Последен поглед към сините очертания на родните планини. Шествието бързо тръгва по стария римски друм, настлан с равни каменни плочи. От двете му страни се редят дъбови горички, хълмисти възвишения с черничеви градини. Далече се зеленеят лозята, с които са обсипани малките островчета по Хебър, чиито светли, широко разлени води поемат жълтите талази на Тъжа. А по-нататък се извива сребърната ивица на Арда. Мария затваря клепачи. Ноздрите й потреперват. Но никой чужди взор няма да издебне вълнението й. Белослава отново стиска ръката й. Всичко е свършено.

Насреща се очертават вече огромните бойници на възстановената могъща Адрианополската крепост. Пред главните порти — една приятна изненада. Деспот Слав и майка му посрещат развълнувани високопоставената си сродница. Мария прегръща трогната леля си, госпожа Тамара, подава ръка за целувка на братовчеда си. Тримата прекарват целия ден заедно, след това присъстват на приема, даден в чест на невестата. Многолюдният град се тълпи пред дома на войводата, където бяха отседнали сватбарите.

Ромеите дариха златен брокат и предмети от слонова кост, венецианската колония поднесе кристални чаши и вази, дружини свирачи устроиха под прозорците на високите гости състезание в игри и песни.

Есенният ден бе горещ като през лято. Тъмни облаци надвиснаха връз града, стегнат в обръча на напечените стени. Късно през нощта Мария излезе на терасата пред спалнята си, дирейки малко прохлада. От време на време проблясваха светкавици, следвани от далечен глух тътен. Понякога лек ветрец разгонваше облаците, небето се изясняваше и Мария унесено съзерцаваше блясъка на трите реки, които се сребрееха в равнината. Тя се помъчи, обърнала поглед на север, да види някакъв далечен знак, някаква диря от загубената родина. Различи само тъмните висини на Аврелиева. На изток блещукаха водите на някаква малка река, която лъкатушеше между хълмовете. Там, там някъде бе станала великата битка... Вятърът пилееше косите й над горещото чело. По бойниците горяха огньовете на стражите. Медноусти рогове пронизаха тишината и известиха третия час през нощта. Трепетни птичи криле зашумяха високо, под стряхата на кулата. Лека ръка се допря до рамото й, Мария трепна, усмихна се, тръгна подир Белослава. Още дълъг път ги чакаше. А скоро щеше да съмне...

Белослава се взря учудена в царкинята, но едва ли можеше да отгатне, че в този миг Мария се усмихва, защото си представя смайването на Бодуен, когато зърнал веещите се пряпорци над венецианското владение Адрианопол — златните български лъвове! Тя го помнеше като малка, когато императорът се разхождаше понякога в градините на Царевец, висок и замислен, с оборено чело. Минавайки край нея, той се поспираше, погалваше я по главата и очите му се замъгляваха при спомена за неговите две невръстни далечни дъщери, останали във Фландрия — тригодишната Жана и двегодишната Маргарита... Пленник! Колко ли е страдал от копнеж по родната земя... Как добре го разбираше сега. Но какво бе дошъл да дири тука, в тия чужди земи ? Ах, да беше жив баща й, отдавна и помен нямаше да остане от дръзките завоеватели. Борил и болярите! Тяхното пъклено дело бе прекъснало великото начинание пред самото му въплъщение. Злокобното копие, което бе пронизало великия цар, бе дало възможност на враговете да се спасят, да се закрепят...

И отново Мария усети как я облива оная горчива вълна от срам и притеснение, когато чуваше някога близките й да казват, без да знаят, че малкото момиче слуша и разбира: „Как не можа на Иваница да се роди наследник...” Наследник! А тя бе само една слаба девойка. Но как искаше да бъде смел и безстрашен воин като баща си, да му помага, да облекчава грижите му. Да беше жив, тя щеше да надене лъскава ризница, за завърже каишките на шлема и да надене на лявата си ръка сребърен щит, а в дясната да грабне бойно копие и все след него, във всички битки, рамо до рамо със смелите момци, и нямаше да падне по- долу от тях по храброст и дързост...

