— Мария... — повтори императорът и спря нерешително. Въздъхна. Вдигна взор към нея. — От няколко дни, откакто сте между нас, аз непрекъснато ви наблюдавам. И не знам дали се мамя или не, но ми се струва, че вие криете нещо от мен. Вие тъгувате, Мария. И аз не знам за какво. Само за родината ли?

Тя побледня. Въпросът бе даден и тя трябваше да отговори.

Неволна въздишка разчупи гърдите й. Как й се искаше да му каже:

„Имате право, сир. Благородното ви сърце не се е измамило. Аз наистина обичам другиго. Другиму бях по-рано обещана за невеста... И за него мисля ден и нощ...”

Но тя нямаше право да мисли и говори за себе си. От този страшен миг трябваше да почнат нейните безкрайни измами. Тя бе приела вече своя тежък жребий. И трябваше да го изкара докрай.

Чародейна усмивка блесна по златистото й лице.

— Мамите се, сир. Нима изглеждам, че тъгувам? За какво? Не съм оставила в България нито баща, нито майка, нито братя и сестри. Това, което сте взели за скръб, вероятно е било почуда, изненада от красотата на Константинопол.

Лицето на Анри се изясни. Той стана, приближи до нея, погали искрящата й руса коса.

— Утре вие ще станете моя жена, Мария... И аз искам да бъда откровен с вас. Отначало аз се противих на този брак. Достатъчно беше, че първата ми женитба бе сключена по държавни съображения. Бедната Агнес, запомних я с добро. Ала не ми останаха много спомени от нея. Винаги улисан в походи, в тежки странствания от единия до другия край на новата ширна, неустановена империя... Тя дойде и изчезна така бързо, сякаш никога не е била... — Той взе ръцете й в своите. — Ала днес не съжалявам, че послушах съвета на бароните си и папата, Мария. Съвсем не, Напротив...

Той стисна в лявата си шепа двете й нежни ръце, а с дясната повдигна лицето й към себе си.

— Погледнете ме добре, драга моя. Не приличам ли на най- щастливия човек на света?

Тя устреми към него големите си модри очи. Вярно беше. Никога император Анри не бе изглеждал тъй млад, тъй сияещ, тъй доволен. А все й се струваше, че някога вече е виждала това лице. И тя му каза съмнението си. Той весело се засмя.

— Мислех да остане като тайна между мен и Конон дьо Бетюн. Мъжът, който ви хвърли червената китка цвете, бях аз! Не можах да се стърпя. Струваше ми се, че бих умрял, ако трябваше да понеса още няколко мига съмненията и тревогите си. Мислех, че само като ви зърна, и ще мога да позная какъв човек сте. Какъв е човекът, с когото трябваше да прекарам живота си до края на определените от Бога дни. Видях ви. И веднага почувствах, че не съм сбъркал. Вие бяхте жената, която съм дирил и чакал с години... А как щях без малко да ви изпусна. Само през Хем бяхме отделени, ала не се познавахме, не знаехме нищо един за друг. Или не. Може би знаехме твърде много. Ала то бе само зло и омраза. Нали? А сега... Мария...

Гласът му прозвуча тъй нежно, наситен с любов. Той се наведе, целуна ръцете й. След това доближи лице до нейното. Несмело, с очакване. След малко и устните му щяха да докоснат нейните.

Мария леко се дръпна, скочи. Анри веднага я пусна. Очите му се забулиха в скръб и гордост.

— Простете ми. — пошепна хладно той.

Настана тежко, непоносимо мълчание.

Императорът плесна с ръце.

Веднага на прага на сребърната врата застана Одет.

— Вашата господарка има нужда от голямо спокойствие, мадемоазел Одет. Тя още не е свикнала с нас. Дългият път, новите впечатления са я изморили. Тази вечер тя трябва да бъде оставена сама със себе си. Кажете на дамите да изоставят всеки церемониал при лягането. Бдете с вярната Дафина над съня й тази нощ. Граф Йосташ ще дойде с кочията да я вземе точно в десетия час преди пладне. — Лека нощ, мадам. — Анри се поклони.

— Лека нощ, сир.

Императорът безшумно вдигна пурпурната завеса, която закриваше вратата на изхода към атриума, и изчезна.

Позлатената кочия премина друма от Влахерна до „Света София” сред безброй викове:

— Да живее Мария! Зито, зито василиса Мария! Вива императрица Мария!

