Библиотекарят на Буколеона кир Василий непрестанно обясняваше и разправяше с най-дребни подробности забележителностите на Столицата на света. Затова Мария го бе назначила за свой секретар и го водеше винаги със себе си, когато разглеждаше забележителностите на града. И днес, на отиване за службата в „Света София”, тя караше да запират тук-там кочията, за да го запита нещо, убедена, че винаги отговорът му е готов.

— На това място — продължаваше ученият мъж — беше построена старата църква „Света София”. Константин я бе украсил с 427 древни статуи. Немалко от тях бяха християнски, но повечето езически. Днес почти нищо не е останало от тях.

Докато кочията бързо препусна към „Света София”, Мария неволно си зададе въпроса, дали Константин Велики е въвел християнската религия в Римската империя, или е дал на разнородните племена, които образуваха населението й, една нова религия, включваща всички дотогавашни, за да може всеки народ да се кланя на воля и по съвест на божеството, което почита.

— Хелиос, Ваал, Аполон — не бяха ли все образът на бога на слънцето? А Митра — на светлината? Също Рождество Христово се празнуваше в деня, когато се ражда слънцето. Това бе вечният копнеж на човека към светлината, която дарява живота.

— Ето и змиевидната колона... — продължаваше Василий. Донесена е някога от Делфийския храм, където е била подарена от Павзантий заради голямата победа над Ксеркс...

Когато минаха край Хиподрома, ученият библиотекар дълбоко въздъхна:

— От цялата красота на Хиподрома нищо не остана... Всички барони позволиха да се разтопят най-красивите изваяния и да се превърнат в пари. Имаше една безценна творба на Фидий, представляваща троянската Елена. Тя магьосваше погледа на човека. Изглеждаше жива, сякаш ще проговори...

Людете се спираха, познаваха Мария и почваха да се трупат около кочията и да се покланят с радостни възгласи. Побързаха към „Света София”.

Във величествения храм ги посрещна бледен постник с расо на велик духовник.

Мария искаше да разгледа скъпите стъклени мозайки, порфирните колони, чудната дърворезба.

Когато влязоха вътре, Мария потръпна от огромния простор, който бе заключен в тези сводове. „Нима човешка ръка е направила това?” — се питаше удивена тя. И си спомни скромната сграда на „Свети Димитър” край брега на Етър. Но нима българите по-малко чистосърдечно се молеха в малката си проста църква? Поразена, тя разглеждаше картините на мозайките, чудната игра на светлината, която се отразяваше в тях, огромните ясписови и порфирни колони, двойните аркади, които се редяха от двете страни по дължината на храма, огромните архангели, изписани горе, в четирите ъгъла, дръзката смелост на дъгите, продънващата се бездна на купола, покритите със златна мозайка сводове, стройните колони около олтара...

Те бяха по-рано от чисто сребро, но сега са заменени... Ето тука имаше аналой, украсен с безценни камъни. Разсякоха го на дребни части и си го поделиха. Обкованите със сребро и злато амвони и врати, дивни и ненадминати по красота, бяха натоварени заедно със свещените съдове на мулета и коне, доведени чак в притвора. Някои от добичетата се изплашиха от лъскавия под и не искаха да влязат вътре. Биха ги до смърт и обагриха с кръв свещения храм...

Монахът замлъкна. Сякаш сълзи бяха задушили гърлото му. Пред строгия поглед на императрицата той не сведе чело. Придворните разглеждаха малко настрана чудните мозайки и слушаха обясненията на библиотекаря.

Мария се придвижи към главния олтар, вглъбена в грижовна мисъл. Хиляди православни свещеници бяха измъчвани, преследвани и изпратени в изгнание, лишени от право и имот, защото не искаха да се откажат от родната си вяра.

— А тука... — продължи монахът — стана най-голямото светотатство. Насякоха иконостаса, разграбиха златните кръстове, обсипани с рубини и маргарит, които стояха около олтара, свещените съдове, дори трапезата от слонова кост насякоха като неверници също — и той се прекръсти, — божем бяха поели кръста, за да освободят гроба господен от сарацините.

