Към ядрото на войводата Тодор се пробиват път яки мизийци, упорити долноземци, несломими тракийци със сини пламъци в светлите очи. Страшен рев огласява равнината. Латините тръпнат ужасени, невиждали досега подобни люде, които помитат всичко пред себе си като буен порой.
Натам! Докрай! Борба докрай! Да се издържи още един миг! Може би ще дойде помощ отнякъде... Спасение... Но този, който трябва да мисли за събиране на последните сили, той е вече далеч. И препуска да дири спасение само за себе си...
Със страшни и мощни удари на боздугана си Тодор троши всичко, което се изпречи пред него. Пречупва копията като пръчки, разбива щитовете на хиляди искрящи парченца. Но вече е гъсто обграден отвсякъде. Силите му го напущат. Той бавно се смъква надолу, подпрял все още десница връз забодения си в земята пречупен меч. Поразени, занемели, латините се отдръпват, свалят щитове и копия, оставят смъртно ранения български войвода сам да умре. Оцелелите от ядрото му свеждат чело, предават оръжието си. Верен щитоносец слага главата му на коляното си.
След това склапя очите му.
Тогава сред латините избухна буйно веселие. Докато духовници и рицари йоанити останаха да приберат ранените и погребат убитите, останалите живи се върнаха в буен галоп към лагера си. Всеки от тях носеше по някаква драгоценна плячка: безстопанствен кон, загубен щит, колчан със стрели, кошче с припаси, захвърлена сабя...
Анри заповяда да се изпее един „Те Деум” в чест на победата. А сам той коленичи пред шатрата си, издигна ръце към небето и въздаде гореща благодарност към свети Петър, който бе покровителствал оръжието на рицарите. След това всички прочетоха свети Жулиеновия „Отче наш”.
Бранните музики подеха весели маршове, рицарите изиграха по няколко военни стъпки, от всички страни на лагера задимяха шишове с печено месо, лумнаха огньове, екнаха песни и смехове.
Цялата нощ измина в игри и забави, ядене и веселба. Това се случи на 1 август 1208 година, срещу латинския Петровден, в равнините около Филипопол.
Глава VII
Алагатор Петър вдигна учудено вежди, погледна деспота, погледна отново към шахматната игра, поклати глава.
— Защо не местиш?
— Мой ред ли беше?
Слав се усмихна виновно, живите му черни очи лъснаха, като забеляза изгодното положение, което заемаха неговите пионки. Той посегна към зеления крондил, наля си от руйното вино, гаврътна го на един дъх, избърса тънките си въси (мустаци) с длан и премести царицата.
Все пак алагаторът забеляза, че деспотът е разсеян. След няколко хода Слав отново пропусна едно много хубаво положение, ядоса се, блъсна шаха и скочи.
— Ще умра от задуха! Горещо...
Той поглади влажните си коси, избърса запотеното си пълно лице с пъстра кърпа, разкопча яката на туниката си. Отиде към прозореца на оръжейната, най-хладната стая на цялата твърдина, надникна навън, махна някому с ръка. След това въпреки дебелината си се спусна с пъргави крачки навън.
— Какво има? Кой е дошъл?
— Никой не е идвал — отвърна спокойно госпожа Тамара, като се изкачваше бавно по стълбите. След това тя спря на площадката пред стаята. Дойдох да те видя. Цял ден се губиш, не рачи да пладнуваш при мен. Какво ти е? — и тя втренчи в него тревожен майчин взор.
— Нищо — отвърна с досада Слав.
— Не е нищо. Виждам те. Не те лови сън. Работа не можеш да захванеш и да довършиш... Станал си кисел като ягорида. Никъде не ходиш. Все стоиш в къщи и чакаш нещо. Откъде ти трябват вести? От Стрез ли?
— От Стрез! — извика бързо и гневно Слав, — Кой мисли сега за Стрез?
Госпожа Тамара знаеше откъде чака вест по-малкият й любим син, но не искаше направо да му зададе въпроса. Тя поглади леко рамото му и макар че той грубо и нетърпеливо се отдръпна, приближи към него. Погледна го право в очите.
— Дали Борил се е срещнал с Ерик Фландър из Загоре?