А името на Анри се произнасяше на всички наречия от многобройните му разнородни поданици:

— Да живее Анри! Да живее Арриго, да живее Енрико! Да живее Ерик, да живее Хайнрих!

Ромеи, пизанци, фръзи, генуезци, ломбардци, арменци, славяни, кападокийци, адемани, северняци, сирийци...

Многоликата империя ликуваше. Все едно дали на престола на „Света София” щеше да седне василевс от рода на Ангелите или Комнините, дали барон от фрушката земя, или от Ломбардия. Нали по площадите се раздаваха безплатно до насита месо и вино, нали в Хиподрома всеки ден се устройваха непрестанни турнири и представления.

Кардинал Пелагиус, заобиколен от архиепископ Фантино, свещеник Лодовико и епископ Гервазиус, заедно с целия останал висш ромейски и латински клир, посрещна младоженците на прага на величествения храм.

Долу църквата е препълнена със сановници, рицари, патриции. Горе в емпорите са жените, гъсто притиснати една до друга: гиздави баронеси и високомерни ромейски патрицианки. Службата почва със съдействието на многобройните епископи, презвитери и дякони. Там е и Витлеем, на почетно място пред олтара. Седемстотин години тук са служили по източен обред, а сега ехти хорът на папския легат, отеква глухият шепот на католическата служба.

Сто сребърни полилея висят на вериги от сребро. От трепета на хилядите бели вощеници по мраморните стени, по стъклената мозайка на сводовете, по стълбовете от сребро, яспис и порфир играят живи светлини. Вълни благоуханен тамян развяват сини була из въздуха. Тихо се издига църковният хор към огромния свод. Младоженците коленичат пред олтара. Кардинал Пелагиус отправя към тях обредните въпроси, благославя пръстените. Анри слага венчалната халка на пръста на Мария. Над тях громко отекват тежките камбани, хорът живо подема своята песен.

Мария е константинополска императрица.

Тя затваря очи. Сякаш леко се залюлява. Анри веднага подкрепя по-силно ръката, която тя е подпряла връз неговата. Той става.

„Gloria in exelsis Deo...” — звучи мощно и тържествено хорът. Кардиналът подава на Анри короната на императрицата. Мария свежда смирено глава и приема причастието от ръцете на легата.

С бавно и тържествено движение Анри поставя императорския венец върху светлите медоцветни коси.

Церемониалмайсторът тръгва напред с дълъг позлатен жезъл в ръка и прави път за пищното шествие. Новобрачните пристъпят след него по дебелите сарацински килими, следвани от сродници, свитата и високите сановници. Високо и пронизително екват звуците от тромпети. Меко блестят коприни и аксамити. Диамантите излъчват сини и зелени мълнии. Снишеният развълнуван шепот на сватбарите се носи като далечен ек на разлюляна от вятъра гора.

Анри и Мария сядат връз двата престола от сребро, злато и мед, чиито дръжки са обсипани с изумруди, оникс и елмази. Дрехите и на двамата са везани с тънка сърма и бисер. Краката им са обути в пантофки от червен аксамит и сандали от позлатена кожа. Пурпурната мантия на Анри се дипли в светли вълни, по четирите й краища са везани с елмази четири орела. В дясната си ръка той държи скиптър, в лявата — златно кълбо. Цялата църква сияе в пъстрата игра на мозайките, където със ситни камъчета са съчетани образите на Исуса Христа, света Богородица и светиите. Ала средището на най-гъстия блясък — това са те двамата, седнали връз царските престоли, излъчващи непрестанно сменящи се, трепкащи багри: ту снежно ослепителни, ту алено-златисти, ту ледено-сини.

Някои отмахват взор с уморени зеници. Един по един се изреждат замаяните люде да се преклонят пред тия, които носят върху себе си вековните богатства и вековната слава на Константинопол. А Константинопол е зеницата на света, градът на градовете. И няма други равен на него.

В тоя миг на тоя престол стоят двама люде, изкачили най- високото стъпало на земната мощ и слава.

Горе, от емпорите, старата Дафина започва да чувства, че губи мярка за истина и измама. Тя скрито изтрива сълзите си. Нима това е Мария, нейната малка, драга девойка, чието везмо тя трябваше винаги скритом да работи, онеправданото сираче, над което трябваше да бди с тревожна майчина обич, дъщерята на Калоян, на тоя, чието име доскоро никой не дръзваше да спомене под смъртна заплаха, нима това бе наистина Мария — онова ослепително същество, което повече напомня жив кумир или някой от архангелите, изписани в четирите страни на църквата, отколкото жив човек?...