Мария не можеше да разбере. От няколко време около нея ставаха чудни и необясними неща. От една страна, Борил я обграждаше с необикновени грижи и внимание. С трескава бързина се работеше веното и, във всички тъкачници и златари, шивачници и обущари, железари и кожари имаше поръчки за царкинята. Търговци от Изток и Запад се препращаха направо в Търнов. Царят и госпожа Теодора не скъпяха перперите, за да купят най-тънките китайски коприни, най-меките аксамити, най-едрите бисери.

От друга страна, не й позволяваха да излиза, да се среща с близките си. Никого не пущаха при нея. Забранено беше всекиму да напуща Царевец до второ разпореждане. Вече пет дни наред блюстителите при главната порта отказваха любезно, ала непоколебимо да свалят подвижния мост.

Мария си обясняваше това с мерките, взети против бунта. Ала все пак сърцето й чувстваше някаква тайна да тръпне наоколо. Не можеше да я проумее. Какво общо имаше преминаването на римския кардинал през Търнов с внезапната промяна на Борила? Явно бе, че той подобрява отношенията си с папата — това бе последният му коз, последната му опора. И понеже бащата на Мария бе сключил унията с папата, царят не искаше тя да бъде зле настроена към него. Но какво можеше да му помогне Инокентий против народния бунт? Войски не можеше да му изпрати. Тогава?

А вече пет дни как тя не бе виждала Радул.

Нито Ожие, нито Дафина можеха да напуснат строго вардения крепостен обръч, за да й донесат вести. Колко ли пъти вече той бе ходил на уреченото място — напразно.

Затова сега Мария седеше изтръпнала връз раклата до леглото си, безмълвна, загубена в тежък размисъл.

Леки стъпки изтичаха по стълбите. Нетърпелива ръка затропа по вратата.

— Ожие! Какво има?

— Главната порта е вече отворена! Попитах да оседлая ли конете — позволиха ми!— каза задъхан валетът.

Мария скочи, извика от радост, завъртя се в кръг, плесна с ръце.

— Да известя ли на госпожа Белослава?

— Няма време! — И тя се спусна да извади от раклата новата си ловджийска руба. Сложи изумруда и бисерите си.

Долу ловджийската глота беше готова. Загарите дърпаха весело каишите, за които ги водеха. Конете нетърпеливо разтърсваха гриви. Мария погали своя бял жребец, подсвирна на псетата, които залаяха в луд възторг.

Ожие й подаде сокола, подложи стремето. Мария се метна лека като птица.

Горе, от един малък прозорец, Борил наблюдаваше заминаването на шумната дружина. Освен Ожие, шестима копиеносци и трима стрелци съпровождаха младата ловджийка. Мария бе скъпоценен залог и трябваше да се пази като зеницата на окото. Когато конниците изчезнаха по каменистата пътека, която слизаше направо към главната порта, по лицето му се плъзна странна усмивка.

Докато спущаха подвижния мост, Мария не можа да се стърпи. Обърна се към главния блюстител.

— Тия дни великият стратор Радул не е ли идвал насам?

— Великият стратор замина вчера сутринта за Средец, светла госпожо — отвърна стражът.

Сякаш ясното ширно небе внезапно почерня, угасна. Мамещите далечни гори изглеждаха противни и чужди. Тъй пусто и празно бе всичко наоколо. Сърцето й натежа в ледена скръб. Понечи да се върне обратно.

Изведнъж цялата кипна в буреносен гняв. Тя шибна жестоко коня си, заби бодовете в корема му. Изненадано и оскърбено, животното полетя като стрела по равния друм. Дружината едва смогваше да я настигне. Ожие се помъчи да й каже няколко слова — той добре разбираше какво става в сърцето на княгинята. Ала тя не чуваше никого.

Постегна юздите само когато почувства, че конят й е потен и изморен. Ожие отново се помъчи да разведри мрачевината, която забулваше челото й.

— Може би той ще се върне наскоро. Нали почнаха пак да ни пускат да излизаме! Аз пък се чувствам особено щастлив от идването на кардинала. Вече не ни надзирават с такава строгост. Какво би било, ако опитам сам да изляза през градските порти! Дали ще ме пуснат? — тъга и гореща надежда преливаха в гласа му.

