Демоазелите непрестанно бъбреха. От тях Мария най- напред научаваше мълвата на многохилядния град. Често пъти дори неща, които не знаеха и чуждите посланици: защо Теодор Ласкарис изпъдил втората си жена Филипа, дъщерята на арменския крал; защо граф Йосташ и жена му, епирчанката, не си проговаряли от няколко месеца насам; защо недоволните боляри убили унгарската кралица Гертруд...

Прислужници, облечени в тъмен вълнен плат, наречен брюнет, и закрити с покривало коси, шетаха насам-натам, носеха огън и дърва в камината, помагаха на демоазелите. Мария облече лека туника от син ленен плат и хвърли връз нея наметка от малинов сатен, поръбен със сиви ширити.

В близкия до апартамента частен параклис капеланът Пиер дьо Дуе, който, както Йосташ, бе също незаконен брат на императора, отслужи кратка утринна литургия. След това цялото семейство заедно с най-близките придворни се събраха на закуска: граф Иосташ и жена му, младата Йоланта, дъщеря на Йоланта дьо Куртене — императорската сестра — която се бе върнала с мъжа си във Франция, Тиери дьо Фландър, Лайранс и Адел дьо Монморанси.

Мария се оттегли, за да облече тържествената дреха за приемите. Днес байулата трябваше да приеме делегацията на пизанците, за да потвърди привилегиите им. Затова, докато се обличаше, Мария непрестанно прехвърляше през ума си всички възможности: как да удовлетвори исканията на пизанците, без да накърни честолюбието на генуезците — техните непрестанни врагове.

В държавни грижи, в милосърдни дела за болниците и приютите на Константинопол минаваха дните на младата императрица. С тях тя искаше да потисне тревожните въпроси на сърцето си: от България нямаше никакви верни вести. Какво ставаше с пропадналото дело, с людете на заговора — тя нямаше възможност да узнае. Посланията на Борила бяха винаги пълни само с приятни и бодри вести. Сякаш в царството му всичко вървеше гладко и щастливо, нямаше ропот и глухо недоволство, затаена омраза и жажда за мъст...

Нейната волева властна природа, асеновската кръв я увличаха в държавните работи и наскоро тя взе юздите на всичката управа, наложи навсякъде своето желание, стегна непокорствата, разсея недоволствата. Докато преди даваше само съвети на императора, сега като регентка тя изцяло бе взела властта в своите ръце и управляваше с известната упоритост и несломима воля на Иваница.

Всеки диреше при нея утеха и защита за неправди или гонения, тя разрешаваше с мъдрост и правда споровете, казваше последната дума в дългогодишните разпри. Ромеите я обожаваха като своя защитница от произволите на властващите латини. Самите латини уважаваха нейната безукорна справедливост и имаха доверие в управата. Желязната й ръка се почувства навсякъде. Тя отстрани негодните и недоволните, възвиси във власт най-способните люде, най-честните и безкористните. Дори и в далечната Тесалоника се почувства нейната непоколебимост, кралица Маргарита престана да се оплаква от притесненията на рицарите и непокорството на властелите.

Докато чакаше, тя работеше тъй, както я увличаше щедро надарената й природа.

Тя чакаше...

Какво? Кого? Сама не знаеше.

Все пак чувстваше, че нещо трябва да се случи. Твърде утихнала, премного спокойна беше родината й, за да може Мария да се заблуди в успеха на Борила. Нещо ставаше там, нещо се кроеше в мрака, а тя го не знаеше. Все пак то щеше някога да избухне неочаквано, внезапно, като буен неугасим пламък.

И тя живееше само за този миг.

Одет и Еглет й помогнаха да обуе сребърните сандали връз червените кадифени обуща, завързаха златотъкания пояс около талията й, сложиха й наметката с широки до земята ръкави, поръбени с хермелин.

— Одет, дали няма пристигнали нови гончии в пропилеите? Върви, върви виж...

— Веднага, мадам. Ала ако има нещо, мисля, че те няма да ги забавят нито миг долу. Отивам.

След малко тя се върна.

