Момата се затече, вдигна към него пълни с обожание и укор сини очи.

— Дай ми чаша вода, Маврудо — каза меко деспотът.

И когато русокосата девойка се спусна да му поднесе чаша бистра, студена вода, той тихо пошъпна, навеждайки се да я поеме от подноса:

— Защо ми се мръщиш? Какво пак се е случило? Не се остави от тоя обичай!

— Ти ме забрави... — отвърна с горчивина Мавруда — омръзнах ти вече. . Не ти ща гердана, на, вземи си го... — и тя посегна към бялата си шия, където се виеше тънък наниз от сини зрънца и сребърни халки.

Деспотът се навъси, сложи чашата на подноса, избърса с длан въсите си, дръпна юздите на коня.

— Всички само едно и също знаете... — пошепна той с досада и махна с ръка. — „Забрави ме, омръзнах ти”. Слушай, довечера...

Ала изведнъж пресече думата си. Момата бързо бе изтичала към къщи. На портата на съседния дом се бе подала любопитна глава на старица.

На площада людете с радост приветстваха деспота си. Всички бяха доволни от веселия, малко лекомислен нрав на младия момък, който винаги лично наблюдаваше дали в земите му се изпълняват строго законите на кумерка (мито), съдебните глоби, търговските берии, войскарският митат, задължението за зидане на градове и блюстене на тъмници.

Доволни бяха и от това, че не са длъжни да покоряват глава на Бориловото царство.

Кастрофилактът (началник на крепост) на Цепина извести на населението, че местността е застрашена от бран и обсада. Затова всеки трябва да си приготви необходимите припаси и при първа вест да се вдигне с челядта си в крепостта. А всеки мъж, годен да носи оръжие, трябваше още до вечерта да се стегне за поход. Врагът бе наближил родните места и всеки трябваше да отиде храбро да ги брани. Две неприятелски войски застрашаваха с разруха, плен и пожар хубавата им страна.

Но кастрофилактът не бе още довършил посланието си, когато навалицата зашумя, раздвижи се, отдръпна се да стори път на двама гончии, които долетяха върху морни коне пред деспота.

— Цар Борил разбил латините при Боруй...

Слав прехапа устни. Пълното му лице стана жълто като дюля. Какво щастие, че все пак той се бе позабавил, че не бе отишъл на помощ на латините, преди да узнае изхода на битката... Какво би било положението му сега, като съюзник на латините, пред един Борил, който се завръща от победен поход към Константинопол?...

Той избърса потта, която обилно течеше по врата му, въздъхна дълбоко. Каза на кастрофилакта да държи за всеки случай войските готови за следващия ден. И се върна обратно в буен галоп с дружината си към калето с пламнало в тежка грижа чело.

С Борил щяха все пак да се разберат без бран. Той щеше да се съгласи в края на краищата да получава от деспота данък и да го остави свободен в областта му, без да се заема с трудната обсада на укрепената Ахридос. Разбира се, гази спогодба няма да попречи на деспота все пак да си крои своите тайни планове и въжделения. А ако Борил не искаше мир и споразумение — нека заповяда. Слав щеше да му покаже колко е мъчно да се напада непристъпната Цепина, докато зад гърба му стоеше все пак един многолик потаен враг; сръбският жупан, венгерският крал, солунските барони, епирският деспот, Константинопол, Стрез, Йоан-Асен...

Повя хладният вечерник, зашумяха вековните околни гори. Когато конниците изтрополяха по каменистата настилка пред главния вход, небето бе цяло побеляло. Само далеч зад сините планини на запад димеше пембеният пушек на заника.

Като отговори с няколко думи на майка си, Слав отиде в къщи, съблече тежките си премени, остана по лека туника, разхлади се от праха и потта в басейна, съграден на няколко крачки от водоемната, хапна на крак, след това се изкачи на високата наблюдателна кула, която се издигаше по средата на укрепеното място.

Вятърът разхлади топлото му чело, проясни замъгления му взор. Той дълго стоя сам и замислен на върха на кулата, загледан в чудните гледки, които се разстилаха пред него. Околовръстните планински върхове тъмнееха в гъста зелена багра, по-далечните се изрязваха яркосини сред бледостта на небето, докато най- отдалечените чезнеха, окъпани в светла небесна мъгла.