Мария забави съвсем коня си. Обърна се. Изгледа предания си валет. И чудна мисъл блесна в главата й. Защо не? Сега Борил не би посмял да прави голяма крамола. Нито пък би имало смисъл. Тя веднага реши.

— Забравила съм си кесията с парите, а на връщане искам да се отбия в тъкачницата на майстор Йордан — се обърна тя към челник Матея. — Ще пратя Ожие да я поиска от Дафина. Нали може? Ще ни настигне към Големия камък.

Челникът се позамисли. Но той знаеше вече за свободата, с която се ползваха латинските пленници.

— Може.

Мария повика валета при себе си. Пошепна му няколко слова.

Не можеха да разменят нито дума повече. Само в един поглед, къс и многоречив, си казаха всичко: сбогом, благодарност, преданост, братска обич.

Трябваше да се използва дълго чаканият миг. Защото никой не знаеше какво ще бъде утрешното разположение на Борила. Можеше отново да ги усамоти в непристъпната крепост.

Валетът обърна коня си назад, бодна го силно, пое друма обратно към Търнов. Няколко пъти той се обръща да следи с очи тънката осанка на своята покровителка. Щом дружината се загуби от очите му, той препусна надлъж край градските стени по посока на Хем. До вечерта той трябваше да премине планината. Ако не го уловят, разбира се. Момъкът се прекръсти, пошепна с побледнели устни едно „Отче наш”. И полетя към юг, дирейки знаци и упътване по слънцето и хем-ските върхове — право по посока към Боруй. Там бе най-близката граница с латините.

Мария продължи пътя си по канаристия друм. Грижата по Ожие намали яда й. Изненадата, която бягството на пленника щеше да причини на Борила, щеше да я възнагради заради изживяното преди малко разочарование. Тя даде знак на блюстителите да останат край забела и сама продължи разходката си. Ръката й, която крепеше сокола, морно се отпусна върху шията на коня. Великодушието й към валета я лишаваше от един верен и предан помощник. Валентин не бе тъй сръчен и досетлив. Ала все пак и той можеше да слиза към пазара и да се отбива в малката къщичка на търговеца Конгу, където вярна ръка предаваше донесеното от печенег или някой татарин послание от Йоан-Асен.

Тя слезе от коня, улови го за юздите. Шико скочи на рамото й. Навлязоха в дъбравата. Заредиха се светлини и сенки, малки ливади, облени в слънце, пътеки, полузакрити от гъсто олистени клони, скали, покрити с ръждивочервен мъх.

Неволно тя се отправи към познатата полянка, заградена от едри буки. И изведнъж сърцето и скочи към гърлото. Ръцете й изтърваха юздите на коня. Крагуят разпери криле.

Там се разхождаше бавно, замислено високата стройна осанка. Конят му бе вързан за едно дърво.

Мария изтича в безумна радост към него. Радул трепна. Лицето му почервеня.

— Не си ли заминал за Средец?

— Защо те нямаше толкова дни? Идвах всеки ден тук да те чакам!

И пред възторга на внезапната среща сякаш всички прегради паднаха сами по себе си.

Неволно той протегна ръце към неочакваното видение.

Тя облегна чело на гърдите му, намерила най-сетне пристан за самотния си жребий. И те забравиха за всичко друго наоколо си освен за своето собствено щастие.

Отново блесна — чисто и яркосиньо — лятното небе. Светът зашумя в пъстра радостна песен. Бунтът, неизвестното бъдеще, всичко бе останало тъй далеч. Топлият въздух ги обгърна с мирис на здравец и мащерка. Вятърът преминаваше с тиха въздишка сред тревите.

Мария вдигна глава, отправи дълбок и предан взор към момъка. Той леко отпусна прегръдката си. Сърцето му биеше ясно и звънливо, буен лъчист поток преливаше в жилите му. Мария бе негова. И никой не би могъл да му я отнеме... Той не бе от болярски род. Ала със своята способност и дарбите си се бе издигнал по-високо и от потомците на най-знатните родове. Последния път, когато бе ходил при Борила, той му бе предложил и болярско достойнство.

— Защо не дойде, толкова много те чаках, толкова много се безпокоях! — повтори той.

— Никого не пускаха да пристъпи навън от калето. Колко много се тревожих и аз! Но защо ми казаха, че си бил заминал за Средец?