— Няма нищо. Твърде е рано още. Докато императорът стигне в Средец, където ще се съберат съюзниците, и докато дойде обратно куриер — има още доста време. Делегацията на пизанците вече минаваше през зелената ротунда (кръгло преддверие) на път за триклиниума.

Мария сподави въздишката, си. Не — тя не чакаше още вести от Анри. Други вести чакаше тя. Ала никой не й се обаждаше. Сякаш я бяха забравили.

Тя сложи диадемата на челото си. Взе скриптъра в ръце. Демоазелите изтичаха напред и разтвориха вратите. Тя мина през работната, съвещателната, слезе долу, измина редица приемни, зали, ротунди, кубикулуми (приемна или спалня). Навсякъде вратите се отваряха и затваряха след нея от почти невидима ръка на верен блюстител.

В триклиниума бе събран вече съветът на бароните. Рицарите стояха прави около престола по византийски етикет. Мария полека седна, кимна с глава. Херолдът съобщи, че делегацията пристига.

Пизанците влязоха в залата с хоругвата си начело. Повечето останаха близо до вратата след два дълбоки поклона. Трима от тях се отделиха и продължиха да наближават престола с бавна церемониална стъпка. Най-възрастният от тях се поклони още веднъж, коленичи и целуна сърмения сандал на байулата. След това стана. Разгъна пергаментния свитък и започна да чете:

„Пизанската колония в Константинопол моли най- покорно императорската власт да потвърди според установения обичай нашите дългогодишни и крепко придобити привилегии. А именно: да имаме свое укрепено заселище край църквата „Света Ирина” и свои собствени пристани, да ни се позволи търговията с наши стоки в определените базари на Константинопол и във всички части на държавата. Ала ние искаме да припомним, че според хрисовулите (царска грамота със златен печат) от 1112 и 1192 година нам не трябва да се иска мито повече от четири на сто. Дори молим най-почтително това мито да се намали на две или най-много на три. Освен това молим за позволение да закръглим с няколко съседни имота границите на своята колония, както се допусна това на генуезците през 1202 година. Също така искаме позволение да имаме свой собствен съд, като венецианците.”

И той подаде на Конон дьо Бетюн предложението за договор.

— След три дни хрисовулът ще ви бъде върнат с мой подпис и скрепен с императорския печат — каза бавно Мария. — Ала още веднага мога да ви кажа, че всичките ви желания ще бъдат изпълнени само ако се съгласите да се качи митото седем на сто. Или митото ще бъде свалено до три на сто, ала нито една от новите привилегии няма да бъде потвърдена. Това са нашите условия.

И в двете условия, които поставяше, Мария искаше да ограничи разширението и силата на чуждите колонисти, които с прекомерните си привилегии подбиваха стопанското положение на местните търговци и разклащаха устоите на империята.

Пизанците се събраха за кратко съвещание. И дадоха отговора си: те приемаха да плащат по-високо мито, ала да получат привилегиите на другите колонии. Разбира се, те щяха да използват новите привилегии, за да се затвърдят по-яко в столицата на света, като смятаха, че при смяната на някоя династия или управа ще могат да намалят отново митото. Ала Мария разчиташе, че в настоящия момент е по-важно да се получат повече приходи за въоръжение и плата на рицарите, които напоследък отиваха наемници при по-богати господари. Държавата се нуждаеше повече от всякога от средства. А без средства нямаше сплотеност. За пари и най-преданият, дори най- верният можеше да служи на чужди господари. Новата незакрепнала империя имаше нужда от способни, ала и от добре платени управници. Защото честността на людете не бе чиста като златото.

Мария разпита пратениците за живота на колонията, за стоките, които флотата им бе докарала напоследък, за сигурността на морските пътища, за двете им църкви в града, за приходите на манастира „Свети Антоний"...

След като положиха пред престола сандъче със скъпи дарове, с грейнало от доволство лице пизанците напуснаха триклиниума.

— Нека даровете бъдат занесени в съкровищницата на болницата „Йоан Комнин”, която ще посетя след пладне — заповяда императрицата.