— Марийо! — Той се опита да препъхне ръце през железните пръчки,

Девойката улови ръцете му, притисна лице до тях, обля ги със сълзи.

Заради нея той трябваше да гине в тази влажна и мрачна тъмница, заради нея, той бе загубил иронията си, войската си, всичко...

— Какво става, Марийо?... Говори за бога... Разправи... Защо плачеш? — гласът му внезапно отмаля в жестоко предчувствие. — Марийо...

Тя направи знак на блюстителите да отключат.

— Забранено ни е. Отговаряме с живота си.

— Тогава чакайте ме горе, при втора врата.

— Невъзможно, светла госпожо. Забранено ни е. Отговаряме с живота си.

Нима трябваше да се сбогуват пред очите на тия чужди, сурови люде. без да могат да си кажат нито една сърдечна дума, нито едно слово за утеха и насърчение...

— Заповядвам ви да отидете при втората врата. Веднага!

Сякаш в гласа й отекна далечният спомен за Калояновата несломима воля, тъй строго и повелително прозвуча гласът на девойката. Блюстителите се спогледаха. Началникът им каза;

— Качете се горе и наблюдавайте да не дойде някой. Аз ще чакам при втората врата. След малко се върнете.

Те изчезнаха.

— Марийо! — пошепна Радул. — Защо не говориш? Какво има? Аз съм готов да чуя всичко. — Той зърна огромния елмаз на ръката й, прехапа устни. — Разбирам... Разбирам...

— Не, нищо не разбираш, Радуле... Слушай... и тя се огледа наоколо, долепи лице до решетката. — Аз няма да отида там като залог за мир... А като залог за омраза... — Гласът й изсъска зловещо, напоен с отрова.

— Примас Василий, Илиица, Георги... Всички настояват да замина. Това е волята им... А ти, ти трябва да се покажеш примирен. Трябва отново да вземеш властта и силата в ръцете си. Войската... Защото и без това всичко е разрушено... — Тя пак се озърна и каза бързо: — Идат! Още само една дума. Слушай, Радуле... Помни, че където и да бъда, каквото и да се случи... Никога... Никога...

Тя млъкна. Стражите стояха зад нея. Сълзи изгаряха лицето й. Тя залепи лице в студените железа, препъхна ръце през решетката. Радул ги стисна до болка. Чуха се нови стъпки.

В полумрака изпъкна тънката снага на царя.

Мария бързо се отдръпна, изтича край Борил, изчезна, без да се обърне нито веднъж.

„Ти трябва да се покажеш примирен”... — бе казала тя. Радул стисна очи, сви юмруци. Кървава мъгла го обви отвсякъде. За смърт, за смърт бяха готови ръцете му. А не за приятелство. С тия си ръце би могъл да го удуши. И той цял потрепера, като чу ненавистния глас.

Гневен пламък пробягна по тялото му. Жилите на врата му се издуха. Ала решетката бе между тях.

— Надявам се, че ще се откажеш от буйности, Радуле. Във всеки случай ще бъдеш пуснат на свобода чак когато Мария се венчае в Константинопол. Не беше такова желанието ми. Прости, че не мога да устоя на думата си. Ала нуждите на царството ми са по-важни и стоят над всичко друго. Ето — и Мария дори се примири. Такава е била съдбата ви. Ще се видим пак, Радуле. Надявам се, като добри стари приятели.

Момъкът захапа до кръв устни. Не каза нищо. Нищо от това, което ехтеше в него като дълъг бесен вик на нечовешка омраза.

Той живееше само за деня, когато би могъл със собствените си ръце да извади очите на ненавистния узурпатор.

Глава XVI

Оставаха още малко дни до заминаването. Веното бе привършено. Определени бяха вече лицата, които ще придружават невестата заедно с четиристотин български стрелци освен латинските копиеносци.

Бавно наближаваше краят на септември. Дъждовете бяха престанали, пътищата изсъхнали. Всяка седмица от Константинопол пристигаше куриер с писмо и подаръци, на които Мария отвръщаше с благодарност и подходящ дар. В столицата на императора се извършваха с трескава бързина последните приготовления за посрещането. В приемните на палата бяха изложени даровете и веното на царкинята. Всеки ден там се стичаха боляри и болярки от цялата страна, за да се дивят на нечуваното велелепие. Борил бе разтворил широко кесия и харчеше без сметка, за да заслепи латините с богатствата си. Ала зестрата на Мария трябваше да се предаде непокътната. И той пестеше от всички свои лични разходи само да добави похарчените пари.