Ударът беше нанесен. Но тя знаеше, че с това му дава възможност да изкаже болката си и да облекчи сърцето си.
Слав веднага се извърна, наведе глава замислен, след това седна на пейката, издълбана в стената. Скръсти ръце, въздъхна, загледан във върха на ботушите си.
— Не знам. Никой гончия още не се е върнал...
Госпожа Тамара седна тиха и безмълвна до него. Двамата дълго мълчаха. Най-сетне тя каза:
— Да беше приготвил войските за Ерик. Нали обеща да му помогнеш...
— Войските отдавна вече имат повеля да са готови.
— Защо тогава не ги поведеш в помощ на императора?
Слав буйно вдигна глава, погледна майка си.
— Да ида да се бия против нашите?
Тя сбърчи чело, сведе взор към сплетените си ръце.
— Тогава защо не отидеш на помощ Борилу? Ако той победи и се обърне после насреща ти? Даже и не отвърна на посланието му!
Деспотът скочи.
— Да не си луда? Аз да ида на помощ на оня убиец? Гдето погуби Иваница? Тоя недостойник! Не се засрами да се венчава за вуйна си — за да стане цар! Цар! Борил цар! Аз ли ще отида да закрепвам царството на тоя, който отне правата на Асеновите синове. Какво приказваш!
Госпожа Тамара остави бурята да премине над главата й. След това тихо, упорито настоя:
— Ами добре ли е така да стоиш между два огъня? Все един ще победи. Или Ерик, или Борил. А и двамата не ти са приятели. И на двамата отказа помощта си. Трябваше да помогнеш на латините!
Госпожа Тамара каза най-сетне това, което й тежеше на сърцето.
Деспотът се обърна като ужилен, закопча набързо туниката си, спусна се надолу по извитата каменна стълба.
Майка му имаше право. Ако Ерик вземеше победата, положението му щеше да бъде по-лошо, отколкото ако Борил надвие латините. Войските на омразния узурпатор нямаше на много драго сърце да леят кръвта си против деспот Слав, сина на по-младата Калоянова сестра. И после, един Борил, победител на латините, щеше първо да преследва поразените войски на врага по петите му чак до Константинопол, вместо да задържи людете си в трудната обсада на околните защитни крепости на Цепинската непристъпна твърдина. Ала ако победеше Ерик...
Желязната вълна на рицарите щеше да залее по пътя си към северозапад и неговите владения до Кричим.
Все пак трябваше да отиде навреме в помощ на латините. Сега може би беше късно. Или не. Той щеше да приготви за поход опълченията си, като избягва срещата с латините преди решителната бран.
Слав изтича към жилищната сграда на крепостта, облече се в прилична деспотска премяна, заръча пред входа на главната кула да го чакат десет конници копиеносци, сбогува се с майка си, която го бе настигнала, тръпнеща от любопитство и тревога.
— Слизам към града да вдигна на крак людете си. Няма време за губене. Изпращам гончии и до другите крепости, да съберат още утре опълченията си долу в равнините. Като изгрее слънцето, потегляме.
— Накъде?
— С латините.
Госпожа Тамара въздъхна облекчено. Затвори за миг, очи, премисли.
— Не бързайте много да се срещате с Ериковите люде.
— Знам. Ти не ме учи...
Слав едва забележимо се засмя. Доброто му настроение се беше вече възвърнало. Той целуна ръка на майка си, завърза кръглия си стоманен шлем, препаса тежка сабя. Забърза усмихнат към главния вход на дебелата околчеста стена, която заграждаше непристъпната му твърдина, качи се на алестия си кон, препусна с дружината си по каменистия път, издълбан в стената, над която се издигаше крепостта.
Преминаха портата, която обграждаше околните стръмнини, стигнаха до равната поляна, връз която се простираше малкият крепостен град.
Предизвестени от гончии за идването на деспота, людете набързо затваряха дюкяни, заключваха порти и тичаха към площада, гдето се събра след малко почти целият град.
Когато деспотската дружина минаваше край къщата на железаря Курт, на портата застана едра, хубава мома. В русите й коси бе натъкната китка пламтящи божури. Като я зърна, Слав леко кимна с глава, махна с ръка.