от ръцете на новия папа Хонорий III, Пиер дьо Куртене и Оксер, храбрият рицар от кръстоносния поход на 1204 лято, ненадминатият витяз от битката при Бовин, бе имал неблагоразумието да мине през земята на епирския деспот. Вероломният ромеец не се бе поколебал да нападне знатния гост в стана си, след като бе сам приет в стана на Пиер с другарство и всички дължими почести.
В кратката битка между рицари и ромеи бе паднал убит и граф Йосташ. А император Пиер бе изчезнал, както по-рано и Бодуен в бранта при Адрианопол.
Тримата му синове Филип, Роберт и Анри бяха останали в Намур. А жена му Йоланта бе заминала с четирите си дъщери напред, в Пелопонес, където току-що бе отпразнувана сватбата на втората от тях със сина на Жофруа дьо Вилардуен. Първата бе вече омъжена за унгарския крал. През същата 1217 година, няколко месеца след смъртта на съпруга си, регентката Йоланта роди в Константинопол най-малкото си дете, което нарекоха Бодуен. Още в Рим Пиер дьо Куртене и Оксер бе дал във феод на маркиз Гулиелмо Монферато кралството на Тесалоника в качеството му на настойник на младия крал Димитрий Наглед нещата изглеждаха уредени. Ала под тая привидна уталожс пост кипяха най-противоположни амбиции и интереси. Борбите между клир и барони, между ромеи и латини, между венецианци и фръзи, между венецианци и пизанци бяха избухнали с нова сила и отнемаха цялото внимание на Конон дьо Бетюн.