Беше топъл и приятен есенен ден. Заобиколена от най- близките си другарки, седнала в дълбокото кресло на Асеновци, с верния бял хрът в нозете, Мария слушаше разказите на Луи дьо Шател, който й описваше хубостите на Константинопол, блясъка на двора, където тя щеше да бъде господарка, изброяваше й имената на Ериковите сродници и близки приятели, разправяше за подвизите на императора, за храбростта и благородството на рицарите...

Обикновено те разговаряха на латински, служейки си с фрушко наречие, което Мария бе изучила от бургундската Агнес. Ала понякога, за да угоди на момичетата, които нищо не разбираха, Луи се опитваше да говори на ромейски, който отбираше по малко. Винаги най-любопитна бе Белослава. Докато царската годеница можеше по цели часове да мълчи, унесена в далечни странни мисли, чужда на всичко около себе си, Белослава разпитваше и бъбреше неспирно, задаваше безкрайни въпроси, искаше всичко да чуе, всичко да знае.

— Ала вие за какво станахте рицар? И за какво изобщо един мъж напуща дом и родина и става рицар, предприема такива дълги странствания? — попита Белослава, като погледна игриво младия хубав момък с палавите си черни очи.

— „Бог и дамата на сърцето” е нашият девиз... Вярност към Бога и вярност към дамата, това е нашият закон, нашата върховна добродетел. Ние защищаваме слабите, потиснатите, онеправданите. Ние се славим с подвизи, за да получим после от нечия хубава ръка достойна награда. Ние странстваме по целия свят, защото нашето отечество е там, където можем да проявим своята доблест...

Белослава го слушаше омаяна. Ето, това бяха слова, които й харесваха. Тя си спомни за Добромир и въздъхна. Той бе вече напълно загубен за нея. Напоследък Витлеем бе дочул за него мълва, че преминал в Романия. Все пак никой не знаеше нищо положително за него: жив ли бе, или мъртъв.

— Нашите фландърски графове са образец какво трябва да бъде един рицар — продължи Луи. Ала внезапно той се усети, че споменаването името на Бодуен ще бъде неприятно, и продължи само за Анри. — Императорът съчетава всички най-важни качества за един рицар: храброст, милосърдие, скромност...

Той хвърли скритом поглед към царкинята. Ала тя сякаш не бе го чула дори. Тъй празен и уморен бе погледът й, сякаш загубен в шеметни глъбини... Мисълта й бе там, все там, край бреговете на Евксинското море... Там, в кулата на несебърския властел, бе заточен Радул. И тя отново за стотен, за хиляден път преживяваше със загорени очи мига на последното свиждане. И сякаш тежък облак слизаше над сърцето й, което бавно и безнадеждно биеше в пустотата на света.

— Как изглежда император Ерик?— попита с живо любопитство Белослава.

Рицарят се усмихна.

— О, не. Не бих желал да го описвам, за да не създам неверен образ в ума на царкинята. Ще кажа само, че няма жена на света, която, като го види, да не го залюби... Няма.

Белослава плесна с ръце.

— Ах, как искам да го видя! Марийо... Ще ти дойда веднага на гости. Макар че мама не ме пуша, но ще дойда за сватбата: искам и аз да разгледам Константинопол, да видя чудните църкви... Босфора... Златният рог... Света София!... Ах, защо не ме пущат?

Луи дьо Шател се усмихна. Светлите му пъстри очи засияха.

— Мадам, няма нищо по-лесно от това, да дойдете в Константинопол. Уверявам ви, че ще сторя всичко възможно, за да ви помогна... Но ще ми обещаете само едно нещо.

— Какво? — възкликна възторжено Белослава.

— Да ми помагате и вие...

— Но по какъв начин? — попита горещо момата.

— Това е моя тайна. Ще ви кажа утре... Като дойда да пия медовина у вас, както гласи поканата ви.

На следния ден трите дъщери на княз Белота даваха голям прием у дома си в чест на годеницата и на латинските гости.