Спомени я обградиха... Сенки изникнаха от забравата. Там, край тия кули, между тия оврази, хълмове и реки, се бе развихрила прочутата бран. Все там... Тя разплете бавно косите си, тръсна ги нетърпеливо назад. Четеното в толкова стари книги изплува в паметта й. И Самуил, и Крум... А преди, в древността, пак там... Потиснатите от ромеи траки бяха се вдигнали като един човек в устрема на бунта. И когато готи, хуни и алани бяха преминали великата река, робите бяха грабнали оръжие и отишли в помощ на варварите, против жестоките си притеснители, гордите ромейски патриции...

Все там...

Двама копиеносци вървят от двете страни на Калоян и го пазят с медните си кръгли щитове. Той навежда глава и една стрела избръмчава край него. Малкото оцелели рицари продължават да мятат копия, докато някоя тежка българска ръка ги смъкне от коня. Една латинска сулица се насочва към българския цар. „Пази се! Пази се!” — проечава остър вик.

Строен конник бодва с всички сили жребеца си и го пришпорва към смъртния двубой. Стяга с всички сили поводите. Конят му се вдига на задните крака и закрива царя. Копието се забива в плешката на белия жребец, който бясно почва да цвили. Цар Иваница се извръща и кима с глава. Но това не е Калоян. Голобрад мъж с дълги черни въси държи с левица светъл сребърен щит. Конят му е снежнобял с червено седло. И поводите му са червени. Вляво от него един конник с ризница от плетени халчици свири сбор с дълга медна тръба. Отвсякъде прииждат бойци с веещи се конски опашки, завързани по дългите копия. На кръста им се мятат костни лъкове, дребните им кончета препускат като крилати. Но кой е оня високият, който си проправя с меч в ръце път към чуждия цар. Вождът на готите! Фритигернт иска да залови византийския император Валент в плен... Пред императора се издигат купища мъртви войни, които го пазят с телата си. Но силите на ромеите се топят. Бойни рогове възвестяват пристигаща помощ. Кои са те? Кои са те? Аланите и хуните на хан Баламир. Отвсякъде се стичат мъже, които носят по ръцете си следи от разчупени окови, те грабят оръжията на убитите, преминават на страната на варварите. Смърт на патрициите! Смърт на робовладелците! Император Валент е тежко ранен. Пренасят го в една колиба. Огън обхваща от всички страни бедната хижа. Валент изгаря жив! Балдуин изчезва във вихъра на боя, не, не, той е пленен. Всичко е загубено... В безпаметен страх останалите живи обръщат конете си назад. Само бягството ще ги спаси.

„Императорът е загинал!” — се носи смразяващ слух. „Ромеите бягат!” — се носи победен вик... „Латините напущат стана си!” — се носи друг ликуващ вик. Дожът не отива с людете си на помощ на загиващите другари, а нарежда да се запалят огньове по целия стан и тайно да го напуснат и да се спасят зад стените на Цариград. Латините препускат в безумно бягство и когато конете им падат мъртви от умора, те почват да тичат пеш. След тях препуска конницата на цар Иваница и не им дава да отдъхнат. Докрай, докрай! Да се преследва врагът докрай! Така казва древният бранен закон. Фритигерн нарежда в каре людете си и тръгва в бърз поход към юг. Крумиш оставя брата си Цоко да пази Адриановград и лети с голобрадите си воини чак до стените на Византион... Дожът Енрико Дандоло препуска и той със старите си кости, близо деветдесетгодишен вече, веднъж да стигнат морето, корабите, стените на царския град... А страшни гръмотевици раздират покритото с черни облаци небе, проливен дъжд разпръсква пълчищата, които напират към стените. Но портите на Адрианопол се разтварят и изплашени до смърт люде, прибрали най-скъпите си вещи, бързат да избягат далеч от помитащата огнена буря. Те не знаят дори, че Валент е убит, и никога по-страшно поражение не е виждано на тая земя... Ала не. Войскари тичат и носят обсадните стълби, облягат ги на стените. Висока дървена кула се заклаща като едро тромаво животно и се насочва към пробива в стената. Копачи и подривачи го разширяват. С вдигнати над главите си щитове смели воини се катерят по стълбите. Други мятат ласо с кука към зъберите и ги разклащат. Изведнъж стената с трясък се срива. Облак от прах замрежва очите. Но когато той се разнася, зад стените избухват високи пламъци. Черен дим люти в очите. Тревожно звучат буйните рогове. Настъпление! Настъпление! Но откъм друма се задава тежката латинска конница. Рицарите с веещите се пера препускат насреща като непроницаема желязна стена.