Мария отново го изгледа изпитателно. Откъде вземаше толкова дързост този чуден монах? Не се ли боеше, че още тази нощ ще преспи в тъмниците на Влахерна? Ала тя знаеше, че и той, както кир Василий са убедени, че никога българката, дъщерята на Иваница, няма да ги издаде. Даде му знак да се отдалечи. Той се поклони, пое милостиво подадената му десница, и като сведе чело, пошепна едва чуто, сякаш четеше мислите й:

— Те имат господство над тялото ни, но не и над душата ни...

И се отправи с леки стъпки към дружината на придворните.

Мария коленичи пред гроба на Агнес Монфератска и детето й.

Когато отидоха да посетят храма при Фара, тя забеляза, че голяма част от гръцките свещеници бяха заменени с латински клир. Отслужиха вечерня по западен обред, преведена на гръцки език. След това Мария попита дали може да види съкровищницата със свещените реликви. Духовниците се спогледаха смутени. Всичко бе разграбено. В първите дни на завоеванието бяха допуснати много волности.

— Аз исках да видя късчето от хляба, който Спасителят е разчупил на Тайната вечеря. За него ми разправяше неотдавна пазителят на съкровището. Къде е отец Теофан?

Новият настоятел, патер Бенедикт, прехапа устни, спогледа се с другите духовници.

— Отец Теофан е заточен в един манастир на остров Проконис.

— Защо?

— Заловен бил в тайна преписка с патриарх Герман, който избяга в Никея.

— Това ли е единствената причина?

— Отец Теофан отказа да признае върховенството на светия отец Инокентий III.

Мария леко сбърчи вежди.

— Струва ми се, че отец Теофан не е едничкият, който не желае да се отрече от вярата на дедите си. Смятам, че не е този начинът, по който тукашните люде ще бъдат привлечени към католическата вяра. А сега покажете ми безценното съкровище.

Когато патер Бенедикт отключи златното ковчеже, обсипано с елмази, Мария го изгледа учудено.

— Само това ли е?

Патерът призна, че светата реликва била много по-голяма, но вождовете на кръстоносния поход разделили хляба на седем части. Едно късче изпратили на светия отец папата, другите пет подарили на собствените си родни места, а това било седмото.

Мария се прекръсти и поклони, разгледа със страхопочитание и любопитство късчето хляб. То не беше чисто бял безквасник, а потъмняло, покрито с шупли.

— Моля ковчежето да се пренесе на съхранение в двореца Влахерна. В императорския параклис ще бъде вардено много добре. И да бъде донесено лично от отец Теофан, който е негов законен пазител. Вярвам, че едва ли ще има вече желание да получава тайни послания от Герман II.

Молбата звучеше като заповед. Патер Бенедикт се поклони със скръстени на гърдите ръце. И след два дни тя биде изпълнена.

Императорските тъкачници получиха нареждане да приготвят нова завеса от сребърни и златни нишки за великата църква, посветена на „Светата Мъдрост”, на мястото на разкъсаната и поделена на безброй частици скъпоценна тъкан, направена още по времето на Юстиниан I. Осквернените кости на древните василевси, които бяха изхвърлени от гробниците им, за да бъдат разграбени диадемите и пръстените им, бидоха измити с оцет, опети и погребани. Опожарените и сринати къщи бързо се съживяваха отново. Ала само една непоправима пакост не можеше да се възстанови никога.

Веднъж разтопен, бронзът за сечене на черни пари не можеше вече отново да се превърне в дивните творби, излезли изпод длетото на Фидий и другите древни ваятели, да стане пак неоценима красота...

Услужлив глас тихо нашепваше:

„Тук,на Константиновия форум, имаше величествена статуя на Юнона, която разтопиха, за да вземат метал. Само главата й пренесоха с кола, теглена от четири коня. Разтопиха и чудната двойка на Парис и Афродита, която поема подадената ябълка, а хубавата Елена беше невиждано красиво изваяние, пред което се стичаха да се прехласнат чуждоземни от целия свят... Отвлякоха всичко... Само бронзовите коне на Хиподрома се запазиха за чудо, защото венецианците ги пренесоха в родината си... Те може би знаеха, че красотата няма цена в пари...”