А сред това море от върхове, хълмове и долини далече на изток се простираше равнината: едничкото място, откъдето можеше да бъде нападната крепостта. И окото на деспота не се откъсваше от това опасно, злокобно равнище.

Той погледна надолу към стената, която се спущаше от кулата до защитния обръч и бе построена тъкмо срещу полето. По стената имаше многобройни отвори, от които храбрите му стрелци можеха да се прицелват с точността на соколов взор. Той пресметна. Гончиите се бавили по околни пътища пет дни, докато дойдат при него. Бояли се да не бъдат заловени от Борилови или Ерикови хора. А битката при Боруй е станала два дни преди те да научат за нея. Значи, за седем дни победните Борилови войски ще са успели вече да изгонят латините къде Аркадиопол (Люлебургас) или Русион (Рускьой)... А на връщане те можеха да стигнат до земите му не по-рано от една седмица...

Изведнъж той вдигна с внезапно движение ръката си към очите, закри чело от лъчите на залязващото слънце, взря се в далечината.

Стори му се, че изумява.

Равнината бавно се изпълваше с блясъка на оръжия, като пъстри потоци се разливаше многобройна конница по цялото поле, вятърът донасяше цвилене на коне, тропот на хиляди копита, развяваше пряпорците на копията и перата на шлемовете...

Рицари! Латини!

Слав стоеше изтръпнал, сякаш закован на мястото си. Не можеше да разбере, не можеше да проумее...

В долните катове под него стражите нададоха тревожни викове. Целият крепостен обръч се изпълни изведнъж с хиляди гласове, тропот, ужасени писъци. След малко той чу нечии бързи стъпки да тичат нагоре по стълбите. Заедно с възбудените челници и кастрофилакта се втурна и госпожа Тамара, трепереща, извън себе си. Тя се спусна към сина си, прегърна го силно и крепко:

— Синко! Славе! Ето ги! Идат!

Деспотът нетърпеливо се освободи от ръцете на майка си, обърна се към алагатор Петър:

— Веднага да се извести на градските люде да бягат към крепостта!

Алагаторът се поклони, вдигайки ръка за поздрав към челото.

— А опълченията, твоя светлост? Да бъдат ли готови за поход? Слав се замисли за няколко мига, сви вежди, задиша тежко.

И взе решението си:

— Опълченията — нека чакат втора повеля. Сега ще заминат пратеници до латинския император.

След като остави за свой наместник във Филипопол фландърския рицар Жирар дьо Стрем, Анри обсади Славовата крепост Кричим и разпрати отреди към всички останали твърдини в областта.

Деспотът на Цепина трябваше да признае властта на латинския император или трябваше да приеме борбата с него.

Ала веднага Слав бе проводил пратеници с предложение за мир и приятелство.

Затова сега в лагера на латините очакваха да пристигне сам деспот Алексей-Слав, който да поднесе почитта и покорството си на императора.

Бяха издигнали най-хубавата шатра: висока, кръгла, със завеси от копринено кадифе, подплатени с атлаз. Вътре по средата поставиха ложе, покрито със завивки от ален сатен, везан със злато. Пред ложето постлаха мека тигрова кожа.

Там седеше сега император Анри, заобиколен от всичките си най-знатни барони, облечени в лъскави бранни доспехи, с шлемове на главата и саби, със скъпоценни дръжки, запасани на кръста. Връз туниките, надянати над ризниците, бяха извезани червени кръстове.

Навън засвириха тромпети. Един валет (прислужник) се втурна в палатката и съобщи, че деспотът на Цепина е пристигнал с людете си.

Анри даде знак да го въведат при него. Наредени в кръг около императора, с десници, опрени върху дръжката на меча, бароните впериха любопитно очи към входа на палатката, където двама оръженосци вдигнаха тежките завеси.

На прага застана млад пълен мъж с черни като враново крило очи и коси, с лека плетена ризница под широката надиплена на кръста ленена туника, която стигаше до глезените му, и нисък кръгъл шлем без перо.